когато им говоря. — Той замълча, а после добави: — И ми вярват.
Лейвъри се извърна и напусна колибата.
Тейла се олюля, а после изпусна една дълбока въздишка, когато се премести до вратата и се облегна на нея. Нощницата й пърхаше в глезените й, докато тя слушаше напрегнато Хоуки, опитвайки се да разбере нещо от неговия роден език и напълно неспособна да го направи.
После я заля една вътрешна топлина, когато Ян пристъпи до туземеца, постави приятелски ръка на рамото му и започна да говори на аборигените. Беше доволна, че той приказваше на английски. Това, което казваше, бе изпълнено със загриженост за тези тъмнокожи хора. Думите му развълнуваха Тейла дълбоко, до най-съкровеното кътче на душата й. Тя слушаше как Ян говореше за техните отминали мъки и за неприятностите, срещу които бяха изправени сега. Той обясни, че е виждал и в своята родина да се отнасят така към тъмнокожите, сякаш те не са част от човешката раса. След като е бил свидетел на толкова много несправедливост в Америка, той бил решен да направи всичко, което е по силите му, за да спре престъпността и насилието в Австралия. Лейвъри взел това решение, когато пристигнал в тази страна със своята майка. Тогава борбата била тежка. Може би никога нямаше да стане по-добре, но той се стараеше извънредно много и правеше всичко, което беше по-силите му.
Ян погледна към Тейла. Очите му срещнаха нейните.
— Понякога няма начин да се промени миналото или бъдещето — извика той. — Често има прекалено много пречки по пътя. Това са алчни, зли мъже, които, за да задоволят собствените си нужди, са готови да убиват всеки, дори невинни жени.
Тейла знаеше, че думите му са насочени към нея. Осъзнаваше, че това, което казва, е вярно! Той говореше за Пол Хатуей!
Но въпреки това момичето беше вцепенено от страх нещо да не се случи на сестра й. Тя беше обещала на Виада добро бъдеще.
И Виада щеше да го има!
Младата жена наведе очи и продължи да слуша речта на Ян.
Той обикаляше сред групата туземци и се здрависваше с тях или потупваше малките деца по главичките.
— Знам, че Празникът на лебедовите яйца наближава — продължи Лейвъри. — Разбирам, че се страхувате да се отправите към морето, за да участвате в ежегодните тържества. Лебедовите яйца са вашата любима храна и вие искате да се чувствате спокойни и сигурни, когато ги събирате по брега на Индийския океан. Това е времето на големи празненства. Хоуки вече ви даде думата си, че ще бъдете защитени при пътуването си тази година. Аз също ще бъда наблизо. Вие ще съберете яйца! Ще имате повод за празнуване!
Тейла беше толкова развълнувана от гледката, че от очите й се стичаха сълзи. С каква трогателна грижовност се отнасяше той към аборигените и колко много го почитаха и му вярваха те! Момичето можеше да му се довери, за да й помогне. Заплахата на Пол обаче беше твърде истинска и тя не можеше да я пренебрегне, нито да използва сегашната възможност.
Ян дойде при нея и я хвана за ръцете.
— Време е да вървим — каза той, — освен ако не си си променила решението.
Тейла го погледна сериозно.
— Не съм — прошепна тя.
Младата жена последва Лейвъри към коня му и го остави да я вдигне на седлото. Тя погледна надолу към Хоуки, който оставаше при своите хора, и отправи взор право напред. Чувстваше, че сякаш се връща в огньовете на ада.
Пътуването обратно към ранчото беше преминало в мълчание. Страх изпълни Тейла, когато небето започна да просветлява над главите им. Беше отсъствала твърде дълго време. Скоро денят щеше да настъпи и нямаше начин Ян да я върне, без Пол да узнае за това. Хатуей сигурно вече се беше върнал и открил липсата й!
Тя се огледа наоколо, когато слънцето се появи на хоризонта. В пурпурночервената утрин тя се чувстваше твърде уязвима, сякаш целия свят я гледаше в прегръдките на Ян, яхнали жребеца. Момичето се зарадва, когато поеха пътя покрай реката Мърей, а скоро след това Ян завърза юздите на коня за оградата, която очертаваше ранчото на Хатуей.
Мъжът скочи от коня, а после свали и Тейла от седлото.
— Има риск и за двама ни — каза той и се намръщи. Той потупа своите пистолети. — Хоуки остана при своите. Този път разполагам само със собствените си оръжия и умения, на които да мога да разчитам.
— Ако Пол е вкъщи… — разсъждаваше обезпокоено момичето на глас, като се взираше в старата къща.
— Ако Пол си е в къщи и дойде да ме застреля, това ще реши твоя проблем, нали? — попита Ян, като гледаше към нея, а дръзките му черни очи проблясваха. — Никога няма да ти се налага отново да се безпокоиш за мен. Ще имаш Хатуей и ще бъдеш свободна и необременена.
— Не — въздъхна Тейла, като постави ръка на гърлото си. — Въобще не е това, което желая. Ян…
Момичето спря по средата на изречението, тъй като беше близо до това да му признае истинските си чувства към него.
— Какво казваше? — попита мъжът и се наведе надолу към лицето й, като отново полагаше всички усилия да не гледа вдлъбнатините и извивките под прозрачната дреха. На дневна светлина тялото й придобиваше някакъв копринен блясък и беше толкова красиво, че дъхът му спираше.
— Трябва да се върна в моята стая — прошепна Тейла. — Твърде дълго ме нямаше.
— Ще се погрижа да стигнеш там невредима — каза Ян, като се взираше към къщата и търсеше някакви признаци на оживление.
— Не — заяви младата жена. — Няма нужда. Мога да стигна до там съвсем лесно и сама. Всъщност има много по-малка опасност един човек да претича през вътрешния двор. Ако ме хванат, ще кажа, че просто съм излязла навън за една сутрешна разходка.
Ян се разсмя гърлено, а погледът му премина по тялото й. Прозрачната й дреха се вееше, развяна от вятъра.
— Аз съм сигурен, че ще ти повярват. — Той я вдигна и прехвърли през оградата. — Не, по-добре да дойда с теб.
Мисълта, какво би могъл да направи Пол на Ян, ако го хванеше вътре, уплаши Тейла.
— Не! — извика тя, като го сграбчи за ръката. — Всичко може да ти се случи. Всичко!
Челюстта на младия мъж се отпусна и той зяпна от изненада.
— На теб не ти е безразлично, нали? — възкликна той.
— Просто си тръгвай. Сега!
Тя се обърна, вдигна меката материя на своята дреха в ръце и избяга от него. Лейвъри стоеше на мястото си изумен не толкова от това, което тя беше казала, а от начина, по който го беше изразила. Тейла наистина не беше безразлична към него!
И все пак тя желаеше да се върне в леглото на Пол Хатуей!
Щеше ли той изобщо някога да разбере тази жена?
Като я гледаше как приближава къщата, Ян нервно потупваше револвера си, а после въздъхна с облекчение, когато тя отвори вратата и влезе вътре. Мъжът изтръпна, защото беше видял облак прах, вдиган от конници в далечината, които яздеха към ранчото.
— Хатуей — прошепна той.
Погледна към стаята на Тейла. Когато я видя да стои там до един отворен френски прозорец, Лейвъри започна да диша много по-леко и й изпрати един далечен поздрав.
Поне за момента тя беше в безопасност.
Ян яхна коня си и препусна бързо, за да се отдалечи.
ГЛАВА СЕДМА
Денят течеше тягостно бавно, изпълнен със спомени от предишната нощ. Нима можеше да забрави влудяващата целувка на Ян? Или силните му ръце, които я притискаха до мускулестите му гърди?
