— Както се и очакваше.
— Каза ми да съм се разкарала. И ти ли го искаш?
— Да, но съм достатъчно умен, за да не ти го казвам право в очите. Все едно да ти развея червен парцал. — Той си взе и от пилето. — Война ли си обявила?
— Нещо от този род. Отказах да се крия в някакви безопасни къщи.
— Нима се е стигнало чак до къщи, в които да се криеш?
— Не знам. И на мен ми се видя доста крайно.
Морели плъзна ръка върху облегалката на стола ми.
— Моята къща е безопасна. Елате с Боб да живеете при мен. Пък и си ми задължена.
— Пак ли те е ударил хормонът?
— Предпочитам да не отлагаш.
Телефонът в кухнята иззвъня и баба отиде да вдигне.
— Търсят Стефани — провикна се тя. — Лула е.
— Цял следобед те издирвам под дърво и камък — оплака се тя. — Не отговаряш никъде. Клетъчният ти телефон не работи. Пейджърът също. Какво му е на пейджъра ти?
— Не ми е по джоба да плащам и пейджър, и клетъчен телефон, затова избрах телефона. Какво има?
— Намерили са Синтия Лоти в поршето — мъртва е. За нищо на света няма да се кача в тая проклета кола. Който се е качил в нея, умира.
— Кога е станало? Ти как разбра?
— Намерили са я днес следобед в покрития паркинг на
— Ами Джойс? Ами Франки Дефрансес?
— Джойс също се е скрила в миша дупка. Не отговаря на пейджъра. А Франки току-що го оперираха от херния.
— Утре рано сутринта ще дойда в кантората.
— Изключено. Вини каза, че до довечера трябвало да го спипаш тоя негодник, инак щял да хване самолета и край. Вини знае къде е. Даде ми документите.
— Гаранцията колко е?
— Сто хиляди долара. Вини ще ти брои десет на сто.
Замълчи, сърце!
— След двайсетина минути ще мина да те взема.
Върнах се на масата, увих си в салфетка две парчета пиле и ги пуснах в дамската чанта. Прегърнах Боб и мляснах Морели по бузата.
— Трябва да тръгвам — оповестих. — Възложиха ми да заловя един, дето си е просрочил гаранцията.
Морели се вкисна.
— По-късно ще те видя ли?
— Сигурно. Освен да ти се отплатя за услугата, искам да си поговорим за Синтия Лоти.
— Знаех си, че рано или късно ще отвориш дума за това.
Когато отидох у Лулини, тя вече ме чакаше пред къщата.
— Нося всичките бумаги — съобщи ми колежката. — Звучи обещаващо. Нашият човек — казва се Елуд Стигър — е обвинен в производство на дрога. Опитвал се да произвежда в гаража на майка си метамфетамин, но цялата махала се развоняла на оцет. Сигурно някой от съседите е звъннал в полицията. Но както и да е. Майка му е заложила като гаранция къщата, а сега се притеснява, че Елуд ще вземе да драсне в Мексико. В петък, за когато е било насрочено делото, не се е явил в съда, а майката е намерила в чекмеджето с чорапите самолетни билети. И е отишла да го натопи пред Вини.
— Къде ще го търсим тоя мухльо?
— Според милата му майчица бил маниак на тема „Стар Трек“. Довечера имало сбирка на поклонниците на сериала. Майката ми даде и адреса.
Погледнах го и простенах. Беше къщата на Дуги.
— Познавам мъжа, който живее там — обясних на Лула. — Дуги Крупър.
Лула се шляпна по главата.
— Знаех си, че ми е познато отнякъде.
— Докато го залавяме тоя Елуд, не искам да пострада никой — предупредих я аз.
— Дадено, бе човек!
— Няма да нахълтваме като някакви гангстери с насочени пистолети.
— Разбира се, че няма да нахълтваме!
— Всъщност изобщо няма да използваме патлаци.
— Щом настояваш.
Погледнах дамската чанта върху коленете й.
— Вътре има пистолет, нали?
— То се знае, че има.
— А на хълбока носиш ли?
— Глок.
— На глезена?
— Само педалите носят кобури на глезените — отсече Лула.
— Ще оставиш пистолетите в колата.
— Все пак си имаме работа с трекита. Ами ако ни се нахвърлят като Вулкан?
— В колата! — подвикнах аз.
— Мале, я не ми пробутвай тези предменструационни номера! — Лула погледна през прозореца. — Както виждам, у Дуги се вихри купон.
Отпред бяха спрели доста коли, всички прозорци в къщата светеха. Входната врата зееше, пред нея бе застанал Откаченяка. Спрях през няколко къщи и двете с Лула се върнахме при Откаченяка.
— Ей, маце, добре дошла в Трекарама — провикна се той, щом ме видя.
— Какво става тук?
— Дуги завъртя нов бизнес — Трекарама. Сами си го измислихме. Дуги е Трекшефът. Страхотно, нали? Това е бизнесът на новото хилядолетие. Ние сме върхът, така да знаеш, маце. Сама ще се убедиш.
— А каква е тая Трекарама? — поинтересува се Лула.
— Така се казва клубът ни, маце. Това е място за поклонение. Светилище на мъжете и жените, стигнали там, където преди не е стъпвал човешки крак.
— Преди какво?
Откаченяка се загледа прехласнато в небето.
— Преди всичко. Аха!
— Ако искате да влезете, трябва да платите по пет долара — обясни Откаченяка.
Дадох му десетачка и ние с Лула се промушихме през навалицата на вратата.
— Никога през живота си не съм виждала толкова много чалнати накуп — възкликна Лула. — Без онзи Клингън ей там, в горния край на стълбището. Той се ядва.
Огледахме помещението с надеждата да открием по снимката Стигър. Лошото бе, че някои от трекитата се бяха маскирали, бяха се облекли като любимите си герои от „Стар Трек“.
Дуги се завтече да ни посрещне.
— Добре дошли в Трекарама! Ей там, в ъгъла при ромуланите, има ордьоври и разни нещица за пийване, след десетина минути ще пуснем и филмите. Ордьоврите си ги бива. Те са, как да се изразя… бързоразваляща се стока.
Превод: стока, задигната от някой камион, която сега щеше да се развали, понеже Дуги не можеше да върти далаверите.
Лула го чукна с кокалчетата на пръстите си по главата.
