Пелдан. Аз и моите хора сме от кралската армия, така че опитахме да ги спрем. Успяхме да ги задържим за известно време на източния бряг на Маган, но после ни връхлетяха гролимите и трябваше да отстъпим. След това чухме, че от север идва друга армия — каранди и още гролими. Усетихме, че положението е отчайващо, но се оказа, че другата армия не е свързана с даршиванците, а се бие на страната на някакъв могъщ гролим от запад. Както и да е, войската му въобще не навлизаше във вътрешността на страната. Очевидно чакаха нещо да се случи. Ние си имахме достатъчно проблеми с даршиванците, така че не се интересувахме какво точно е наумила армията на онзи гролим. Правехме много „маневри“ — така ги наричат нашите офицери, но на нормален език това означава, че бягахме.
— Но гролимът накрая е решил да навлезе във вътрешността, така ли? — попита Силк.
— Да, приятелю. Да. Нахлу преди няколко дни и ни удари като ураган. Или знаеше къде точно отива, или преследваше някого — не знам кое от двете е вярното. Както и да е, даршиванците престанаха да ни преследват и се втурнаха да препречат пътя им. Тогава гролимът на карандите повика демоните, за които спомена Вурк. Отначало чудовищата се нахвърлиха върху даршиванците, но после гролимите от Даршива — или може би самата Зандрамас — призоваха своите демони. И тогава започна истинската битка. Демоните се нахвърлиха един върху друг и започнаха да тъпчат всички нещастници по пътя си. А ние бяхме там — притиснати от двете страни в клещите на чудовищата — намирахме се между двете армии и отначало ни изпотъпкаха едните демони, а след тях — другите. Тогава аз, Вурк и останалите направихме кратко съвещание и решихме да проверим какво е времето в Гандахар.
— Доста е топло за този сезон — подхвърли Силк.
— Не чак толкова, колкото малко на север оттук, приятелю. Виждал ли си някога демон да бълва огън от грозната си паст? Видях как един войник бе опечен жив в ризницата си. След това чудовището го измъкна от нея парче по парче и го изяде още докато плътта му димеше. — Ефрейторът пристегна новата превръзка около главата си. — Сега би трябвало да се задържи — рече той и се изправи, после погледна слънцето. — Можем да изминем още няколко мили преди да се стъмни, Вурк. Да тръгваме. Ако битката се премести насам, може отново да попаднем в разгара й.
— Слушам — отговори войникът.
Ефрейторът погледна Силк, присви очи преценяващо и каза:
— Ти и приятелите ти сте добре дошли при нас. Няколко мъже на коне могат да помогнат, в случай че налетим на нови неприятности.
— Благодаря, ефрейтор — отклони предложението му Силк. — Ние смятаме да отидем до река Маган и да намерим превоз.
— Тогава ви съветвам да яздите, додето конете ви плувнат в пяна и капнат от умора. Демоните са ужасно бързи, особено когато са гладни.
Силк кимна и каза:
— Желая ви късмет в Гандахар, ефрейтор.
— Смятам да се уволня — каза унило човекът. — Заплатата беше добра, ала работата става все по- опасна и по-опасна. Цялото злато на света не струва пукната пара, ако попаднеш в търбуха на някой демон. — Ефрейторът се обърна към Вурк. — Да тръгваме.
Силк и Гарион се върнаха при другарите си и дребничкият драснианец каза:
— Положението е точно такова, каквото предполагахме. Битката на север е между Урвон и Зандрамас. И двете страни разполагат с демони.
— Значи е стигнала дотам? — попита невярващо Поулгара.
— Всъщност не е имала друг избор — каза Силк. — Нахаз и ордите му от демони са връхлетели срещу нейната армия и са изтребили повечето войници. Трябвало е да направи нещо, за да го спре. Не е шега да попаднеш в плен на демони — дори и за Детето на Мрака.
— Добре — каза сериозно Дурник. — Какво ще правим сега?
— Ефрейторът, който командваше онези войници, ми даде интересен съвет — отвърна Силк.
— О? И какъв по-точно?
— Препоръча ми да се измъкнем от Пелдан колкото е възможно по-скоро.
— Обикновено ефрейторите са умни хора — отбеляза Дурник. — Защо не последваме съвета му?
— Надявах се някой да каже тъкмо това — съгласи се Силк.
12.
Вела изпитваше необяснима тъга. Това беше необичайно чувство за нея, но тя откри, че то й харесва, някаква дълбока, упойваща съществото й печал. Сега Вела вървеше с тихо достойнство по величествените, облицовани с мрамор коридори на палата в Боктор и всички се отдръпваха, забелязали замисленото й изражение. Вела не искаше да приеме факта, че нейните остри ками са изиграли важна роля за това уважение. Всъщност красивата млада жена не беше вадила камите си срещу никого вече цяла седмица. Последният човек беше един слуга с прекалено фамилиарно държане, който бе приел прямото й поведение за предложение за по-интимно приятелство. Но тя не го нарани много и той й прости още преди кървенето да спре.
В тази ранна утрин Вела беше тръгнала към приемната на кралицата на Драсния. Кралица Порен често караше Вела да се чувства объркана. Тя беше дребна и спокойна, не носеше ками и рядко повишаваше глас, но всички в Драсния и останалите кралства на алорните се отнасяха към нея с безкрайно уважение. Самата Вела, без да знае защо, бе приела предложението на дребната кралица да започне да се облича в рокли от светлолилава коприна. Роклята обаче бе нещо обременяващо и ограничаваше бързината на краката, и стягаше гърдите. Доскоро Вела предпочиташе да носи черни кожени панталони, ботуши и кожен елек — удобни и практични дрехи. Освен това бяха здрави и й даваха възможност да покаже качествата си на онези, които искаше да впечатли. В по-специални случаи обикновено обличаше леки вълнени рокли и фино прозрачно бельо от розова малореанска коприна, което прилепваше към тялото й, докато танцуваше. От друга страна, коприната шумеше обезпокоително, но допирът с кожата й й харесваше. Това я караше да се чувства неудобно, защото осъзнаваше, че е жена, а не просто няколко ками и изгарящо желание да ги използва.
Вела почука тихо на вратата на Порен.
— Да? — Гласът на Порен бе спокоен и ведър.
Тази жена никога ли не спеше?
— Аз съм, Порен. Вела.
— Влез, дете.
Веда стисна зъби. Все пак не беше дете. Странстваше по света, откакто навърши дванадесет години, и беше препродавана вече шест пъти. За една година — толкова кратко и така щастливо време — беше омъжена за един висок и слаб надракски трапер на име Тек, когото обичаше до полуда. Но Порен сякаш я приемаше като някое диво жребче, което на всяка цена трябва да опитоми. Въпреки че не го желаеше, тези мисли смекчаваха възмущението й. Дребната русокоса кралица на Драсния по някакъв странен начин се бе превърнало в майката, която Вела никога не бе имала. Мислите за камите и за това как я бяха продавали и купували отлетяха някъде далеч под въздействието на този мъдър и нежен глас.
— Добро утро. Вела — поздрави я Порен. — Искаш ли чай? — Макар че на обществени места кралицата носеше черно, тази сутрин халатът й беше от бледорозова коприна и може би затова тя изглеждаше много уязвима.
— Здравей, Порен — отвърна Вела. — Не, благодаря, не ща. — И се отпусна тежко на креслото до дивана на русокосата кралица.
— Не сядай така грубо, Вела — каза Порен. — Дамите не правят така.
— Аз не съм дама.
— Все още не може би, но се опитвам да те направя дама.
— Защо си губиш времето с мен. Порен?
— Да правиш онова, което си струва, не е загуба на време.
— Аз? Нещо, което си струва?
— Повече, отколкото можеш да си представиш. Много рано си се събудила тази сутрин. Тревожи ли те нещо?
