Графът на Трелхайм се изкашля и призова към тишина. Приятелите се бяха събрали в кулата в крепостта на Мандорален. Златните лъчи на есенното слънце нахлуваха през сводестия прозорец. Барак, огромен и сияещ в зеления си кадифен жакет, бе сресал рижата си брада, косата му беше сплетена на плитки.
— Добре — избоботи той. — Да започваме. Мандорален, сигурен ли си, че стълбището е добре охранявано? Не искам някой да ни подслуша.
— Разбира се, господарю на Трелхайм — отговори сериозно рицарят. — Гарантирам с живота си за това — Мандорален носеше ризница и обшита със сребро туника.
— Едно обикновена „да“ щеше да е достатъчно, Мандорален — въздъхна Барак. — Значи така — бързо продължи той, — на нас ни е забранено да се присъединим към Гарион и другите, нали?
— Така каза Кайрадис в Реон — отвърна тихо Хетар. Както винаги, той беше облечен в обичайната си дреха от конска кожа и кичурът коса, който се спускаше върху раменете му, беше стегнат със сребърна халка. Седеше отпуснат спокойно в едно от креслата, протегнал дългите си крака напред.
— Е, добре тогава — продължи Барак. — Ние не можем да отидем с тях, но никой не може да ни попречи да отскочим до Малореа по наша собствена работа, нали?
— Каква работа? — бързо попита Лелдорин.
— Все ще измислим нещо. Аз имам кораб. Ще отпътуваме до Тол Хонет и ще купим някакви стоки, които ще са нашият товар. След това ще отплуваме до Малореа и ще започнем някаква търговия.
— Как възнамеряваш да прекосиш Източното море с „Морска птица“? — попита Хетар. — Това може да отнеме много време.
Барак примигна хитро и каза:
— Имам карта. Ще пътуваме край източните предели на Ктхол Мургос и след това ще навлезем в Източното море. Разстоянието оттам до Малореа е съвсем малко.
— Мислех, че мургите са скрили всички карти на тяхното крайбрежие — рече Лелдорин и се навъси.
— Така е — засмя се Барак. — Но докато Джевълин беше в Рак Урга, успя да открадне една.
— А как успяхте да я вземете от него? — попита Хетар. — Той е по-потаен дори от мургите.
— Той се върна в Боктор с кораба на Грелдик. Джевълин не е добър моряк и често му призлява. Така че Грелдик е отмъкнал картата и е наредил да направят копие. Джевълин изобщо не знае за това.
— Твоят план е отличен, графе — рече сериозно Мандорален, — но ми се струва, че откривам в него един недостатък.
— Така ли?
— Целият свят знае, че Малореа е огромен континент, широк хиляди левги. Дължината му от юг до полярния лед на далечния север е дори още по-голяма. Ние ще остареем, преди да открием приятелите си — защото смятам, че си намислил точно това.
— Тъкмо щях да обясня това — каза лукаво Барак. — Докато бях в Боктор, успях здравата да напоя Ярблек. Той е достатъчно проницателен, когато е трезвен, но като изпие половин буре бира, става словоохотлив. Зададох му няколко въпроса за бизнеса, който той и Силк развиват в Малореа, и научих много полезни неща. Изглежда, че те имат представителства във всички по-големи градове там. И тези представителства са в постоянна връзка помежду си. Независимо от всички други неща, които прави, Силк следи внимателно бизнеса си. Винаги, когато е близо до някое от своите представителства, намира повод и се отбива да провери колко милиона е спечелил през последната седмица.
— Това е напълно в стила му — съгласи се Хетар.
— Всичко, което трябва да направим, е да хвърлим котва в някое малореанско пристанище и да открием офиса на този дребен крадец. Неговите подчинени ще ни кажат къде приблизително се намира. А където е Силк, там са и другите.
— Милорд — извини се Мандорален, — мнението ми е погрешно. Можеш ли да ми простиш, че подцених съобразителността ти?
— Няма нищо, Мандорален — отвърна великодушно Барак.
— Но — възрази Лелдорин — на нас ни е забранено да се присъединим към Гарион и неговите спътници.
— Това е така — съгласи се Мандорален. — Ние не трябва да се приближаваме до тях, защото в противен случай търсенето им е обречено на провал.
— Мисля, че намерих начин да се справим и с това неудобство — заяви Барак. — Ние не можем да яздим с тях. Но Кайрадис не каза, че не можем да ги следваме на известно разстояние, нали? Всичко, което ще правим, е да гледаме собствената си работа и ще вървим на около левга — е, може би миля — след тях. Ще сме достатъчно близо, така че ако изпаднат в беда, ще им се притечем на помощ. В това няма нищо лошо, нали?
Лицето на Мандорален внезапно просветна.
— Това е наш дълг, милорд! — възкликна той. — Наше морално задължение. Боговете не гледат с добро око на тези, които не помагат на странници в опасност.
— Знаех, че ще го приемеш по този начин — рече Барак и потупа своя приятел по рамото с огромната си ръка.
— Празни приказки, с които само увърташ — заяви непоколебимо Релг с дрезгавия си глас. Улгосът беше облечен в туника, твърде подобна на онази, каквато обикновено носеше Дурник. Бледата му кожа беше загоряла от слънцето и той вече не прикриваше очите си с плат. С годините работа в полето близо до къщата, която беше построил за Тайба и многобройната им челяд, кожата и очите му бяха привикнали към слънчевата светлина.
— Какво имаш предвид под „празни приказки“? — възрази Барак.
— Точно това, което казвам, Барак. За боговете е важна нашата цел, а не хитроумните ни извинения. Ти искаш да отидеш в Малореа и да помогнеш на Белгарион — както и всички ние, — но не се опитвай да заблуждаваш боговете с такива неубедителни доводи.
Всички безпомощно гледаха Релг.
— Но планът е толкова хубав — тъжно каза Барак.
— Може — съгласи се Релг, — но това е неподчинение, а неподчинението пред боговете — и пред пророчеството — е грях.
— Пак ли приказваш непрекъснато за грехове, Релг? — рече с неприкрита досада Барак. — Мислех, че си престанал.
— Не съвсем.
Синът на Барак Унрак, който на четиринайсет години беше едър колкото възрастен мъж, стана от мястото си. Носеше ризница и меч. Косата му беше огненочервена, а бузите му бяха покрити с пухкава брада.
— Да видим дали съм разбрал правилно — подхвана той. Гласът му вече не мутираше и не звучеше пискливо, а беше звучен баритон. — Ние трябва да се подчиняваме на пророчеството, нали така?
— На всяка дума, записана в него — рече твърдо Релг.
— В такъв случай аз трябва да отида в Малореа — каза Унрак.
— Струва ми се, че избързваш малко — възкликна баща му.
— Не е толкова сложно, татко. Аз съм наследствен защитник на Риванския трон, нали?
— Той е намислил нещо — подхвърли Хетар. — Продължавай, Унрак. Кажи ни какъв е планът ти.
— Е — рече младият мъж и се изчерви, защото възрастните го гледаха съсредоточено. — Ако принц Геран е в Малореа и се намира в опасност, аз трябва да отида там. Така казва пророчеството. Аз не зная къде е той и затова ще вървя след крал Белгарион, докато той открие сина си. След това ще го защитавам.
Барак се усмихна широко.
— Но — добави Унрак — аз не съм много опитен в тази работа и може би ще се нуждая от напътствия. Татко, дали ще мога да убедя приятелите ти и теб да дойдете с мен? По този начин, разбира се, няма да ми позволите да допусна някаква грешка.
Хетар се изправи, разтърси десницата на Барак и каза:
— Поздравявам те.
