Групата дали, която ги бе придружила до този подобен на скъпоценен камък град, ги отведе по леко полегата улица до съвсем обикновена къща в една от градините. Един много възрастен мъж, облечен в бяла роба, се подпираше на тоягата си пред вратата. Очите му бяха много сини, а косата — снежнобяла.
— Отдавна чакам пристигането ви — изрече той с треперещ глас. — Защото „Книгата на вековете“ предсказва, че през Петия век Детето на Светлината и неговите приятели ще дойдат тук при нас, в Кел, за да подирят нашия съвет.
— Ами Детето на Мрака? — попита Белгарат, докато слизаше от коня си. — Тя също ли ще дойде тук?
— Не, древни Белгарат — отговори старецът. — Тя не може да дойде тук, но ще получи упътване от другиго и по различен начин. Аз съм Далан и ме помолиха да ви приветствам с добре дошли.
— Ти ли управляваш тук, Далан? — попита го Закат и също слезе от коня си.
— Никой не управлява тук, императоре на Малореа — отговори Далан. — Дори и ти.
— Изглежда, ни познаваш — отбеляза Белгарат.
— Познавам всички вас от мига, когато Книгата на небесата бе разтворена пред нас, защото имената ви бяха написани с големи букви сред звездите. А сега ще ви заведа на място, където ще можете да отпочинете и да почакате удоволствието от срещата със светата пророчица. — Той погледна странно спокойната вълчица до Гарион и малкото вълче, подскачащо игриво зад нея. — „Как се чувстваш, малка сестричке?“
„Доволна съм от живота си, приятелю“ — отвърна му тя на езика на вълците.
„Радвам се“ — каза мъжът.
— Всички ли на този свят с изключение на мен говорят езика на вълците? — попита твърде рязко Силк.
— Искаш ли да ти давам уроци? — попита го на свой ред Гарион.
— Я остави това.
Белокосият ги поведе с несигурни стъпки през моравата към голяма мраморна постройка с широко, бляскаво стълбище.
— Тази къща беше построена за вас в началото на Третия век, древни Белгарат — каза мъжът. — Първият й камък беше положен, когато ти взе Кълбото на своя учител от Града на Вечната нощ.
— Това се случи преди много години — отбеляза вълшебникът.
— В начало Вековете, или епохите, както също ги наричат, бяха по-дълги, но сега продължителността им намалява. Отпочинете си добре. Ние ще се погрижим за конете ви. — След това старецът се обърна и подпирайки се на тоягата си, си тръгна.
— Някой ден един от тези дали ще дойде и ще каже точно какво има предвид, без да използва загадъчни купища думи — и тогава ще дойде краят на света — изръмжа Белдин. — Хайде да влезем. Ако къщата наистина е била построена преди толкова време, както каза той, сигурно навсякъде ще има прах до коляно и ще се наложи да я почистим.
— Ти ли приказваш за чистота? — прихна Поулгара, когато цялата група започна да се изкачва по мраморните стъпала.
— Нямам нищо против мръсотията, но прахта ме кара да кихам.
Ала стаите на къщата бяха безупречно чисти. Леките като паяжина завеси на прозорците се полюляваха и издуваха от благоуханния летен ветрец. Мебелите, макар и с необичаен вид, бяха много удобни. Вътрешните стени бяха заоблени по особен начин и никъде не се виждаха ъгли.
Приятелите бродеха из странната къща, опитвайки се да свикнат с нея. След това се събраха в обширна стая със сводест таван, разположена в средата на къщата. Малък фонтан разплискваше кристални струи по една от стените.
— Няма нито една задна врата — отбеляза критично Силк.
— Нима възнамеряваш да изчезнеш тихомълком оттук, Келдар? — попита го Велвет.
— Не е задължително, ала бих желал да имам тази възможност, ако изведнъж стане нужда да го направя.
— Ако се наложи, винаги можеш да се измъкнеш през някой прозорец.
— Това би било аматьорска постъпка, Лизел. Само студентите първа година в Академията за шпиони се измъкват през прозорците.
— Зная, но понякога се налага да импровизираме.
В ушите на Гарион зазвуча особен мърморещ звук. Отначало той си помисли, че това се дължи на фонтана, ала звукът не приличаше на ромон от течаща вода.
— Мислиш ли, че домакините ни биха имали нещо против, ако излезем да поразгледаме наоколо? — попита той Белгарат.
— Да почакаме малко. Доведоха ни на това място и все още не зная дали трябва да останем тук, или не. Да проучим внимателно обстановката, преди да поемаме каквито и да било рискове. Далите тук — и Кайрадис — разполагат с нещо, от което се нуждаем. Нека не ги обиждаме. — Той погледна Дурник. — Тот намекна ли по някакъв начин кога ще дойде тя?
— Не е, но останах с впечатлението, че пророчицата няма да се забави много.
— Отговорът ти не може да ни бъде от твърде голяма полза, братко мой — заяви Белдин. — Далите имат твърде странна представа за времето. Те предпочитат да го измерват във векове, а не в години.
Закат, който от известно време наблюдаваше внимателно стената на няколко метра от течащата вода на фонтана, се обади:
— Разбирате ли, че няма хоросан, спояващ тази стена?
Дурник отиде при него, извади ножа си и внимателно докосна с върха на острието едва забележимия процеп между два мраморни блока.
— Сглобка с шлиц и чеп — изрече замислено той. — При това блоковете прилепват съвършено. Сигурно са изтекли много години, докато построят тази къща.
— И много векове, докато издигнат целия град, ако са го строили по този начин — добави Закат. — Откъде са се научили да го правят така? И кога е станало това?
— Вероятно през Първия век от историята на човека — отговори Белгарат.
— Я престани, Белгарат — прекъсна го раздразнено Белдин. — Започна да приказваш също като тях.
— Винаги се опитвам да следвам местните обичаи.
— Аз все още не зная нищо повече, отколкото преди да задам въпроса си — оплака се Закат.
— Първият век обхваща периода от създаването на човека до деня, когато Торак разцепи света на две — отговори му Белгарат. — Началото на века не може да се постави съвсем точно. Нашият учител никога не е посочвал точно кога той и неговите братя са създали света. Предполагам, че никой от тях не желае да приказва за това, защото техният баща не одобрил постъпката им.
— Ти била ли си свидетел на тези събития, лейди Поулгара? — попита любопитно Сади.
— Не — отвърна вълшебницата. — Аз и сестра ми сме родени доста по-късно.
— Колко по-късно?
— Около две хиляди години след това, нали, татко?
— Да, точно така.
— Кръвта ми се смръзва като си помисля как някои хора говорят за изтеклите хилядолетия. — Сади потрепера.
— И какво те кара да мислиш, че далите са научили този стил на строителство преди разцепването на света? — обърна се Закат към Белгарат.
— Чел съм някои части от „Книгата на вековете“ — отвърна старият вълшебник. — Тя документира твърде пълно историята на далите. След като светът се разцепил и Морето на Изтока нахлуло по ниските земи и равнините, вие, ангараките, сте избягали в Малореа. Далите знаели, че в крайна сметка трябва да се споразумеят с вашите народи, затова решили: да се преструват, че са обикновени фермери. И съборили всичките си градове с изключение на този — град Кел.
— Защо са оставили тъкмо Кел?
— Не било нужно да го събарят. В действителност те се притеснявали само от гролимите, а гролими не могат да дойдат тук.
