които поотделно не притежават силен интелект, ала разглеждани като група, проявяват изключителна мъдрост. Една отделно взета пчела не е особено умна, ала кошерът знае всичко.
Вълчицата дотича в стаята, драскайки с нокти по мраморния под, следвана по петите от малкото вълче.
„Вълците също го правят“ — рече тя. Явно бе слушала разговора зад вратата.
— Какво каза тя? — попита Силк.
— Каза, че вълците правели същото — преведе думите и Гарион и изведнъж си спомни нещо. — Веднъж разговарях с Хетар и той ми каза, че и конете постъпвали така. Не мислели за себе си като за отделно взети единици — възприемали се единствено като част от групата.
— Нима наистина е възможно хората да правят нещо подобно? — попита недоверчиво Велвет.
— Има един-единствен начин да разберем това — отвърна Поулгара.
— Не, Поул! — заяви твърдо Белгарат. — Това е прекалено опасно. Можеш да се окажеш въвлечена в този поток и никога да не успееш да излезеш от него.
— Не, татко — отговори му Поулгара съвсем спокойно. — Може би далите няма да ми позволят да се влея в него, ала няма да ме наранят, нито ще ме задържат насила, ако пожелая да го напусна.
— Откъде знаеш, че е така?
— Просто зная — рече вълшебницата и затвори очи.
6.
Всички наблюдаваха със страх вълшебницата, която вдигна нагоре съвършеното си лице, затвори очи и се съсредоточи. Изведнъж чертите й придобиха странен израз.
— Е? — попита я Белгарат.
— Тихо, татко. Слушам.
Той нетърпеливо забарабани с пръсти по облегалката на стола. Останалите я гледаха, останали без дъх.
Най-сетне Поулгара отвори очи и от устните и се откъсна лека, изпълнена със съжаление въздишка.
— Това е нещо огромно и невероятно — съвсем тихо каза тя. — В него са живи всичките мисли, с които тези хора са живеели някога — и всички спомени. То дори си спомня самото начало и всеки един от тях знае всичко за него. Те споделят всичко помежду си.
— И ти ли успя да го сториш заедно с тях? — попита я Белгарат.
— За един миг, татко. Те ми позволиха да го зърна. Ала има части, където не ме допуснаха да надникна.
— Можех и сам да се досетя — рече Белдин и се навъси. — Далите не биха ни осигурили достъп до нещо, поставящо някакво предимство в наши ръце. Та те стоят кацнали на тази ограда от самото начало на времето.
Поулгара отново въздъхна и седна на един нисък диван.
— Добре ли си, Поул? — попита я загрижено Дурник.
— Да, Дурник — отвърна тя. — Просто за миг видях нещо, каквото никога не съм преживявала, и после те ме помолиха да напусна.
Силк присви очи.
— Мислиш ли, че ще имат нещо напротив, ако излезем навън и огледаме наоколо?
— Не, няма да имат нищо против.
— Бих предложил това да бъде следващата ни стъпка — рече дребничкият драснианец. — Знаем, че далите ще направят окончателния избор — пряко отговорна за това ще бъде Кайрадис, — но това свръхсъзнание на народа им вероятно ще я насочи кого да предпочете.
— Използва много интересна дума, Келдар — отбеляза Белдин.
— Коя по-точно?
— Свръхсъзнание. Откъде ти хрумна това?
— Винаги съм подбирал с лекота думите в изказванията си.
— Значи все пак не си безнадежден случай. Някой ден ще трябва да проведем дълъг разговор.
— На твое разположение съм, Белдин — отвърна Селк и направи изискан поклон. — Както и да е — продължи той, — тъй като далите ще вземат окончателното решение, смятам, че трябва да ги опознаем по- добре. Ако случайно са поели в неправилна посока, бихме могли да им повлияем да я променят.
— Типичен пример за непочтено мислене — измърмори Сади, — ала като цяло идеята не е лоша. Трябва да действаме, разделени по групи. Така ще успеем да обхванем по-голяма територия.
— Ще го направим веднага след закуска — съгласи се Белгарат.
— Не може ли по-скоро, дядо? — възрази Гарион, нетърпелив да излезе навън.
— Гладен съм, Гарион, а не мога да мисля добре, когато стомахът ми е свит на топка от глад.
— Това би могло да обясни твърде много неща — подчерта любезно Белдин. — Трябваше да ти даваме повече храна, когато беше по-млад.
— Знаеш ли, понякога държането ти е твърде обидно.
— Всъщност това ми е твърде добре известно.
Същата група млади жени донесе закуска. Велвет дръпна настрана девойката с големите очи и лъскавата кестенява коса и поговори накратко с нея, след това се върна на масата.
— Казва се Онател — съобщи тя. — Покани Се’Недра и мен на мястото, където работят младите жени. Младите жени по принцип приказват много и може да научим нещо полезно от разговорите им.
— Името на онази пророчица, която срещнахме на остров Веркат, не беше ли Онател? — попита Сади.
— Това е често срещано женско даласианско име — каза Закат. — Онател е една от техните най- уважавани пророчици.
— Но остров Веркат е в Ктхол Мургос — изтъкна евнухът.
— Всъщност всичко това никак не е странно — намеси се Белгарат. — Много пъти до нас е достигала информация, че далите и расата на робите в Ктхол Мургос са тясно свързани и поддържат постоянни контакти. Това е просто допълнително потвърждение на тази хипотеза.
Утринното слънце беше ярко и топло. Излязоха от къщата и се разделиха на групи. Гарион и Закат бяха оставили доспехите и мечовете си в къщата — прекосиха една окъпана в капчици роса морава и поеха към група по-високи сгради в центъра на града.
— Ти винаги проявяваш особено внимание с твоя камък, нали, Гарион? — попита Закат.
— Не съм сигурен дали думата „внимание“ е най-точната — отвърна кралят на Рива. — Но може би в по-широк смисъл на думата е точно така. Кълбото е много опасно наистина, разбираш ли, и не желая случайно да нараня невинни хора.
— Какво прави то?
— Всъщност не съм съвсем сигурен. Никога не съм го виждал да прави нещо на когото и да било — с изключение може би на Торак, — ала вероятно и тогава стореното бе дело по-скоро на меча.
— И ти си единственият в света, който може да докосва Кълбото?
— Едва ли. Ерионд го носеше няколко години. Непрекъснато се опитваше да го предаде на различни хора. Повечето от тях бяха алорни и знаеха, че не бива да го вземат.
— Значи ти и Ерионд сте единствените, които могат да го докосват?
— Синът ми също може — отговори Гарион. — Сложих дланта му върху скъпоценния камък веднага след като се роди. Кълбото беше много радостно да се запознае с него.
— Радостно ли? Че как е възможно камък да изпитва радост?
— То не е като останалите скъпоценни камъни — Гарион се усмихна. — Понякога може да се държи малко глуповато. Унася се от опиянението, което изпитва, и трябва много да внимавам какво мисля. Ако Кълбото реши, че наистина искам нещо, то е в състояние да предприеме самостоятелни действия. — Кралят на Рива се засмя. — Веднъж размишлявах за времето, когато Торак е разцепил света, и то започна да ми разказва как да го съединя.
— Не говориш сериозно, нали!
