— Надявам се, че ще стане така, но няма никакви гаранции.
— Гласът, който е чул гролимът, принадлежи на някой по-добър бог, нали?
— Да.
— Ако спечели Детето на Злото, богът няма да е особено добър, нали?
— Да, няма да бъде.
— Гласът идва от бъдещето — тоест след избора на новото божество. Това означава, че Детето на Светлината ще победи, нали?
Гласът въздъхна.
— Защо винаги усложняваш нещата, Белдин? Гласът, които е разговарял с гролима, потвърждава вероятността да се появи новият дух. Гласът се обръща към миналото, за да подготви нещата, в случай че Детето на Светлината надделее в битката. Изборът все още не е направен, знаеш това.
— Но тази възможност има огромна сила, нали?
— Да, понякога в съществуващите възможности се крие по-голяма сила, отколкото в самата действителност.
— В такъв случай другият дух също може да се върне в миналото и да прави приготовления, нали?
— Не бих се изненадал, ако стане точно така. Най-сетне забеляза очевидното.
— Следователно отново сме там, откъдето започнахме. Все още има две пророчества, които се борят за надмощие във времето и пространството.
— Не. Изборът ще елиминира едното от тях веднъж завинаги.
— Това не го разбирам — призна Белдин.
— Въобще не мислех, че ще разбереш.
— Какви приготовления прави новият глас? — попита внезапно Поулгара.
— Гролимът, който дойде при вас, ще бъде пророкът и първият ученик на новия бог — разбира се, ако Детето на Светлината победи.
— Та той е гролим!
— Не аз взимам решенията. Новият бог ще бъде закрилник на всички ангараки. В такъв случай подобен избор наистина има смисъл.
— Значи ще се наложи да свикнем с това… но мисля, че ще ни трябва известно време.
— Ти страдаш от същите предразсъдъци като мен, Поулгара — засмя се гласът. — Но мисля, че в края на краищата ще се приспособиш по-лесно от тези двама упорити старци. С времето ще приемеш направения избор. А сега, ако нямате повече въпроси, аз си тръгвам. Имам да върша още работа — в друго измерение на времето.
14.
Залязващото слънце хвърляше жълтеникави отблясъци върху обагрените в тъмноалено облаци, намирайки пролуки сред напорите на приближаващата буря. Гарион се изкачи на един хълм и погледна към долината, която трябваше да прекосят. Там забеляза няколко сгради. Изглеждаха му толкова познати, че приклекна и се взря с изумление в тях. След това застана на четири крака и пълзя внимателно през високата трева. Не видя никакъв пушек. Голямата порта беше отворена, но той не желаеше да рискува — фермерите изпитваха подсъзнателна омраза към вълците и Гарион не искаше някой от тях да изпрати от засада някоя стрела по него.
Спря и легна по корем на земята. Изглежда, постройката беше изоставена. Той се затича напред и се промъкна внимателно през отворената порта. Дворът беше голям почти колкото фермата на Фалдор, която се намираше на половин свят оттук.
Шмугна се през отворената врата на близката барака и започна да души въздуха: ослушваше се внимателно, за да разбере дали наистина е сам. От чифлика не долиташе никакъв шум освен жалното мучене на някаква крава с натежало виме, която чакаше да бъде издоена. Усети и миризма на хора, но те бяха напуснали чифлика отдавна.
Измъкна се от бараката и затича от врата на врата — отваряше ги, натискайки дръжките на бравите с челюсти. Мястото му се стори толкова познато, че изпита непреодолима носталгия, макар и да си мислеше, че отдавна е забравил това чувство. Пристройките приличаха много на тези във фермата на Фалдор. Ковачницата беше почти същата като онази, в която навремето работеше Дурник. Стори му се дори, че чува ударите, които приятелят му непрестанно сипеше върху наковалнята. Беше сигурен, че дори да затвори очи ще прекоси безпогрешно двора и ще стигне в кухнята.
Обиколи една подир друга всички стаи на приземния етаж. След това се изкачи по стълбите на горния. Ноктите на краката му дращеха дървените стъпала.
Навсякъде беше пусто.
Излезе от къщата и потръгна към обора. Кравата измуча панически и той спря — не искаше да я безпокои.
„Лельо Поул“ — извика мислено той.
„Да, скъпи?“
„Тук няма никой. Мястото наистина е чудесно.“
„Думата «чудесно» трябва да се използва в много редки случаи, скъпи.“
„Почакай, докато го видиш сама.“
След малко Белгарат се шмугна през портата, подуши въздуха, огледа се, възвърна човешкия си облик и се засмя.
— И сякаш се връщаме вкъщи, нали?
— Аз си помислих същото — отвърна Гарион, изправи се и отупа дрехите си.
Белдин долетя, описвайки широка спирала, кацна, също прие човешкия си образ и каза:
— Можем да стигнем там преди да се стъмни.
— Ще останем тук — каза Белгарат. — По брега на реката може да има охрана. Няма да имаме никаква полза, ако безпричинно дебнем в тъмното.
Гърбавият магьосник сви рамене.
— Както желаеш.
Поулгара, бледа и безшумна като привидение, прелетя над стената, кацна на двуколката, която стоеше насред двора, бързо прие човешки образ и възкликна:
— О, богове! Имаш право, Гарион. — И тръгна към кухнята.
След пет минути Дурник въведе останалите в двора, огледа се, засмя се и каза:
— Човек може да си помисли, че самият Фалдор ще излезе да ни посрещне. Как е възможно две ферми, които са на такова голямо разстояние една от друга, да си приличат толкова много?
— Това е най-подходящият начин за разположението на постройките в една ферма, Дурник — каза Белгарат. — Рано или късно всички практични хора на земята ще го разберат. Можеш ли да накараш кравата да млъкне? Няма да можем да спим, ако продължи да мучи.
— Веднага ще я издоя. — Ковачът скочи от седлото и поведе коня си към обора.
Белгарат го погледна с умиление и отбеляза:
— Утре сутринта май ще се наложи да го отведем насила оттук.
— Къде е Поулгара? — попита Силк, докато помагаше на Велвет да слезе от седлото.
— Къде другаде, освен в кухнята? — Белгарат посочи отворената врата. — Може би ще се окаже по- трудно да измъкнем нея оттам, отколкото да накараме Дурник да излезе от ковачницата.
Велвет изглеждаше разсеяна, дори замечтана. Ефектът от лекарството, което й беше дал Сади, все още не беше преминал. Гарион се надяваше, че Поулгара стриктно я държи под контрол.
— Колко мило — рече тя и се облегна на рамото на Силк. — Напомня ми за родния дом.
Изражението на Силк беше предпазливо като на човек, готов да си плюе на петите.
Тази вечер отново се нахраниха добре. Златната светлина на восъчните свещи изпълваше стаята и се отразяваше от излъсканите дъна на медните котли, които висяха на стената. Стаята беше уютна и топла въпреки бурята, която се бе разразила още в ранния следобед. Навън ечеше воят на вятъра и тътенът на гръмотевиците и силни дъждовни струи се забиваха косо в прозорците.
Гарион беше изпълнен с необикновено спокойствие, каквото не беше изпитвал повече от година. Прие
