предприеха заедно с мен едно опасно издирване.
— С радост поздравявам спътника на своя син — заяви баронът.
Гарион се поклони, ала умът му отчаяно се стремеше да открие благовидно извинение да напусне стаята. Положението беше ужасно неловко и той не желаеше да остава тук.
— Трябва да поднеса почитанията си на краля — обяви баронът. — Обичаите и доброто възпитание изискват да му се представя колкото е възможно по-бързо след пристигането си в кралския двор. Мандорален, би ли останал тук, с моята баронеса, докато се върна?
— Ще остана, милорд.
— Ще ви заведа до мястото, където кралят разговаря с леля ми и с дядо ми, господине — бързо предложи Гарион.
— Не, момко — възрази баронът. — Ти също трябва да останеш тук. Макар че нямам причина да се безпокоя, тъй като прекрасно познавам верността на съпругата си и на най-скъпия си приятел, сплетниците биха предизвикали истински скандал затова, че двамата са оставени без придружител. Благоразумните хора не оставят никаква почва за фалшиви слухове и злостни намеци.
— Тогава ще остана, господине — бързо отговори Гарион.
— Добро момче — одобрително изрече баронът, после тихо напусна стаята. Очите му блестяха като на човек, който не е на себе си.
— Ще седнете ли, милейди? — попита Мандорален и посочи украсената със скулптури пейка до прозореца.
— Да — отговори тя. — Пътуването ни беше уморително.
— Да, Воу Ебор е далеч оттук — съгласи се Мандорален и седна на съседната пейка. — Как бяха пътищата?
— Не бяха достатъчно изсъхнали, за да направят пътешествието ни приятно.
Двамата говориха надълго за пътищата и времето. Седяха близо един до друг, ала не и толкова близо, че ако някой случайно минеше край отворената врата, да се усъмни, че разговорът им е нещо повече от безобидна размяна на думи. Но очите им говореха други, по-лични неща. Гарион, обзет от болезнено неудобство, гледаше през един прозорец — тъкмо този, който му позволяваше безпрепятствено да държи под око вратата.
По-нататък дългите паузи започнаха да се промъкват в разговора все по-често. При настъпването на всяко мъчително безмълвие Гарион изтръпваше от страх, че или Мандорален, или лейди Нерина, отчаяни от безнадеждната си любов, ще преминат неизречената граница, ще промълвят дума, фраза, изречение, с което да унищожат честта си и да съсипят живота си. И все пак част от съзнанието му копнееше тази дума, фраза, изречение да бъдат произнесени и любовта между двамата да пламне, макар и за съвсем кратък миг.
Тъкмо тук, в тази окъпана в слънчеви лъчи стая, Гарион премина през един малък кръстопът. Предубеждението срещу Мандорален, което прибързано си бе втълпил по време на дружбата си с Лелдорин, накрая се стопи и завинаги изчезна. Младежът изпита прилив на странно чувство — не съжаление, тъй като рицарят и баронесата не биха го приели, а по-скоро някакво съчувствие. Нещо повече — той едва сега започна да осъзнава представите за чест и непоколебима гордост, които, макар че бяха напълно лишени от егоизъм, се превръщаха в основата на трагедиите, съществували в Арендия от незапомнени времена.
Още около половин час Мандорален и лейди Нерина седяха един срещу друг без въобще да приказват, очите им — вперени в лицето любимия човек отсреща, а Гарион, който едва се сдържаше да не заплаче, трябваше да бди над тях. После Дурник дойде, за да му каже, че леля Поул и господин Улф се подготвят за тръгване.
ВТОРА ЧАСТ
ТОЛНЕДРА
ГЛАВА 12
Хор от пиринчени тръби ги поздрави от бойниците на Воу Мимбре, когато напускаха града, придружени от самия крал Кородулин и осемдесет рицари в пълно бойно снаряжение. Гарион хвърли поглед назад и му се стори, че съзира лейди Нерина, застанала на стената над подобната на арка порта, ала не беше съвсем сигурен. Дамата не помаха с ръка и Мандорален не се обърна назад. Ала Гарион остана със затаен дъх, докато Воу Мимбре не изчезна от погледа му.
В ранния следобед достигнаха брода, където можеха да прекосят река Аренд, за да преминат в Толнедра. Ярките лъчи на слънцето блестяха по речната шир. Небето беше много синьо, разноцветните знаменца, прикрепени към копията на съпровождащите ги рицари, плющяха на вятъра. Гарион изпитваше отчаяно желание, нетърпима нужда да остави Арендия и ужасните неща, които се бяха случили в нея, далеч зад гърба си.
— Здравей и сбогом, свети Белгарат — извика Кородулин, когато спряха на брега. — Ще започна да се подготвям както ме посъветва. Арендия ще бъде готова. Заклевам се в живота си, че ще бъде така.
— От време на време ще ти изпращам новини за това до къде сме стигнали — каза му господин Улф.
— Освен това ще наблюдавам какво правят мургите в пределите на кралството ми — продължи Кородулин. — Ако онова, което ми съобщи, се окаже истина — не се и съмнявам, че ще бъде така, — ще ги прогоня от Арендия. Ще ги издирвам един след друг, докато открия всички, и ще ги изтласкам със сила извън страната. Ще ги накарам да съжаляват, че са се родили, щом всяват несъгласия и раздори сред моите поданици.
Улф му се усмихна.
— Това хрумване ми харесва. Мургите са високомерни хора и тъкмо ще се научат на смирение, ако от време на време ги сполетява някоя беда. — Той протегна ръка и стисна десницата на краля. — Довиждане, Кородулин. Надявам се, че светът ще бъде по-щастлив следващия път, когато се видим.
— Ще се моля да стане така — отговори младият крал. След това господин Улф ги поведе през ромолящата вода на плиткия брод. От другия бряг започваше територията на империята Толнедра; зад тях мимбратските рицари ги поздравяваха с тържествен салют на пиринчените си тръби.
Когато стигнаха до отсрещния бряг, Гарион се огледа, в опит да долови някакви особени белези в хълмовете и в зеленината, чрез които да може да различи Арендия от Толнедра, ала, изглежда, че между двете страни нямаше никаква разлика. Земята, безразлична към границите, очертани от хората, беше една и съща.
На около половин миля от реката навлязоха във Вордюската гора — огромно пространство, заето от добре поддържани дървета, което се простираше от морето до невисоките хълмове, предхождащи планините на изток. Когато навсякъде около тях се разпростря зеленина, спряха за малко и отново облякоха обичайните дрехи за пътуване.
— Смятам, че ще е добре да се придържаме към обикновената си маскировка на търговци — рече господин Улф и с видимо облекчение нахлузи кърпената си избеляла дреха и обу старите си изтъркани обувки. — Това естествено няма да заблуди кролимите; но поне ще изпълни със задоволство толнедранците, които срещаме по пътя си. С кролимите можем да се справяме по друг начин.
— Има ли някакви следи от Кълбото? — избоботи Барак, след като прибра наметката от меча кожа и шлема си в един от вързопите.
— Една-две, при това съвсем слаби — отговори Улф. — Предполагам, че Зедар е минал оттук преди няколко седмици.
— Изглежда, не се приближаваме към него кой знае колко — отбеляза Силк и облече късото си кожено палто.
— Поне успяваме да го следваме. Тръгваме ли?
Отново яхнаха конете и продължиха под лъчите на следобедното слънце по главния Толнедрански път, който минаваше направо през гората. След около една левга стигнаха до широко място, където се издигаше една-единствена варосана каменна постройка — ниска, солидна, с червен покрив. Няколко войници мързеливо се разхождаха наоколо, ала доспехите и въоръжението им изглеждаха по-занемарени от тези на
