Върху огромните бавно движещи се животни, облечени с грубо изработени брони мъже яздеха. Върху всеки огромен врат седеше човек с кръстосани крака и стискаше факла. Другите зад него бяха въоръжени с копия, прашки и малки лъкове. В началото на колоната, яхнал врата на огромен слон, по-висок цял метър от останалите, седеше облечен в черна роба гролим.
Гарион се изправи и се промъкна по-близо. Предпазливите му стъпки не вдигаха никакъв шум в мократа от дъжда трева. Беше сигурен, че слоновете ще усетят миризмата му, но прецени, че толкова едри животни няма да обърнат внимание на хищник, който не представлява опасност за тях — пред тези могъщи същества се почувства дребен като бълха. Това усещане никак не му хареса. Собственото му тегло беше над осемдесет килограма, но теглото на слоновете не се измерваше в килограми, а в тонове.
Продължи да върви с тихи стъпки край колоната, без да се приближава на повече от петдесет метра, до нея, като през цялото време душеше въздуха и се ослушваше напрегнато. Вниманието му беше съсредоточено върху облечения в черна роба гролим на първия слон.
Слоновете продължаваха да се движат с бавни стъпки напред.
На пътеката пред слона в началото колоната се появи фигура, облечена в лъскав черен сатен, който проблясваше под светлината на факлите. Колоната спря и Гарион се промъкна още по-близо. Облечената в сатен фигура отметна качулката на наметалото си. В плътта на ръката и блещукаше силна, въртяща се в множество пламнали кръгове светлина. В Ашаба и Замад Гарион беше видял за кратко лицето на жената, която бе отвлякла сина му. Но сблъсъците с магьосницата от Даршива бяха толкова опасни и ужасяващи, че той не бе имал достатъчно време да запомни чертите на Детето на Мрака. Сега, приближавайки се още по- близо, кралят на Рива се взря в осветеното от факлите лице.
Чертите й бяха правилни, дори красиви. Косата й беше черна, а кожата й беше почти толкова бледа, колкото тази на братовчедка му Адара. Но приликата свършваше дотук. Зандрамас беше гролим и черните й очи притежаваха типичната за всички ангараки острота. Носът й беше орлов, по широкото й чело не се виждаше нито една бръчица, брадичката й беше остра и придаваше на цялото лице триъгълен вид.
— Чаках те, Нарадас — каза тя с глас, в който се чувстваше остър чужд акцент. — Къде беше?
— Прости ми, господарке — извини се гролимът, който беше възседнал врата на огромния слон. — Пастирите бяха по-далече на юг, отколкото бяхме предупредени. — Той също свали качулката си. — Лицето му беше сурово, белите му очи проблеснаха под светлината от факлите. — Как върви борбата със слугите на Урвон?
— Зле, Нарадас — отвърна тя. — Неговите пазачи, хората и хрътките плюс тълпите войници на негова страна извън Каранда надвишават по брой нашите сили.
— Аз водя след себе си полк бойци на слонове, господарке — съобщи й Нарадас. — Те ще обърнат хода на битката. Тревата в централните области на Пелдан ще се напои с кръвта на пазачите на Урвон, чандимите и карандите. Ще ги отблъснем и ще превърнем завинаги Даршива в оазис на сигурността.
— Изобщо не се интересувам от Даршива, Нарадас. Аз искам да завладея света; за мен е съвсем безразлично какво ще стане с една малка държавица в покрайнините на Малореа. Колко време ще ти трябва да заведеш слоновете и мъжете на бойното поле?
— Най-много два дни, господарке.
— Направи го тогава. Остави ги под командването на моите генерали и ме последвай в Кел. Ще се върна в Хемил да взема Отрат и противното дете на Белгарион. Ще те чакаме в сянката на свещената планина на пророците.
— Вярно ли е, че Урвон е довел със себе си Господаря на демоните Нахаз и неговите орди, господарке?
— Да, но това не ни засяга. Не е толкова трудно да се призовават демони, а Нахаз не е единственият господар на демони в ада. Господарят Морджа се съгласи да ни помогне със своите орди. Между Морджа и Нахаз отдавна съществува вражда. Сега те ще водят битка помежду си, без да ги е грижа за обикновените сили на войските.
— Господарке! — възкликна Нарадас. — Не трябва да се съюзяваш с такива същества!
— Бих се съюзила със самия крал на ада, за да победя на Мястото, което вече не съществува. Морджа отлетя надалеч от бойното поле и примами след себе си Нахаз. Отведи твоите слонове там — нека унищожат пълчищата на Урвон. Нахаз и демоните му няма да бъдат там, така че няма да те забавят. След това ела възможно най-бързо в Кел.
— Слушам, господарке — отвърна покорно Нарадас.
Гневът бавно започна да се надига в гърдите на Гарион. Той можеше да достигне само за няколко секунди жената, отвлякла сина му. Знаеше, че тя няма да успее да съсредоточи волята си преди той да впие зъбите си в плътта й, а след това щеше да е твърде късно. Гарион оголи ужасните си остри зъби и промъква стъпка по стъпка към нея. Козината около врата му беше настръхнала, коремът му почти докосваше земята. Беше жаден за кръв, омраза изгаряше мозъка му. Тръпнейки в ужасяващо очакване, звярът напрегна мускулите си ниско ръмжене изпълни гърлото му.
В крайна сметка този звук го накара да се осъзнае. Мисълта, която изгаряше съзнанието му, беше мисъл на дива твар — вълк, затова се отнасяше само за настоящия момент. Ако Зандрамас наистина стоеше само на няколко скока от него, той можеше да разкъса плътта й, още преди писъците да достигнат близките хълмове. Но ако фигурата, изправена пред белоокия Нарадас, беше само проекция, образ, лишен от плът и кръв, тогава зъбите му щяха да изщракат в празното пространство и магьосницата от Даршива щеше да се спаси от отмъщението му, както бе станало в Ашаба.
Може би мисълта, която изгаряше съзнанието му, я предупреди. Или пък — както често правеше Поулгара — Зандрамас проучи околността със силата на ума си и откри своя противник. Изведнъж магьосницата изсъска уплашено:
— Опасност! — След това по устните й пробяга жестока, неумолима усмивка. — Но аз мога да променям формата си и ставам недосегаема за магиите на алорните. — Зандрамас се съсредоточи, след миг придоби неясни очертания и внезапно пред погледите на уплашените слонове се появи огромен дракон. Чудовището разпери криле, огромни като корабни платна, и полетя във влажния нощен въздух. Тъмнината се изпълни с пронизителен рев, в пространството се понесе гъст стълб кървавочервени сажди, обвиващи пламъците около чудовището.
„Лельо Поул! — мислено извика Гарион. — Към вас приближава дракон!“
„Какво?“ — долетя до него мисълта й.
„Зандрамас промени формата си! Сега лети към вас!“
„Върни се! — решително заповяда вълшебницата. — Веднага!“
Вълкът се завъртя на място, изравяйки влажния торф с ноктите си, и затича с все сила към чифлика. Зад гърба си чуваше пронизителния, изпълнен с паника рев на слоновете, а отпред до слуха му долиташе оглушителният писък на огромния дракон. Гарион тичаше отчаяно напред — знаеше, че каквито и мерки да предприемат Поулгара и приятелите му, няма да успеят да наранят Зандрамас. Единствено пламтящият меч на Желязната хватка можеше да я прогони.
Секундите му се струваха часове. Виждаше пред себе си огнения дъх на дракона, който осветяваше надвисналите над главата му мрачни буреносни облаци. Зловещи бледосини светкавици проблясваха сред пламъците и потъваха в земята. Изведнъж Зандрамас сви огромните си криле и се спусна стремглаво към чифлика, бълвайки огнени кълба.
Гарион направи няколко скока, отново прие човешки образ и продължи да тича към портата, размахвайки пламтящия меч на Желязната Хватка над главата си.
Драконът разпери криле и кацна в двора, продължавайки да бълва пламъци и дим. Разлюля змийския си врат, изхвърляйки нажежени до бяло огнени кълба към дървените постройки. Изсъхналото дърво се овъгли и от него започна да се вдига гъст дим. На няколко места по рамките на вратите се появиха малки сини пламъчета, които постепенно започнаха да се увеличават.
Гарион се втурна в двора с високо вдигнат меч и започна да нанася безмилостни удари срещу дракона.
— Може би си недосегаема за магиите, Зандрамас — изкрещя той, — но нищо не може да те предпази от това!
Тя издаде остър писък и изпрати към него огнено кълбо, което го обви от всички страни. Без да му обръща внимание, Гарион продължи да я отблъсква с меча и с огнения лъч, който се отделяше от кълбото.
