стаята и безцеремонно се настани на тяхната маса. Лицето му им изглеждаше някак познато…
— Вино! — шумно кресна той на слугата. — И храна! — Непознатият се огледа с присвити очи сред златистата светлина, която струеше през жълтите стъкла на прозорците.
— Има и други маси, приятелю — студено подхвърли Мандорален.
— Мене ми харесва тази — заяви скитникът, изгледа по ред всички и изведнъж се разсмя. Гарион изумено се ококори, когато лицето на мъжа се отпусна и мускулите му отново се върнаха в нормалното си състояние. Човекът беше Силк.
— Как го направи? — сепнато попита Барак.
Силк се ухили и разтри бузите си с върха на пръстите си.
— Съсредоточаване, Барак. Съсредоточаване и много, много практика. Въпреки всичко челюстта малко ме наболява.
— Вих казал, че това е полезно умение… при определени обстоятелства — меко вметна Хетар.
— Особено за шпионин — съгласи се Барак.
Силк се поклони подигравателно.
— Откъде взе тези дрехи? — попита Дурник.
— Откраднах ги — вдигна рамене Силк и свали престилката.
— Какво прави Брил тук? — рече Улф.
— Както винаги — създава неприятности — отвърна Силк. — Казва на хората, че мург на име Ашарак ще даде награда на всеки, който му даде сведения за нас. Описва те твърде добре, стари приятелю — ти не би се почувствал поласкан от думите му, ала описанието е доста точно.
— Смятам, че скоро ще трябва да се справим с този Ашарак — намеси се леля Поул. — Той започва да ме дразни.
— Има и още нещо. — Силк се зае с един от котлетите. — Брил разправя на всички, че Гарион е син на Ашарак — че ние сме го отвлекли и Ашарак предлага огромна награда, ако някой му доведе момчето.
— Гарион ли? — остро изрече леля Поул.
Силк кимна.
— Сумата, която споменава, с положителност ще накара всеки в Толнедра да си държи очите отворени на четири. — Дребничкият драснианец протегна ръка и взе парче хляб.
Гарион почувства остро безпокойство и попита:
— Защо точно аз?
— Това би забавило похода ни — отговори Улф. — Ашарак или който и да е в действителност той — знае, че Поулгара ще спре, за да те търси. Най-вероятно е всички ние да го сторим. Така Зедар ще има време да се измъкне.
— Кой е Ашарак? — попита Хетар с присвити очи.
— Предполагам, че е кролим — отвърна Улф. — Действува на прекалено голяма територия, за да е обикновен мург.
— Как може човек да ги различи? — поинтересува се Дурник.
— Ти не можеш — обясни Улф. — Изглеждат по съвсем еднакъв начин. Членове са на две отделни племена, но са много по-тясно свързани помежду си, отколкото с останалите ангараки. Всеки може да посочи различията между един надрак и един тул, или тул и малореанец, ала мургите и кролимите така много си приличат, че не можеш да ги различиш.
— За мен това никога не е било трудно — намеси се леля Поул. — Умът им е устроен по съвсем различен начин.
— О, това доста опростява нещата — сухо поднесе коментара си Барак. — Ще разчупим главата на първия мург, когото срещнем, и ще ни покажеш каква е разликата, нали?
— Напоследък прекарваш прекалено много време със Силк — подхвърли Улф. — Има ли улица при задния вход на странноприемницата? — обърна се той към Силк.
— Естествено — рече Силк, който все още продължаваше да яде.
— Познаваш ли я добре?
— Моля, моля! — Силк изглеждаше малко обиден. — Разбира се, че я познавам добре.
— Не го взимай толкова надълбоко — приключи Улф.
Уличката, по която ги поведе Силк, беше тясна, пуста и вонеше, ала ги изведе до южната порта на града и скоро те отново се озоваха на главния път.
— Не би било зле сега да изминем по-голямо разстояние — каза Улф, заби пети в хълбоците на коня и се понесе в галоп напред. Продължиха да яздят дълго след падането на мрака. Луната, която изглеждаше болезнено подута, бавно се издигна над хоризонта и изпълни нощта с бледа светлина, която сякаш изсмука цветовете от всичко наоколо. Накрая Улф спря.
— Хайде да се отклоним от пътя и да подремнем няколко часа. Ще продължим рано сутринта. Ще ми се този път да сме по-далеч от Брил.
— Защо не отидем ей там? — предложи Дурник и посочи малка горичка, която се чернееше недалеч от пътя.
— Да, добре ще бъде — реши Улф. — А още по-добре ще е да не палим огън.
Поведоха конете сред дърветата и извадиха одеялата си от вързопите. Светлината на луната се процеждаше през клоните и осейваше покритата с листа земя със светли петна. Гарион си намери едно равно местенце, зави се в одеялата и след като се повъртя малко, заспа.
Внезапно се събуди. Очите му бяха заслепени от светлината на десетина факли. Тежък крак беше стъпил на гърдите му; върхът на меч беше притиснат здраво и съвсем неприятно в гърлото му.
— Никой да не мърда! — заповяда груб глас. — Всеки, който направи и най-малкото движение, ще бъде убит!
Гарион се вцепени, обхванат от паника; опряното острие в гърлото му се впиваше в кожата му. Той завъртя глава и видя, че всичките му приятели се намират в същото положение като него. Двама груби войници държаха Дурник, който беше останал на пост — в устата на ковача беше пъхнат парцал.
— Какво означава това? — обърна се Силк към войниците.
— Ще разбереш — избоботи главатарят им. — Вземи им оръжията! — Когато войникът махна с ръка, Гарион забеляза, че два от пръстите на дясната му ръка липсват.
— Тук има някаква грешка — започна Силк. — Аз съм Радек от Боктор, търговец. Ние с моите приятели не сме сторили нищо лошо.
— Изправи се — заповяда безпръстият войник, оставяйки без внимание възраженията на дребния мъж. — Ако някой от вас опита да се измъкне, ще убием останалите.
Силк се изправи, нахлупи шапката си и заяви:
— Ще съжалявате за това. Имам влиятелни приятели в Толнедра.
Войникът сви рамене и отсече:
— Това за мен няма никакво значение. Аз получавам заповедите си от граф Дравор. Той ми нареди да ви арестувам и да ви заведа при него.
— Добре — каза Силк. — Хайде тогава да видим що за птица е този граф Дравор. Ще приберем всичко необходимо оттук. Няма никаква нужда да размахвате сабите си. Ще дойдем с вас мирно и тихо. Никой от нас няма да направи нищо, с което да ви ядоса.
Лицето на войника с трите пръста помрачня — това се видя дори в светлината на факлите.
— Не ми харесва тонът ти, търговецо.
— А на тебе не ти плащат, за да харесваш моя тон, приятелю — отвърна Силк. — Плащат ти да ни съпроводиш до граф Дравор. Няма ли да тръгваме най-сетне? Колкото по-скоро стигнем там, толкова по- бързо ще се оплача от твоето поведение.
— Докарайте конете им — изръмжа войникът.
Гарион беше успял да се добере до леля Поул и тихо я попита:
— Не можеш ли да направиш нещо?
— Без приказки! — почти излая войникът, който го беше пленил.
Гарион се изправи безпомощно, впил поглед в меча, опрян в гърдите му.
