— Дай сега да се опитаме да измъкнем малко пиво преди да е усетила как сме се справили — предложи старият вълшебник, след като приключиха с разкопаването на градината. — Работата е тежка — дори ако се върши по нашия начин.
Докато се занимаваха с това, Дурник и Гарион се върнаха за малко до къщата. Дамите енергично въртяха метлите, но прахта отново се спускаше на местата, които вече бяха изчистили. Какво да се прави, понякога прахта ги върши тези работи.
— Къде е Геран? — сепна се изведнъж Се’Недра, захвърли метлата и се заоглежда тревожно. Очите на Поулгара придобиха унесен, вглъбен вид, после тя въздъхна с облекчение и каза съвсем спокойно:
— О, богове.
— Какво! — почти изкрещя Се’Недра, а ковачът бързо изскочи от къщата.
— Не се безпокой, Се’Недра — побърза да я успокои Поулгара. — Просто е паднал в потока.
— Просто паднал в потока ли? — Гласът на Се’Недра се повдигна с една октава.
— Това е любимо занимание за малките момчета — обясни Поулгара. — Няма нищо страшно. Гарион го правеше, Ерионд също, сега е ред на Геран. Не се притеснявай, той плува много добре.
— Но къде се е научил?
— Нямам представа. Сигурно момченцата се раждат с тази дарба, е, поне някои от тях. Гарион беше единственият, който се опита да се удави.
— Тъкмо плуването бе започнало да ми се удава, лельо Поул — възрази той. — Просто налетях на онзи дънер и си ударих главата.
Отначало Се’Недра го изгледа с ужас, а после избухна в сълзи.
Дурник се върна с Геран. От дрехата на малкия капеше вода, но това очевидно не разваляше удоволствието му.
— Много е кален, Поул — отбеляза ковачът. — И Ерионд обичаше да се мокри, но никога не съм го изваждал толкова кален от потока.
— Изведи го навън, Се’Недра — посъветва я Поулгара. — Ще окаля чистия под. Гарион, в навеса има корито. Изнеси го на двора и го напълни. — Вълшебницата се усмихна на майката на Геран. — Бездруго му беше време да се окъпе. Не зная защо, но малките момчета винаги имат нужда от къпане. Гарион се цапаше даже докато спеше.
В тази прекрасна вечер Гарион излезе навън и се присъедини към Белгарат, който седеше пред вратата на къщата.
— Виждаш ми се замислен, дядо. Какво има?
— Обмислям как да си подредя нещата. Поледра ще дойде при мен в моята кула.
— Е, и?
— Ще последва поне един век чистене и закачане на завеси по прозорците. Как може човек да гледа света навън, като пред очите му се мотаят някакви си пердета?
— Може пък да не направи чак такъв проблем. В Перивор тя каза, че вълците не са така привързани към чистотата като птиците.
— Тогава излъга. Повярвай ми, Гарион, излъга.
След два дни пристигнаха двама гости на коне. Въпреки че вече беше почти лято, Ярблек все още носеше дрипавото си палто и рошавата кожена шапка, а лицето му изглеждаше безутешно. Вела, изключително чувствената надракска танцьорка, беше облечена в обичайните за нея плътно прилепнали кожени дрехи.
— Какво си намислил, Ярблек? — обърна се Белгарат към съдружника на Силк.
— Идеята не беше моя, Белгарат, Вела настоя.
— Добре — започна властно красивата танцьорка. — Нямам цял ден за губене. Трябва да свършим колкото е възможно по-бързо. Изкарайте всички от къщата — искам да има свидетели.
— На какво точно искаш да станем свидетели? — попита Се’Недра.
— Ярблек ще ме продаде.
— Вела! — възмути се Се’Недра. — Това е отвратително!
— О, я остави това — прекъсна я танцьорката, огледа се и продължи: — Всички ли сте тук?
— Всички — отвърна Белгарат.
— Чудесно — възкликна тя, скочи от седлото и седна на тревата, кръстосвайки крака. — Да се захващаме за работа. Ти, Белдин, Фелдегаст или както там се наричаше — преди време в Малореа каза, че искаш да ме купиш. Това сериозно ли си го мислеше?
Белдин примигна.
— Ами — поколеба се той, — мисля, че наистина исках…
— Да или не, Белдин? — прекъсна го остро тя.
— Добре де, да, така беше. Ти си хубаво момиче, пък и в псувните и ругатните много те бива.
— Чудесно! И каква сума беше готов да предложиш?
Белдин се задави и лицето му внезапно почервеня.
— Не ми губи времето, Белдин! — скара му се тя. — Нямам цял ден за губене. Предложи някаква сума на Ярблек.
— Ти сериозно ли говориш? — възкликна Ярблек.
— По-сериозно от всеки друг път в живота си. Та колко смяташ да предложиш за мен, Белдин?
— Вела — възрази търговецът. — Това са пълни глупости.
— Млъкни, Ярблек! И така, Белдин, колко?
— Всичко, което притежавам — отвърна магьосникът и я погледна учудено.
— Това е прекалено относително. Посочи някаква точна цифра, не можем да се пазарим, без да започнем от нещо.
Белдин почеса сплъстената си брада и рече:
— Белгарат, още ли пазиш онзи диамант, който намери в Марагор преди нашествието на толнедранците?
— Да. Мисля, че е някъде в кулата.
— Там е и половината боклук от целия свят.
— Остави го на лавицата за книги край южната стена — помогна му Поледра. — Точно зад изгризаното от плъховете копие на Даринския сборник.
— Наистина ли? — изненада се Белгарат. — Ти пък откъде знаеш?
— Спомни си как ме нарече Кайрадис в Реон.
— „Жената, която наблюдава“ — така ли беше?
— Това отговаря ли на въпроса ти?
— Ще ми дадеш ли камъка на заем? — помоли се Белдин на брат си. — О, смятам, че изразът „ще ми го подариш ли“ би бил още по-подходящ. Съмнявам се, че някога ще успея да ти го изплатя.
— Разбира се, Белдин — отговори Белгарат. — Аз бездруго не го използвам.
— Можеш ли да ми го донесеш?
Белгарат кимна, съсредоточи се и протегна ръка напред. Диамантът, който се появи в дланта му, наподобяваше парче лед с бледорозов оттенък. Беше по-голям от ябълка.
— В името на зъбите, ноктите и краката на Торак! — ахна Ярблек.
— Бихте ли казали, о, вие двама нищожни славни люде със замъглени от алчност очи, че тази лъскава дреболия струва колкото тази прекрасна девица, която с такава увереност сте наумили да ми продадете? — рече Белдин и посочи камъка в ръката на своя брат вълшебник.
— Това е цена, стократно по-висока от най-огромната сума, плащана някога за жена, откакто свят светува — прошепна Ярблек, който гледаше камъка със страхопочитание.
— Това значи, че цената е подходяща — заключи триумфално Вела. — Ярблек, като се върнеш в Гар ог Надрак, ще разпространиш надлъж и шир тази новина. Искам през следващите сто години всяка жена в кралството да заспива със сълзи на очи, давейки се от завист за цената, на която съм била продадена.
— Ти си жестока жена, Вела — ухили се Ярблек.
— Това е въпрос на чест — заяви танцьорката и отметна катраненочерната си коса. — Видяхте ли, че не
