В южната част на остров Веркат сутринта беше мъглива, ала Гарт беше опитен рибар и познаваше капризите на крайбрежните води. Той излезе в морето призори, управлявайки лодката си по-скоро по усет. От време на време преставаше да гребе, изтегляше мрежата и изсипваше мятащата се сребриста риба в големия сандък до краката си. След това отново хвърляше мрежата и продължаваше да гребе, докато рибата, която се бе хванала, не започнеше да тежи и да подскача зад него.
Тази сутрин беше подходяща за риболов. Гарт нямаше нищо против мъглата. Той знаеше, че в морето са излезли и други лодки, ала мъглата създаваше илюзията, че е съвсем сам, и това му харесваше.
Едва забележима промяна в силата на течението тласна лодката му напред и му послужи като предупреждение. Той бързо отпусна веслата, наведе се напред и започна да дрънчи с камбаната, прикрепена на носа — така щеше да обяви на приближаващия се кораб, че е тук, съвсем наблизо.
А след това го видя. Корабът не приличаше на никой друг, който бе виждал. Беше дълъг, голям и тесен. Високият му бушприт беше украсен с пищна дърворезба. Десетки весла, съскащи под водата, го караха да се движи леко и бързо. Нямаше как да сбърка какво е предназначението на този плавателен съд. Гарт започна да трепери и не престана, докато зловещият кораб се плъзгаше с лекота край лодката му.
Един огромен мъж с червена брада, който се подпираше на парапета, подвикна на Гарт:
— Как върви риболовът?
— Горе-долу — отвърна предпазливо рибарят. Хич не му се щеше кораб с толкова многоброен екипаж да хвърли котва тук и да измъкне неговата риба с огромните си мрежи.
— Стигнали ли сме до южния бряг на остров Веркат? — попита го червенобрадият гигант.
Гарт подуши въздуха и усети почти недоловимата миризма на суша.
— Почти сте го отминали — отвърна му той. — Ей там брегът завива на североизток.
Друг мъж, облечен в бляскава броня, се присъедини към гиганта с червената брада край парапета. Имаше черна къдрава коса и стискаше шлема си под мишница.
— Познанията ти за тези води са наистина забележителни и дълбоко ме удивляват, приятелю — обърна се той към рибаря. — Готовността и лекотата, с които ги споделяш с останалите люде, е най-красноречив белег за забележителната ти любезност. Би ли могъл случайно да ни дадеш безценен съвет кой е най- краткият път до Малореа?
— Зависи точно къде в Малореа искате да отидете — отговори Гарт, малко притеснен от натруфената му реч.
— До най-близкото пристанище там — отговори мъжът с червената брада.
Гарт присви очи, опитвайки се да си припомни подробностите от географската карта, която беше върху една лавица в дома му.
— Това е Дал Зебра в югозападна Даласия — каза той. — Ако бях на ваше място, щях да продължа на изток около десет-двадесет левги, а след това щях да взема курс на североизток.
— А според теб колко време би ни отнело пътуването до онова пристанище, което спомена, приятелю? — попита мъжът с бронята.
Гарт огледа с присвити очи кораба на непознатите и отвърна:
— Зависи колко бързо се движите. Разстоянието дотам е около триста и петдесет левги, ала трябва да навлезете отново навътре в морето, за да избегнете Туримския риф. Казвали са ми, че е много опасно, ако някой опита да премине направо през него.
— Може пък ние да се окажем първите, справили се без драскотина с плаването през този риф, милорд — рече весело мъжът в доспехите на своя приятел.
Гигантът въздъхна и скри очите си с огромната си длан.
— Не, Мандорален — отвърна той с тъжен глас. — Ако разцепим дъното на моя кораб в онзи риф, трябва да плуваме, докато стигнем целта си, а пък ти не си облечен по подходящ начин за това.
Огромният кораб започна да се отдалечава в мъглата.
— Що за плавателен съд е това? — извика Гарт след него.
— Черекски боен кораб — гордо изрева мъжът с червената брада. — Най-големият, пускан някога на вода в целия свят.
— А как се казва? — извика Гарт, присвил ръце като фуния.
— „Морска птица“ — долетя отговорът и корабът изчезна в мъглата като привидение.
5.
Градът не беше голям, ала архитектурата му беше изящна и Гарион си помисли, че не е виждал подобно нещо в живота си. Кел беше сгушен в малка долина в подножието на огромния бял връх и изглеждаше така, сякаш си почива в скута на планината. Това беше град на красиви бели кули и мраморни колонади, като често стените на по-ниските сгради, разположени между кулите, бяха направени изцяло от стъкло. Около постройките имаше широки морави, горички с дървета с мраморни пейки под тях. Добре поддържани градини се редуваха с моравите — декоративни храсти, живи плетове, безброй цветни лехи. В градините и във вътрешните дворове на сградите искряха фонтани.
Закат гледаше изумен, останал съвсем без дъх този невероятен град.
— Дори не знаех, че се намира тук! — възкликна той.
— Не си знаел за Кел? — попита Гарион.
— Знаех, че има град Кел, но не ми беше известно, че е такъв. — Закат направи гримаса. — Той кара Мал Зет да изглежда като безразборна купчина коптори, нали?
— А също и Тол Хонет… дори и Мелцен — съгласи се Гарион.
— Никога не съм помислял, че далите биха могли да построят нормална къща — рече малореанецът. — А сега ми показват всичко това.
Тот разказваше нещо със знаци на ковача.
— Той казва, че това е най-старият град на света — преведе ковачът думите на приятеля си. — Бил е построен дълго преди светът да се разцепи. Не се е променил през изтеклите десет хиляди години.
Закат въздъхна.
— Значи сигурно са забравили вече как се строи. А пък аз щях да взема някои от техните архитекти на служба при мен. Мал Зет определено има нужда от разкрасяване.
Тот направи нова серия от знаци и лицето на Дурник се намръщи.
— Сигурно не съм го разбрал правилно — измърмори той.
— Какво каза?
— Аз го разбрах така: нищо, което далите са правили, не е забравено. — Дурник погледна приятеля си и попита: — Това ли имаше предвид?
Тот кимна и отново направи серия знаци с ръце.
Ковачът отвори широко очи.
— Той казва, че всеки дал, който е жив сега, знае всичко, дето е било известно на всички дали, живели някога на света.
— Сигурно имат много добри училища — предположи Гарион.
Тот само се усмихна при тези думи. Усмивката му беше странна, в нея се бе промъкнало и известно съжаление. След това немият направи някакъв знак на Дурник, слезе от коня си и се отдалечи от групата.
— Къде отива? — попита Силк.
— Да се срещне с Кайрадис — отговори Дурник.
— А ние не трябва ли да тръгнем с него?
Ковачът поклати глава.
— Тя ще дойде при нас, когато е готова за това.
Както всички дали, които Гарион бе виждал, и жителите на Кел носеха прости бели роби с големи качулки. Вървяха тихо по моравите или седяха в градините в групи от по двама-трима души, погълнати от сериозни дискусии. Някои носеха книги или свитъци, други — не. Това напомни на Гарион за университета в Тол Хонет и за онзи в Мелцен. Ала кралят на Рива беше убеден, че тази общност на учени се занимава с далеч по-значими изследвания от дребната игра на наука, изпълваща живота на професорите в онези прехвалени институции.
