— Арестуват ли го, приятелю? — попита Дурник.
— Само временно — отговори минувачът.
— Какво ще му направят? — зададе нов въпрос Дурник.
— Както обикновено.
— А какво правят обикновено?
— Гледай и ще видиш. Този глупак би трябвало да има малко повече ум в главата и да не излиза без пазачите си.
Войниците бяха заобиколили мъжа със зеления плащ и двама от тях грубо го сграбчиха за ръцете.
— Пуснете ме да си вървя! — възпротиви се Лембор. — Какво искате?
— Просто ела с нас без много шум — заповяда войникът с белега. — Така всичко ще стане много по- лесно. — И започнаха да го дърпат към една тясна уличка.
— Помощ! — изкрещя Лембор, като отчаяно се опитваше да се съпротивлява. Един от войниците стовари юмрука си по устата на пленника, а останалите го повлякоха по уличката. Разнесе се един- единствен къс писък и шум от кратка схватка. После се чуха и други звуци — няколко изсумтявания, стържене на стомана, разсичаща човешка кост, последвани от дълга, подобна на стенание въздишка. Широко ручейче алена кръв се процеди от тясната уличка и се вля в канавката. Минута по-късно войниците се върнаха на площада. Изтриваха сабите си и се хилеха.
— Трябва да направим нещо — възкликна Гарион, побелял от отвращение и ужас.
— Не — безцеремонно го прекъсна Силк. — Трябва да гледаме собствената си работа. Не сме дошли тук, за да вземаме страна в местните политически дрязги.
— Политически дрязги ли? — възрази Гарион. — Та това беше преднамерено убийство. Не трябва ли поне да проверим дали е все още жив?
— Не е много вероятно — намеси се Барак. — Шестима мъже със саби обикновено добре си свършват работата.
Десетина други войници, също тъй оръфани както първата група, дотичаха на площада с извадени саби.
— Прекалено късно, Рабас — изсмя се грубиянски войникът с белега в лицето на водача на новодошлите. — Лембор вече не се нуждае от помощта ви. Току-що му се наложи малко да поумре. Изглежда, вече сте без работа.
Мъжът, когото нарекоха Рабас, спря и стисна зъби. След това по лицето му се изписа лукавство, примесено с жестокост.
— Може би имаш право, Крагер. — И неговият глас беше груб. — Обаче ние пък бихме могли да създадем нови свободни места за телохранители в гарнизона на Елгон. Сигурен съм, че той с удоволствие ще наеме добри заместници на загиналите. — И тръгна напред, описвайки с меча си опасна дъга.
В този миг се разнесе оглушителен тропот от стъпки на тичащи в такт хора и двадесет легионери, строени в две редици, се появиха на площада. Носеха къси копия и спряха между двете групи войници. После като по команда се обърнаха — едните наляво, другите надясно — и наведоха копията си, подготвяйки се за бой. Нагръдниците на легионерите бяха излъскани до блясък, оръжията и снаряжението им бяха безупречни.
— Е, Рабас, Крагер, достатъчно — остро изрече сержантът, командващ легионерите. — Искам и двамата незабавно да се махнете.
— Тези свине убиха Лембор, сержант — възропта Рабас.
— Изключително неприятно — заяви сержантът без никакво съчувствие. — Сега опразнете площада. Не искам никакви разправии, докато съм дежурен.
— Няма ли да направиш нещо? — попита Рабас.
— Ще направя — отвърна легионерът. — Ще разчистя площада. Изчезвайте оттук.
Намръщен, Рабас се обърна и поведе хората си нанякъде.
— Това се отнася и за тебе, Крагер — заповяда сержантът.
— Разбира се, сержант — отговори Крагер с мазна усмивка. — И без това тъкмо си тръгвахме.
Беше се събрала цяла тълпа; някои започнаха да дюдюкат, когато легионерите избутаха размъкнатите войници от площада.
Сержантът се огледа, намръщи се и дюдюкането мигновено престана.
Дурник остро прошепна:
— Вижте там! В другия край на площада. Това не е ли Брил?
— Брил тук? — В гласа на господин Улф прозираше раздразнение. — Как успява да пристига винаги преди нас?
— Ако се опитаме да го проследим, ще ни познае — предупреди Барак.
— Оставете това на мен — рече Силк и леко скочи от седлото.
— Той видя ли ни? — попита Гарион.
— Струва ми се, че не успя — отвърна Дурник. — Разговаря с онези мъже там. Не гледа към нас.
— Близо до южния край на града има странноприемница — бързо изрече Силк, после съблече жакета си и го привърза към седлото. — Ще ви чакам там след около час. — След това дребният мъж се обърна и изчезна в тълпата.
— Слезте от конете — лаконично нареди господин Улф. — Ще вървим пеш и ще ги водим.
Слязоха от конете и бавно ги поведоха към края на площада, като се стремяха да се движат близо до сградите и доколкото е възможно, да използват животните като прикритие от погледа на Брил.
Гарион погледна към тясната криволичеща уличка, където Крагер и неговите хора бяха завлекли протестиращия Лембор, потрепери и бързо отклони очи. Обезобразена купчина мъртва плът, завита в зелен плащ, лежеше зад калния ъгъл, кръв беше оплескала стените и мръсните камъни на калдъръма.
Целият град жужеше от възбуда като разбунен кошер.
— Лембор ли каза? — възкликна някакъв търговец с пепеляво лице и син плащ. Говореше с друг потресен човек. — Това е невъзможно!
— Брат ми току-що разговаря с човек, който бил там — отговори вторият търговец. — Четиридесет от войниците на Елгон го нападнали на улицата и му прерязали гърлото пред цялата тълпа.
— Какво ли ще се случи с нас? — прошепна първият с разтреперан глас.
— Не зная ти какво ще правиш, но аз ще се скрия. Щом Лембор е мъртъв, войниците на Елгон сигурно ще опитат да избият всички ни.
— Няма да посмеят.
— Кой ще ги спре? Е, аз си отивам у дома.
— Защо послушахме Лембор? — завайка се първият търговец. — Можеше въобще да не се намесваме в цялата тази работа.
— Вече е прекалено късно — отговори вторият. — Ще се прибера у дома и ще залостя всичките врати. — И той се обърна и побягна.
Първият го изгледа с втренчен поглед, после също си плю на петите.
— Те плащат, за да ги оставят живи и да не унищожават стоката им, нали? — отбеляза Барак.
— Защо легионерите допускат такова положение? — попита Мандорален.
— Легионерите остават неутрални при такива дрязги — рече Улф. — Това е част от задълженията им — а те са положили клетва, че ще ги изпълняват.
Странноприемницата, към която ги насочи Силк, беше спретната квадратна сграда, заобиколена с ниска стена. Завързаха конете в двора и влязоха вътре.
— Може да се нахраним, татко — каза леля Поул и седна на добре почистената маса от дъбово дърво в слънчевата стая за посетители.
— Тъкмо ми се щеше… — подхвана Улф и тръгна към помещението, където бяха бъчвите с вино.
— Зная — прекъсна го тя, — но смятам, че първо трябва да ядем.
— Добре, Поул — въздъхна Улф.
Слугата им донесе цяла тава с димящи котлети и големи порязаници ръжен хляб, напоен с масло. Стомахът на Гарион все още не се чувстваше съвсем добре след сцената, на която младежът бе станал свидетел на площада, ала миризмата на котлетите скоро му помогна да се оправи. Почти бяха приключили с яденето, когато един дрипав дребен човек в ленена риза, кожена престилка и оръфана шапка влезе в
