прекрасна, ако бях при Морели и Боб. Но аз бях сам-сама в дъжда, вонях на огромна изварена хапка и се притеснявах, че който е очистил Синтия Лоти, може да посегне и на мен. Единственото хубаво на убийството на Лоти бе, че отклоняваше поне засега мислите ми от Артуро Столе.
С тая оплескана със сос риза и с изварата по косата не се чувствах особено сексапилна, затова отскочих до къщи, за да се преоблека, преди да отида у Морели. Спрях буика до кадилака на господин Уайнстайн, заключих и тъкмо да тръгна към входа, когато видях Рейнджъра — беше се облегнал на колата пред мен.
— Трябва да внимаваш повече, сладур — рече ми той. — Преди да слезеш от автомобила, винаги се оглеждай.
— Бях се разсеяла.
— Ще се разсееш ти за вечни времена, ако някой те застреля в главата.
Сбърчих чело и се изплезих. Рейнджъра се усмихна.
— Искаш да ме прелъстиш ли? — Той все късче храна, заплело се в косата ми. — Яйчни рулца, а?
— Тежка вечер, какво да се прави!
— Научи ли нещо от Рамос?
— Каза, че в Трентън имало проблем — според мен това е Джуниър Макарони. Но обясни, че другата седмица щял да реши проблема, като го натовари на лодка. И с повечко късмет лодката щяла да потъне. После ония, мутрите, дойдоха да си го приберат и се завайкаха, че не можели да намерят товара. Имаш ли представа какво означава всичко това?
— Да.
— Ще ми кажеш ли?
— Не.
Майко мила!
— Голям гадняр си, ще знаеш. Няма да работя повече за теб.
— Твърде късно се усети. Вече те уволних.
— Ама аз няма да работя
— Къде е Боб?
— При Морели.
— Значи трябва да се притеснявам само за твоята безопасност — вметна Рейнджъра.
— Усещането е сладко, но не се налага.
— Я не се занасяй! Не се налагало! Играеш си с огъня. Казах ти да не дърпаш дявола за опашката и да си отваряш очите на четири, а два часа по-късно ти отново качваш Рамос в колата си.
— Търсех теб и той ми скочи в буика.
— А да си чувала, че вратите имат ключалки?
Навирих носле — един вид, възмутена съм от дън душа.
— Влизам вътре. И колкото да ти доставя удоволствие, ще заключа вратата.
— Не си познала. Идваш с мен и вече аз ще те заключа.
— Заплашваш ли ме?
— Не. Казвам ти го най-сериозно.
— Слушай, драги ми господинчо — озъбих се аз, — живеем в двайсет и първи век. Жените не са ти собственост. Вече не можеш ей така да ни заключваш. Дори и да съм си наумила да извърша някоя ужасна тъпотия и да се изложа на опасност, мое право е да го сторя.
Рейнджъра ми щракна халката на белезниците.
— Не съм много сигурен.
— Ей, ти!
— Само за ден-два.
— Направо не мога да повярвам. Ама наистина ли ще ме заключиш?
Той се пресегна да хване и другата ми китка, аз обаче му издърпах белезниците и отскочих.
— Ела тук! — подвикна Рейнджъра.
Заобиколих колата до нас. Върху китката ми подрънкваха белезниците и кой знае защо, това ми действаше възбуждащо. Същевременно обаче се вкиснах окончателно. Бръкнах в дамската си чанта и извадих лютивия спрей.
— Ела, хвани ме, де! — рекох.
Рейнджъра отпусна длани върху автомобила между нас.
— Така няма да се разберем.
— А нима си очаквал да се разберем?
— Да де, при теб всичко е ужасно сложно. Мъжете си пръсват черепите. Колите се блъсват в боклукчийски камиони и стават на хармоника. Участвал съм в тежки акции, които са протичали по-гладко, отколкото среща с теб за по едно кафе. — Рейнджъра вдигна ключето — да го видя. — Искаш ли да махна белезниците?
— Метни ми ключа.
— А, няма да стане. Ще се наложи да дойдеш при мен.
— Ще има да почакаш.
— Лютивият спрей действа само ако ми го пръснеш в лицето. Мислиш ли, че ще ме уцелиш чак оттам?
— Естествено!
На паркинга се появи някаква таратайка. Ние с Рейнджъра насочихме цялото си внимание към нея. Той дори извади пистолет, хвана го до хълбока си и се прицели.
Бричката спря и от нея слязоха Откаченяка и Дуги.
— Ей, маце! — провикна се Откаченяка. — Страшен късмет извадихме, че те заварваме тук. Ние с Дуги пак опряхме до мъдрите ти съвети.
— Трябва да поговоря с момчетата — обясних на Рейнджъра. — Ние с Лула им опустошихме къщата.
— Чакай да видим дали ще позная. Поднесли са ви яйчни рулца и нещо жълто.
— Изварени хапки. Но аз нямам никаква вина. Ромуланът започна пръв.
Рейнджъра се подсмихна.
— Как не се сетих, че пак ромуланите са оплескали нещо! — Той прибра пистолета в кобура. — Хайде, върви да си поприказваш с твоите приятели. А ние с теб ще приключим после.
— Ами ключът?
Рейнджъра пак се подсмихна и поклати глава.
— Обявявам ти война — отсякох аз.
Усмивката му помръкна.
— Мисли му!
Отстъпих няколко крачки и тръгнах към задния вход на блока, следвана по петите от Дуги и Откаченяка. Умът ми не го побираше какво точно искат. Да им възмездя щетите ли? Да им изложа бъдещето на Елуд като наркобарон? Да им кажа мнението си за яйчните рулца?
Прекосих забързано входа и тръгнах нагоре по стълбището.
— Можем да поговорим и в апартамента — рекох им. — Трябва да си сменя тениската.
— Извинявай за тениската, маце. Трекитата съвсем се оляха. Големи лайнари са, ще знаеш — сподели с мен Откаченяка. — Федерацията е в опасност. Никога няма да прокопса с членове като тия тъпанари. Не проявиха никакво уважение към жилището на Дуги като частна собственост.
Отворих вратата на апартамента.
— Щетите големи ли са?
Откаченяка се свлече на канапето.
— Отпърво си мислехме, че щетите ще се ограничат само с изварените хапки. После обаче се оказа, и че видеото не работи, затова пропуснахме прожекцията.
— Видеото се развали насред филма, пак добре, че отървахме кожите — включи се и Дуги.
— Страх ни е да се върнем, маце. Та сме дошли да питаме дали не може да пренощуваме тук заедно с теб и баба ти.
