получат заповед да се обърнат срещу вас, вие, ваше величество, ще бъдете притиснат между армията на толнедранците и тази на малореанците. Това не е моята представа за приятно прекарано лято.
Ургит потрепера.
— При тези обстоятелства, ваше величество — продължи Джевълин, — аз бих ви посъветвал да поемете следния курс. — Началникът на драснианското разузнаване започна да отбелязва главните моменти на пръсти. — Първо: тук, в Ктхол Мургос, има малореански войски, чийто брой е драстично намален. Второ: алорнска военна сила на територията на вашето кралство нито е необходима, нито присъствието й е препоръчително. Вие разполагате с достатъчно голяма военна сила, за да изтласкате малореанците извън кралството си, а и двете страни биха постъпили зле, ако рискуват и допуснат случайни сблъсъци между вашия народ и народите на алорнските крале. Трето: твърде неясното политическо положение в Толнедра прави изключително рисковано довеждането на толнедранските легиони тук.
— Почакайте малко, Кендон — възрази Ургит. — Вие дойдохте при мен в Рак Урга, предлагайки ми бляскави приказки за съюзи и общи интереси, ала сега, когато е време да изведем войските на бойното поле, се отдръпвате. Защо губите времето ми?
— Положението се промени, откакто започнахме преговорите, ваше величество — отговори Джевълин. — Не очаквахме, че малореанците ще изтеглят толкова голяма част от войските си, и не предвиждахме политическа нестабилност в Толнедра.
— В такъв случай какво ще получа аз от всичко това?
— Какво би сторил Кал Закат, щом научи, че сте поели на поход срещу неговите крепости?
— Ще изпрати цялата си воняща армия в Ктхол Мургос.
— Използвайки флотата на Черек? — подхвърли Джевълин. — Закат опита това след Тул Марду, помните ли? Крал Анхег и неговите неустрашими воини потопиха по-голямата част от корабите му и удавиха цели полкове от неговите войски.
— Да, така е — замислено каза Ургит. — Мислите ли, че Анхег би се съгласил да блокира източния бряг, за да попречи на армията на Закат да се завърне?
— Мисля, че ще го направи с радост. Череките изпитват направо момчешко удоволствие да потопяват чужди кораби.
— Ала ще му трябват карти, за да заобиколи южната част на Ктхол Мургос — все така замислено каза Ургит.
Джевълин се изкашля.
— Всъщност… всъщност ние вече разполагаме с тях, ваше величество.
Ургит удари с юмрук по облегалката на трона.
— По дяволите, Кендон! Вие сте тук в качеството си на посланик, а не на шпионин!
— Просто упражнявам уменията си, ваше величество — отговори любезно Джевълин. — Като допълнение към черекската флота в Морето на Изтока ние сме готови да разположим алгарска кавалерия и драсниански копиеносци по северната и западната граница на Госка и северозападната граница на Агара. Това ще прекъсне по решителен начин пътищата за бягство на малореанците, притиснати в капан в Ктхол Мургос, ще блокира любимия път, откъдето Кал Закат осъществява набезите си — през Мишрак ак Тул, освен това ще върже ръцете на толнедранските легиони, в случай че бъде сключен съюз между Тол Хонет и Мал Зет. По такъв начин всеки ще защитава своята собствена територия, а череките няма да допуснат малореанците на континента — по такъв начин ние ще можем да уредим всичко помежду си и ще останем удовлетворени от това.
— Ала по този начин Ктхол Мургос остава напълно изолиран — изтъкна Ургит факта, който Джевълин се надяваше, че е прикрил с обширното си изложение. — Аз изцеждам всичките жизнени сили на кралството си, за да извадя вместо вас кестените от огъня, след това алорните, толнедранците, арендите и сендарите са свободни да предприемат боен поход, елиминирайки присъствието на ангараките на западния континент.
— Но надраките и тулите са ваши съюзници, ваше величество.
— Нека направим размяна — сухо каза Ургит. — Дайте ми арендите и риванците, а пък аз е радост ще ви дам тулите и надраките.
— Мисля, че е време да се свържа с правителството на своето кралство по тези въпроси, ваше величество. Вече превиших твърде много пълномощията си. Необходимо е да получа инструкции от Боктор.
— Предайте моята дълбока почит на Порен — каза Ургит. — Съобщете й, че се присъединявам към нейните благопожелание за благоденствието на нашия общ роднина.
Джевълин напусна тронната зала далеч по-малко сигурен в себе си, отколкото беше дошъл.
Тази сутрин Детето на Мрака беше счупило всички огледала в покоите си в храма на гролимите в Баласа. Сега и лицето й бе засегнато. Тя бе забелязала въртящите се светлинки под кожата на бузите и челото и бе счупила огледалото, разкрило й този факт — а след това и всички останали. После се взря с ужас в дълбоката рана, зейнала на дланта й. Светлините бяха проникнали дори в кръвта й. Спомни си с горчивина дивата радост, изпълнила цялото й същество, когато за пръв път бе прочела пророческите слова: „Запомнете: Детето на Мрака ще се въздигне над всички други и ще бъде възхвалявано от светлината на звездите.“ Ала светлината на звездите не беше ореол или бляскаво сияние, обгръщащо цялото й тяло. Тази светлина беше бавно пълзяща болест.
Ала не само въртящите се светлинки бяха започнали да поглъщат тялото й. Все повече и повече мислите й, спомените й, дори мечтите не й принадлежаха. Зандрамас непрекъснато се събуждаше със страховит писък, защо я преследваше един и същ сън. Струваше й се, че виси безтегловна, безразлична сред някаква невъобразима празнота, наблюдавайки всичко наоколо, без да изпитва никаква загриженост, като гигантска звезда, която се върти и продължава несигурно по своя път, става все по-голяма и по- червена, приближавайки се безвъзвратно към неминуемата си гибел. След това безтегловното безполово съзнание, носещо се в празното пространство, за миг почувства необясним интерес, изместен от нарастваща тревога. Не трябваше да стане така. Това не бе посочено в пророчеството. И изведнъж се случи нещо страшно. Гигантската червена звезда избухна на място, където не биваше да има експлозия; и понеже тя бе експлодирала не там, където трябва, други звезди бяха увлечени в страховитата катастрофа. Огромна, разширяваща се топка от горяща енергия се разля като страховита колосална вълна, поглъщайки едно след друго десетки слънца, докато цялата галактика не изчезна в пламтящата й паст.
Съзнанието в празното пространство почувства мъчителен, нетърпим тласък в себе си, галактиката избухна и за миг сякаш се раздели и продължи да съществува едновременно на две различни места. Тя вече не беше едно единно цяло.
„Не трябва да бъде така!“ — изрече съзнанието с глас, който обикновените смъртни не можеха да чуят.
„Наистина не трябва“ — отговори друг неведом глас.
В този момент Зандрамас се събуждаше ужасена, скачаше в леглото си и надаваше див писък всяка нощ — долавяше чуждо присъствие там, където по-рано винаги бе царя ла съвършената самота на вечната единна и неоспорима власт.
Детето на Мрака се опита да прогони тези мисли — или може би спомени — далеч от съзнанието си. Някой почука на вратата и тя сложи качулката на робата си, за да скрие лицето си.
— Да?
Вратата се отвори и влезе върховният жрец на храма.
— Нарадас тръгна, свята магьоснице — доложи той. — Поискахте да ви съобщим, когато това стане.
— Добре — отвърна тя с безразличие.
— От запад пристигна пратеник — продължи върховният жрец. — Донесе вест, че някакъв западен гролим — йерарх — е слязъл на сушата на пустия западен бряг на Финда и сега се придвижва към Кел, прекосявайки Даласия.
Зандрамас почувства едва доловим прилив на задоволство.
— Добре дошъл в Малореа, Агачак — почти измърка тя. — Отдавна те чаках.
