— Не може ли да говорим за нещо друго? — попита наскърбено Силк. — Зит наистина е хубаво малко животинче, но все пак е змия.
Се’Недра се обърна към него, очите й блеснаха и тя възкликна:
— Как можа да го кажеш! Досега тя е спасявала живота ни два пъти — в Рак Урга, когато ухапа онзи гролим, и в Ашаба, когато ухапа Харакан. Без нея нямаше да сме тук. Можеш да покажеш поне малко благодарност към нея.
— Ами… — несигурно каза дребният драснианец. — Може би имаш право, Се’Недра, но, по дяволите, не мога да понасям змиите.
— Аз дори не я приемам като змия.
— Се’Недра — търпеливо каза той, — тя е дълга, извива се, няма крака и ръце, а на всичко отгоре е и отровна. Като правило такова нещо се нарича змия.
— Ти си пълен с предразсъдъци — обвини го малката кралица.
— Знаех си, че ще кажеш това.
— Много съм разочарована от теб, Келдар. Тя е сладко, любвеобилно, храбро малко същество, а ти я обиждаш.
Силк я погледна за миг, след това се изправи и се поклони зрелищно пред глинената бутилка.
— Ужасно съжалявам, скъпа Зит — извини се той. — Не зная, защо се държах по този начин. Ще ми прости ли твоето малко студено зелено сърце?
Зит изсъска срещу него, после съскането се превърна в нещо подобно на глухо сумтене.
— Тя казва да я оставиш на мира — обърна се към него Сади.
— Наистина ли разбираш какво казва?
— Общо взето, да. Речникът на змиите е много беден и не е трудно да разпознаваш фразите. — Евнухът се намръщи. — Напоследък Зит ругае много, а това не е в неин стил. Обикновено се държи като истинска дама.
— Не мога да повярвам, че участвам в подобен разговор — рече Силк, поклати глава и излезе от стаята.
Дурник се върна с Тот и Ерионд — носеха вързопите с храна и домакинските съдове на Поулгара. Вълшебницата погледна към огнището и каза:
— Напоследък ядем много еднообразна храна. Тук обаче разполагаме с добре оборудвана кухня, защо да не се възползваме от нея? — Вълшебницата започна да оглежда запасите си. — Ще ми се да имах по- разнообразни продукти — измърмори тя сякаш на себе си.
— В задния двор има кокошарник, Поул — подхвърли Белдин.
— Дурник, скъпи — каза тя замечтано.
— Веднага ще се погрижа, Поул. Три кокошчици може би?
— Нека да са четири, тъкмо ще имаме и за из път. Се’Недра, отиди с него и донеси всички яйца, които намериш.
Се’Недра я погледна изумено.
— Никога не съм събирала яйца, лейди Поулгара.
— Не е, трудно, скъпа. Просто внимавай да не ги счупиш.
— Но…
— Ще направя за закуска омлет със сирене.
Очите на Се’Недра блеснаха и тя бързо каза:
— Ще взема кошница.
— Прекрасна идея, скъпа. Има ли още някакви интересни места тук?
— Отзад има пивоварна. — Белдин сви рамене. — Нямах достатъчно време, за да я огледам.
Белгарат веднага се изправи и каза:
— Ами да отидем да видим.
— Фермерите не правят добра бира, Белгарат.
— Е, тази може би ще бъде изключение. Няма как да разберем преди да опитаме, нали?
— Прав си.
Двамата вълшебници излязоха, а Ерионд се зае да слага още дърва в огъня.
Се’Недра се върна намръщена и се оплака:
— Кокошките не ми дават яйцата си, лейди Поулгара. Седят върху тях.
— Трябва да бръкнеш да ги вземеш, скъпа.
— Няма ли да се ядосат?
— Да не би да те е страх от кокошки?
Очите на малката кралица блеснаха с неподозирана твърдост и тя излезе от стаята с решителна походка.
В мазето имаше изобилни запаси от зеленчуци, а Белгарат и Белдин донесоха бъчва с бира. Докато пилетата се печаха, Поулгара претърси кухнята, намери брашно и други продукти и веднага запретна ръкави.
— Ще похапнем бисквити тази вечер — рече тя, — а утре сутринта ще има топъл хляб.
Гарион не беше ял толкова вкусна вечеря от няколко месеца. В гостилниците и кръчмите често си устройваха пиршества и храната беше добра, но гозбите на леля Поул се отличаваха с невероятния си вкус и аромат. Едва ли друг готвач на земята беше толкова умел в своя занаят. След като изяде повече, отколкото беше добре за стомаха му, кралят на Рива отмести чинията и с въздишка се облегна на стола.
— Радвам се, че реши да оставиш малко и за нас — подхвърли Се’Недра малко презрително.
— Сърдиш ли ми се за нещо? — попита я той.
— Не, Гарион просто съм малко ядосана.
— Защо?
— Една кокошка ме клъвна. — Тя посочи подноса. — Ей тази. — После откъсна кълката на кокошката и я захапа свирепо с малките си зъби. — На ти! — възкликна тя с отмъстителен тон. — Харесва ли ти?
Гарион познаваше добре съпругата си и затова не се засмя.
След вечеря поседяха доволно около масата. Бурята отвън вилнееше.
На вратата се чу почукване, което привлече вниманието им въпреки тътена на ураганния вятър. Гарион скочи и протегна ръка към меча.
— Не искам да ви тревожа — долетя писклив глас от другата страна на вратата. — Просто исках да се уверя, че имате всичко, от което се нуждаете.
Белгарат се изправи, отиде до вратата и я отвори.
— Свещени Белгарат — поздрави го мъжът, който стоеше отвън, и се поклони с дълбоко уважение. Беше много възрастен, със снежнобяла коса и слабо сбръчкано лице. И без никакво съмнение беше гролим.
Белгарат го погледна предпазливо и каза:
— Ти ме познаваш?
— Разбира се. Познавам всички ви. Чаках ви. Може ли да вляза?
Без да каже нито дума, Белгарат се отдръпна встрани да му направи място. Старият гролим влезе — пристъпваше несигурно, подпирайки се на дълъг бастун. Поклони се на Поулгара и каза:
— Лейди Поулгара. — След това се обърна към Гарион. — Ваше величество, ще ми простите ли?
— За какво? — попита Гарион. — Ти не си ми направил нищо лошо.
— Напротив, ваше величество. Когато разбрах какво се е случило в Града на Вечната нощ, ви намразих. Можете ли да ми простите?
— Няма за какво да ти прощавам. Било е съвсем естествено да изпитваш такива чувства към мен. Но доколкото разбирам, си променил възгледите си, нали?
— Нещата се промениха, крал Белгарион. Новият бог на ангараките ще бъде много по-добър и по- благороден от Торак. Сега живея само за да служа на този бог и чакам с нетърпение идването му.
— Седни, приятелю — каза му Белгарат. — Значи си постъпил така поради някаква религиозна причина?
Старият гролим се отпусна на стола и сбръчканото му лице грейна в усмивка.
