— Не можах да заспя. Напоследък сънувам странни сънища.
— Не позволявай на сънищата да те разстройват, дете. Понякога те са свързани с миналото, понякога с бъдещето, но в повечето случаи са просто сънища…
— Моля те, не ме наричай „дете“, Порен — възрази Вела. — Да си кажем правичката, аз съм почти толкова възрастна, колкото си и ти.
— Може би на години, но годините просто измерват времето.
Някой почука дискретно на вратата.
— Да? — отговори Порен.
— Аз съм, ваше величество — отвърна познат мъжки глас.
— Влезте, маркграф Кендон — покани го кралицата.
Джевълин беше слаб, със строг аристократичен вид. Устните му бяха язвително извити. Както обикновено носеше перленосив жакет и плътно прилепнал към тялото му черен панталон, който никак не му отиваше, защото краката му бяха тънки като клечки. Началникът на драснианското разузнаване направи дълбок поклон.
— Ваше величество — поздрави той кралицата. — Лейди Вела.
— Не ме обиждай, Джевълин — отговори Вела — Аз нямам титла, така че не ме наричай „лейди“.
— Още ли не си й казала? — попита тихо Джевълин кралицата.
— Възнамерявах да го направя на рождения й ден.
— За какво става дума? — попита Вела.
— Имай търпение, скъпа — рече и Порен. — Ще научиш всичко за титлата си, когато му дойде времето.
— Не ми трябва драснианска титла.
— Всеки има нужда от титла, скъпа.
— Тя винаги ли се е държала по този начин? — попита Вела началника на драснианското разузнаване.
— Беше малко по-наивна, докато имаше млечни зъби — отговори учтиво Джевълин, — но стана много по-забавна, когато се сдоби с постоянни.
— Дръж се прилично, Кендон — каза му Порен. — Как беше в Рак Урга?
— Отвратително — но всички градове на мургите са такива.
— Как е крал Ургит?
— Той е младоженец, ваше величество, и поради тази причина е малко разсеян.
— Не му изпратих подарък — въздъхна Порен.
— Позволих си да се погрижа за това, ваше величество — отвърна Джевълин. — Една хубава сребърна гривна, която купих в Тол Хонет — на намалена цена, разбира се. Знаете, че бюджетът ми е ограничен.
Тя му хвърли враждебен поглед.
— Оставих сметката при шамбелана на замъка — добави той без ни най-малка следа от смущение.
— Как вървят преговорите?
— Изненадващо добре, ваше величество. Изглежда, кралят на мургите все още не се е поддал на наследствения безпорядък на съзнанието, властващ в династията Урга. Всъщност е много хитър.
— Предполагах, че има тъкмо такава възможност — отвърна малко самодоволно Порен.
— Имате някакви тайни от мен, Порен — обвини я Кендон.
— Да. Жените го правят от време на време. Малореанските агенти в палата Дроджим следят ли развоя на събитията?
— О, да — усмихна се Джевълин. — Понякога трябва да се издаваме, за да сме сигурни, че разбират какво става. Сигурен съм, че забелязват напредъка на преговорите. Изглежда, започват да изпитват определени опасения.
— Много бързо си изминал пътя на връщане — отбеляза кралицата.
Джевълин сви леко рамене.
— Крал Анхег ни осигури кораб. Капитан беше онзи пират Грелдик. Направих грешка и му казах, че бързам. Пътуването беше ужасно.
Откъм вратата отново се чу учтиво почукване.
— Да? — каза Порен.
Един слуга внимателно открехна вратата и каза:
— Надракът Ярблек отново е тук, ваше величество.
— Да влезе.
Ярблек беше съвсем пиян — Вела веднага забеляза това. Собственикът й в много отношения беше прозрачен човек. Той свали смачканата си кожена шапка, захвърли я безцеремонно в ъгъла и високо:
— Добро утро, Порен. Имаш ли нещо за пиене? От пет дни съм на седлото и умирам от жажда.
— Ето там. — Порен посочи един бюфет до прозореца. Ярблек изсумтя, наля си един голям бокал от кристалната гарафа, отпи дълга глътка и попита:
— Джевълин, имаш ли хора в Яр Надрак?
— Няколко — призна Джевълин предпазливо.
— Накарай ги да наблюдават Дроста. Той крои нещо.
— Той винаги крои нещо.
— Наистина е така, но този път може би е малко по-сериозно. Дроста поднови контактите си с Мал Зет. Той и Закат не си говорят откакто той зае страната на противниците на Малореа в битката при Тул Марду, но сега са се сдобрили. Това никак не ми харесва.
— Сигурен ли си? Никой от моите хора не е съобщавал подобно нещо.
— В такъв случай те вероятно са в палата. Дроста не се занимава със сериозните дела там. Накарай ги да отидат в таверната на брега на реката в квартала на крадците. Нарича се „Едноокото куче“. Дроста ходи там да се забавлява. Пратеникът от Мал Зет се среша с него в една стая на горния етаж — това е единственият момент, когато Дроста се откъсва от момичетата.
— Веднага ще поставя няколко от хората си там. Имаш ли някаква представа какво обсъждат?
Ярблек поклати глава и уморено се отпусна в едно кресло.
— Дроста е заповядал на пазачите си да не ме пускат в таверната. — Надракът погледна Вела и отбеляза: — Изглеждаш малко заядлива тази сутрин. Да не би да те гони махмурлук?
— Откакто си тръгна, почти не съм се напивала — заяви тя.
— Знаех, че ще направя грешка, ако те оставя в Боктор — рече той навъсено. — Това се дължи на покваряващото влияние на Порен. Още ли ми се сърдиш?
— Всъщност не. Не си виновен, че си глупак.
— Благодаря. — Ярблек я огледа оценяващо от глава до пети. — Харесва ми роклята ти — подхвърли той. — В нея приличаш повече на жена, а това е истинска промяна.
— Ти съмняваше ли се? — попита го тя дяволито.
Адис, главният евнух в палата на Салмисра, се приближи към тронната зала треперещ и изпълнен със страх. Напоследък кралицата беше в много особено настроение, затова в съзнанието на Адис плуваше болезненият спомен за съдбата на неговия предшественик. Той влезе в слабо осветената тронна зала и се просна по очи пред платформата с трона на своята владетелка.
— Главният евнух се приближава към трона — запя звънко хорът от изпълнените със страхопочитание и обожание придворни на Салмисра. Въпреки че доскоро той самият беше член на този хор, Адис се подразни от факта, че придворните повтарят очевидни неща.
Кралицата беше задрямала и пъстрото й, навито на спирали, тяло потрепваше неспокойно. Люспите издаваха сух съскащ звук, когато се търкаха една в друга. Владетелката отвори безизразните си змийски очи и го погледна. Раздвоеният й език се стрелна напред като мълния.
— Е? — изрече тя заядливо тя със съскащ шепот, който винаги смразяваше кръвта му.
— Повика ме, божествена Салмисра — отвърна неуверено той.
— Зная, идиот такъв. Не ме ядосвай. Скоро ще си сменям кожата, а това ме прави избухлива. Заповядах ти да разбереш какво планират алорните. Чакам да ми разкажеш всичко.
— Не научих много, кралице моя.
