Мандорален въздъхна.
— Умолявам ви да ми простите, ваше величество — извини се той на своя крал. — Може би ще предпочетете дамите да се оттеглят, защото възнамерявам да използвам остри думи.
Ала в този миг не съществуваше сила на земята, способна да накара дамите да се оттеглят от тронната зала.
Мандорален отново се обърна към сипещия хули и подигравателни забележки барон.
— Милорд — започна прочутият рицар с хладен тон, — намирам, че лицето ви прилича на маймунска муцуна, а тялото ви е уродливо. Вашата брада е истинска обида за всеки почтен човек. Тя ми прилича по- скоро на козина, покриваща задните части на улично псе, отколкото на украшение за лице на мъж. Възможно ли е преди време, отдавайки се на долен разврат, майка ви да е извършила плътски акт с някой разгонен пръч?
Баронът посивя от гняв, от устните му започнаха да се пръскат слюнки, а думите застинаха в гърлото му.
— Изглеждате разгневен, бароне — продължи Мандорален със същия измамно мек тон. — Или пък публичното разкритие за вашето непристойно зачатие лиши езика ви от способността да се движи? — Мандорален го огледа критично. — Като ви гледам, освен че сте възпитан крайно зле, вие очевидно сте долен страхливец, защото като един човек с капка благородна кръв във вените не би могъл да издържи обидите, които току-що отправих към вас, без да им отвърне. Ето защо, страхувам се, че ще се наложи да продължа с предизвикателствата си към вас. — Баронът на Воу Мандор свали ръкавицата си.
В целия цивилизован свят хвърлянето на ръкавица на пода пред някого е символ на официално предизвикателство. Ала по някаква случайност Мандорален не уцели пода. Младият благородник се олюля, правейки няколко крачки назад, след което започна да плюе кръв и зъби.
— Вие вече не сте младеж, господин Мандорален — изрева яростно той. — Твърде дълго използвахте съмнителната си репутация, за да избягвате битките. Мисля, че е настъпил часът, в който наистина ще бъдете проверен в открит двубой.
— Я! То можело да говори — изрече Мандорален с престорено учудване. — Пред очите ви става истинско чудо, дами и господа — виждате едно говорещо псе!
Целият кралски двор се разсмя.
— Хайде да идем в долния двор, повелителю на бълхите — продължи Мандорален. — Може би една среща със стар и уморен рицар като мен ще ти донесе наслада!
Следващите десет минути се сториха цяла вечност на младия нагъл барон. Вместо да го разсече на две още с първия удар, което без съмнение бе напълно във възможностите му, Мандорален просто си играеше с него, нанасяйки му множество леки, но болезнени и унизителни наранявания. Ала нито една от костите, които първият рицар строши, не беше жизненоважна, нито една от раните и контузиите не представляваше пряка опасност за живота на неговия противник, нито пък го осакатяваше. Младият барон се въртеше отчаяно на всички страни, опитвайки да се защити, а Мандорален с изкусно премерените си удари постепенно смъкваше бронята от тялото му парче по парче. Най-накрая, очевидно отегчен от безинтересната схватка, първият рицар на Арендия успя да строши и двата пищяла на младия си противник с един-единствен удар. Баронът нададе ужасяващ вик и се строполи на земята.
— Моля ви, милорд — порица го Мандорален. — Опитвайте се да контролирате болезнените си писъци. Нима искате вашият рев да притесни дамите? Стенете по-тихо и, моля ви, гледайте да се гърчите възможно най-малко. — После рицарят се обърна строго към притихналата, дори уплашена публика. — Още нещо! — продължи той. — Ако още някой споделя възгледите на този неразумен младеж, нека незабавно излезе напред, защото възнамерявам да прибера оръжието си в ножницата. Нямате представа колко досадно е човек непрекъснато да го изважда и прибира. — Мандорален се огледа. — Докъде бяхме стигнали, господа? Нека да подновим работата си, защото тази случка ме изнерви и скоро ще стана раздразнителен.
Независимо какви бяха възгледите им, рицарите на кралския двор решиха да ги запазят за себе си.
Се’Недра се изправи и застана сред тях.
— Рицарю мой — обърна се тя гордо към Мандорален, а в очите й припламнаха палави пламъчета. — Виждам, че силата ти не те е напуснала, въпреки че неумолимата старост се е вкопчила в крайниците ти и сняг е посипал черните ти къдрици.
— Старост ли! — възрази той.
— Само се шегувам, Мандорален — засмя се малката кралица. — Прибери меча! Никой не желае да играе с теб днес.
На другия ден се сбогуваха с Мандорален, Лелдорин и Релг, който възнамеряваше да се прибере в Марагор при Тайба и децата през Воу Мимбре.
— Мандорален — провикна се крал Анхег от коня си, докато се отдалечаваха от града. — Щом в родното ти място дойде зимата, ела във Вал Алорн. Ще извикаме Барак и ще идем на лов за глигани.
— Непременно, ваше величество — обеща Мандорален от назъбените кули на крепостта.
— Харесвам го този човек — рече Анхег и махна с ръка.
Отново се качиха на кораба и потеглиха на север към град Сендар, където възнамеряваха да посетят крал Фулрах и да го уведомят за споразумението от Дал Перивор. Силк и Велвет щяха да продължат на север с Барак и Анхег на борда на „Морска птица“. Останалите щяха да преминат през планинските възвишения на коне, за да отидат в Алгария, после щяха да продължат до Долината на Алдур.
Сбогуването край кораба беше кратко, защото щяха да бъдат отново заедно след броени дни, освен това никой от тях не искаше да изглежда прекалено сантиментален. Гарион се раздели с Барак и Силк с огромно нежелание. Беше прекарал повече от половината си живот заедно с тези двама толкова различни един от друг мъже и перспективата да се откъсне от тях оставяше в сърцето му неясно чувство на болка. Покъртителните приключения бяха приключили и нищо нямаше да бъде както преди.
— Мислиш ли, че поне този път ще се постараеш да не се забъркваш в неприятности? — изсумтя Барак, който, както личеше, изпитваше същите чувства. — Мерел много се сърди, когато сутрин се събуди и намери мечок в леглото си.
— Ще направя всичко възможно — обеща Гарион.
— Помниш ли какво ти казах навремето край Уинолд? Помниш ли? Беше много студено онази сутрин — попита го Силк.
Гарион се намръщи, опитвайки се да си спомни.
— Казах ти, че живеем в славно време и че е цяло щастие да участваме в тези събития.
— Да, сега си спомних.
— Вече имах достатъчно време да помисля повече по този въпрос и промених мнението си. — Дребничкият драснианец се ухили и Гарион разбра, че го лъже най-безсрамно.
— Ще се видим пак на съвета на алорните в края на лятото, Гарион — изкрещя Анхег от „Морска птица“, която тъкмо се канеше да отплава. — Тази година домакинът си ти. Може би, ако се постараем, най-после ще успеем да те научим да пееш като хората.
Рано на следващата сутрин групата им напусна Сендар и се отправи по пътя за Мурос. Въпреки че нямаше неотклонна нужда от това, Гарион беше решил да изпрати всичките си приятели по домовете им. Постепенното намаляване на групата, поела на север, още в началото се отразяваше много мъчително на риванския крал, а той все още не беше готов да се раздели с всички свои другари.
Пътят, огрян от слънцето на късната пролет, водеше през планините на Алгария и ги отведе до Крепостта след около седмица. Крал Чо-Хаг беше изключително радостен от резултата след схватката в Корим. Решенията от импровизираната конференция в Дал Перивор направо го зашеметиха. Поради по- голямата стабилност на характера му, който се отличаваше от този на изключително умния, но често пъти раздразнителен Анхег, Белгарат и Гарион му разказаха в много по-големи подробности за Ерионд.
— Винаги е бил странно дете — изрече замислено Чо-Хаг с дълбокия си плътен глас, след като вълшебниците приключиха разказа си. — Но пък и събитията бяха твърде необичайни. Приятели мои, имаме честта да живеем в знаменателни времена.
— Така е — съгласи се Белгарат. — Сега остава да се надяваме да има мир — поне известно време.
