пренощуват в солидна, добре поддържана странноприемница. Храната беше вкусна, а леглата — чисти. На следващата сутрин станаха рано и след закуска, яхнали конете, с тропот излязоха от двора на странноприемницата и се отправиха по калдъръмената улица, обляна от особената сребриста светлина, каквато се появява винаги преди изгрев слънце.
— Хубаво място — одобрително каза Дурник, загледан в белите каменни къщи с червени керемидени покриви. — Всичко е спретнато и подредено.
— Това отразява качествата на толнедранския ум — подчерта господин Улф. — Те обръщат голямо внимание на подробностите.
— Това не е лоша черта — отбеляза Дурник.
Улф тъкмо се канеше да отговори, когато двама мъже с кафяви мантии изскочиха от полумрака на съседната улица.
— Внимавайте! — извика онзи, който тичаше отзад. — Той е полудял!
Мъжът, който бягаше напред, бе стиснал главата си с ръце; лицето му, изкривено от конвулсии, изразяваше неописуем ужас. Конят на Гарион се изплаши, защото лудият се спусна право срещу него; младежът вдигна дясната си ръка, за да отблъсне умопобъркания, но в мига, когато докосна челото на мъжа, почувства как странен прилив напира като вълна в ръката и дланта му — някакво изтръпване, сякаш изведнъж в пръстите му се бе вляла огромна сила. Умът му се изпълни със страхотен рев. Очите на лудия станаха безизразни и той се строполи на калдъръма, като че ли Гарион му бе нанесъл страшен удар.
Барак бързо вкара коня си между Гарион и падналия и викна:
— Какво става?
— Ние сме от Мар Терин — отговори вторият непознатият. — Брат Обор не можеше да повече да понася духа, вселил се в него, затова получих разрешение да го заведа в неговия дом, докато лудостта му отмине. — Той коленичи над падналия и каза обвиняващо: — Не трябваше да го удряш толкова силно.
— Не съм го удрял — възрази Гарион. — Само го докоснах. Мисля, че той припадна.
— Как да не си го удрял! — викна монахът. — Виж белега на лицето му.
Върху челото на изпадналия в безсъзнание мъж се виждаше грозна червена ивица.
— Гарион — заговори леля Поул, — може ли да правиш само онова, което ти казвам, без да задаваш въпроси?
Гарион кимна.
— Слез от коня си. Отиди при човека на земята и постави дланта си върху челото му. После му се извини, че го събори.
— Сигурна ли си, че това няма да е опасно, Поулгара? — попита Барак.
— Всичко ще бъде наред. Прави каквото ти казвам, Гарион.
Гарион колебливо се приближи до падналия, протегна ръка и постави дланта си върху грозната червена ивица.
— Съжалявам — каза той. — Надявам се, че скоро ще се оправиш. — Отново почувства прилива на вълната в ръката си, ала сега беше съвсем различно от първия път.
Очите на лудия се избистриха, после започнаха да примигват.
— Къде съм? — попита той. — Какво се е случило? — Гласът му звучеше съвсем нормално, а червената ивица върху челото му беше изчезнала.
— Всичко е наред — каза му Гарион, без да знае защо точно го направи. — Ти беше болен, но сега си по-добре.
— Ела, Гарион — каза леля Поул. — Сега този приятел може сам да се грижи за себе си.
Гарион се върна при коня си. Мислите се гонеха с бясна скорост в съзнанието му.
— Чудо! — възкликна вторият монах.
— Едва ли — възрази леля Поул. — Ударът възстанови ума на приятеля ти, това е всичко. Понякога и това се случва. — Ала тя и господин Улф размениха погледи, в които ясно се четеше, че се е случило нещо друго — нещо неочаквано.
Пътешествениците продължиха през селото, изоставяйки двамата монаси насред улицата.
— Какво стана? — попита Дурник учудено.
Господин Улф вдигна рамене.
— Наложи се Поулгара да прибегне до Гарион — отвърна той. — Нямаше време да използваме друг начин.
Дурник не изглеждаше убеден.
— Не го правим често — обясни Улф. — Малко е трудно да навлизаме в друг човек, но понякога просто нямаме друг избор.
— Ала Гарион го излекува — възрази Дурник.
— Той го направи със същата ръка, от която дойде ударът, Дурник — каза леля Поул. — Моля те, не задавай толкова много въпроси.
Ала умът на Гарион с непоколебима убеденост отказа да приеме обясненията им. Той разбираше, че нищо не беше дошло отвън, и разтревожено започна да изследва сребристия белег на дланта си. По някаква неизвестна причина сега той изглеждаше по-различен.
— Не мисли за това, скъпи — промълви тихо леля Поул, когато напуснаха селото. — Въобще не трябва да се тревожиш. Ще ти обясня всичко по-късно. — След това, сякаш вслушана в чуруликането на птичките, които поздравяваха изгряващото слънце, протегна ръка и затвори дланта му.
ГЛАВА 13
Бяха им необходими три дни, за да преминат Вордюската гора. Отначало Гарион си спомняше за опасностите, с които беше изпълнен арендският лес, и нервно наблюдаваше сенките под дърветата, но след ден-два, когато не се случи нищо необичайно, започна да се успокоява. Ала господин Улф ставаше все по- раздразнителен, колкото по-далеч на юг ги отвеждаха конете им.
— Кроят нещо — измърмори той. — Ще ми се вече да го изпробват. Мразя на всяка стъпка да гледам с едното си око през рамо.
На Гарион не му се удаде възможност да поговори с леля Поул за онова, което се беше случило с лудия монах от Мар Терин. Струваше му се, че тя едва ли не съзнателно го отбягва; веднъж все пак успя да приближи коня си до нейния и й зададе няколко въпроса, но отговорите й бяха уклончиви и никак не помогнаха, за да намалят безпокойството му, породено от странната случка.
На третия ден, рано предобед, дружината излезе от дърветата и започна да се придвижва през равна обработваема земя, осеяна с ферми. За разлика от арендската равнина, където големи пространства бяха оставени незасети, земята тук в по-голямата си част беше обработена, а отделните ниви бяха оградени с ниски каменни стени. Макар че все още беше рано за настъпването на топлото време, слънцето светеше ярко и добре изораният плодороден чернозем в полята очакваше сеитбата. Главният път беше прав и широк и често срещаха други пътници. Разменяха си сдържани, ала учтиви поздрави, и Гарион започна да се чувства поуспокоен. Тази страна изглеждаше съвсем цивилизована и опасностите, каквито бяха срещали в Арендия, тук нямаха място.
В ранните часове на следобеда навлязоха в доста голям град; безброй търговци в различни по цвят плащове им подвикваха от будки и сергии от двете страни на улиците и ги умоляваха да спрат, за да огледат стоките им.
— Гласовете им звучат едва ли не отчаяно — отбеляза Дурник.
— Толнедранците ненавиждат, когато от ръцете им се изплъзне някой купувач — рече Силк. — Много са алчни.
Пред тях, на един малък площад, избухнаха безредици. Половин дузина небръснати размъкнати войници спряха надменен на вид човек със зелен плащ.
— Отдръпнете се, ви казвам — остро възропта високомерният мъж.
— Искаме просто да разменим една-две думи с теб, Лембор — каза един от войниците със злобна усмивка. Беше мършав човек с дълъг белег, който разсичаше едната половина на лицето му.
— Какъв идиот — отбеляза един минувач и съпроводи думите си с груб смях. — Лембор е станал толкова важен, че си мисли, че не трябва да взема предпазни мерки.
