подхвана тя, — дали е възможно ти да си останала без годеник досега? Изглеждаш ми на подходяща възраст. — Вълшебницата за секунда задържа закръглената ръка на Васрана и каза одобрително: — Красива и силна. Незабавно ще разговарям по този въпрос с баща ми лорд Белгарат.
Графинята започна да се отдръпва с широко отворени очи.
— Почакай — извика леля Поул. — Все още остават няколко минути, преди да започнат пристъпите му.
Момичето побягна.
— Никога ли няма да се научиш да избягваш неприятностите? — обърна се леля Поул към Гарион и решително го поведе в противоположната посока.
— Но аз нищо не казах — възрази той.
Мандорален се присъедини към тях, щастливо усмихнат.
— Виждам, че си прогонила нашата хищна графиня, милейди. Мислех си, че ще се окаже по- упорита.
— Споменах й нещо, което я разтревожи и охлади ентусиазма й да встъпи в брак.
— Какво обсъждахте с нашата кралица? — попита той. — Не съм я виждал да се усмихва така от години.
— Маясерана изпитваше затруднения, присъщи само на жените. Не мисля, че ти би разбрал.
— Неспособността й да износи децата в утробата си нужното време?
— Нима арендите нямат с какво по-полезно да се занимават, отколкото да разпространяват клюки за неща, които не ги засягат? Защо не подхванеш някъде нова битка, вместо да ми задаваш въпроси от лично естество?
— Всички сме загрижени за това, милейди — извини се Мандорален. — Ако нашата кралица не ни дари с наследник на трона, ние сме изправени през опасността от война между отделните династии. Цяла Арендия може да потъне в пламъци.
— Няма да има никакви пламъци, Мандорален. За щастие пристигнах навреме — макар че всичко висеше едва ли не на косъм. Ще имате престолонаследник преди началото на зимата.
— Възможно ли е това?
— Би ли желал да научиш всички подробности? — попита многозначително леля Поул. — Забелязала съм, че мъжете обикновено предпочитат да не знаят точната последователност на процесите при раждането на едно бебе.
Лицето на Мандорален бавно поаленя.
— Ще приема уверенията ти, лейди Поулгара — бързо отговори той.
— Много се радвам.
— Трябва да съобщя на краля — заяви той.
— Трябва да гледаш своята работа, господин Мандорален. Кралицата сама ще каже на Кородулин онова, което той трябва да узнае. Защо не си свалиш бронята и доспехите? Изглеждаш така, като че ли си преминал през някоя кланица.
Той се поклони, изчерви се още повече и се оттегли.
— Мъже! — измърмори вълшебницата след отдалечаващия се рицар и отново се обърна към Гарион. — Излиза, че си бил доста зает.
— Трябваше да предупредя краля за заговора.
— Ти, изглежда, имаш особена дарба да попадаш в подобни ситуации. Защо не каза нищо… на мен, на дядо си?
— Обещах, че ще мълча.
— Гарион — заговори с твърд глас леля Поул. — При сегашните обстоятелства тайните са много опасни. Знаеше, че онова, което ти каза Лелдорин, е важно, нали?
— Не съм споменавал, че е Лелдорин.
Тя го стрелна с унищожителен поглед и каза безцеремонно:
— Скъпи Гарион, никога не прави грешката да мислиш, че съм глупава.
— Не съм и помислял — оплете се той. — Никога не съм го правил. Аз… лельо Поул, дадох им думата си, че няма да казвам на никого.
Тя въздъхна и заяви:
— Трябва да те изведем от Арендия. Тази страна не действа добре на ума ти. Следващия път, когато почувстваш желание да правиш такива изумителни публични изявления, първо го обсъди с мен, става ли?
— Да, госпожо — измърмори объркано младежът.
— О, Гарион, какво да правя с тебе? — После тя нежно се засмя, обви с ръка рамото му и всичко отново беше наред.
Вечерта премина спокойно. Угощението беше дълго и уморително, тостовете след него — безкрайни, защото всички арендски благородници ставаха поред и поздравяваха господин Улф и леля Поул с цветисти официални речи. Легнаха си късно, сънят на Гарион беше неспокоен, изпълнен с кошмари: графинята с огнените очи го преследваше по безкрайни, осеяни с цветя коридори.
На следващата сутрин станаха рано и след закуска леля Поул и господин Улф разговаряха насаме с краля и кралицата. Гарион, все още нервен след срещата с графиня Васрана, стоеше близо до Мандорален. Мимбратският рицар, изглежда, беше най-подходящият човек, който можеше да му помогне да избягва приключения от подобен род. Чакаха в преддверието пред тронната зала и Мандорален, облечен в синя къса туника, обясняваше с големи подробности значението на сложния гоблен, покриващ цялата стена.
Някъде рано предобед господин Андориг, тъмнокосият рицар, на когото господин Улф беше наредил всеки ден да полага грижи за дръвчето на площада, влезе в преддверието. Търсеше Мандорален.
— Господин рицарю — почтително заговори той, — барон Воу Ебор пристигна от север, придружен от своята дама. Попитаха за вас и ме помолиха да ви намеря.
— Вие сте извънредно любезен, господин Андориг — отвърна Мандорален и бързо стана от пейката. — Доброто ви възпитание наистина подобава на рицар като вас.
Андориг въздъхна.
— Уви, не винаги е било така. През изтеклата нощ бдях край чудното дръвче, което светият Белгарат повери на грижите ми. По такъв начин имах възможност на спокойствие да обмисля всичко от живота си в миналото. Не съм се държал като човек, предизвикващ възхищение. Горчиво съжалявам за грешките си и ще се стремя да се поправя.
Без да произнесе нито дума, Мандорален стисна ръката на рицаря, после заедно с Гарион го последва по дългия коридор към стаята, където чакаха новодошлите.
Едва когато влязоха в обляната в слънце стая, Гарион си спомни, че съпругата на барон Воу Ебор е същата онази дама, с която преди няколко дни Мандорален бе разговарял на бруления от вятъра хълм край Великия западен път.
Баронът беше солиден мъж в зелена къса туника; косата и брадата му бяха прошарени. Очите му бяха дълбоко хлътнали и в тях се промъкваше тъга.
— Мандорален! — Той топло прегърна младия рицар. — Не постъпваш добре, че не идваш да ни видиш толкова дълго.
— Дълг, милорд — отговори Мандорален с притихнал, сломен глас.
— Ела, Нерина — обърна се баронът към жена си, — поздрави нашия приятел.
Баронеса Нерина беше много по-млада от своя съпруг. Косата й беше тъмна и много дълга. Тя носеше розова рокля и беше красива — макар че, помисли си Гарион, не повече от десетки други жени, които беше виждал в арендския двор.
— Скъпи Мандорален — заговори тя, подарявайки на рицаря кратка целомъдрена целувка — Липсвахте ни във Воу Ебор.
— Светът е пуст за мен, когато ми се налага да отсъствам от обичните стаи на този замък.
Господин Андориг се поклони и дискретно се оттегли, а Гарион остана да стърчи, неловко изправен до вратата.
— А кой е този красив момък, който те придружава, синко? — попита баронът.
— Едно момче от Сендария — отговори Мандорален. — Казва се Гарион. Той и още неколцина други
