тая смрад! Кой пак реже кашкавал?“ Беше с един кътник по-малко, а ципът на панталона му никога не беше вдигнат докрай.
Грубър си взе от настинките и сложи върху масата алуминиево дипломатическо куфарче. Отвори го — вътре имаше какви ли не газови пистолети, спрейове за самозащита, белезници, ножове и месингови боксове. Видях и кутийка презервативи и вибратор. Явно стоката му вървеше добре сред сводниците.
Избрах си чифт белезници, газов пистолет и мъничка опаковка лютив спрей.
— Колко?
Грубър се вторачи в гърдите ми.
— За теб ще е с голяма отстъпка.
— Не е нужно да ми правиш услуги — натъртих аз.
Той ми посочи цена, която ми се видя приемлива.
— Разбрахме се — отвърнах аз. — Но ще се наложи да почакаш. Не нося пари.
Грубър се ухили: на мястото на липсващия кътник се чернееше огромна дупка, не ти трябва кратер.
— Все ще измислим нещо.
— Няма да измисляме нищо. Утре ще ти дам парите.
— Но ако не ми платиш до утре, цената ще скочи.
— Слушай, Грубър, имах ужасен ден. Не ме притискай. И бездруго съм жена на ръба на нервна криза. — Щракнах копченцето на газовия пистолет. — Я да видим дали това тук работи. Дали да не го пробвам върху някого?
— Жени! — каза Грубър на Откаченяка. — С тях лошо. Без тях още по-лошо.
— Я мръдни малко наляво, мой човек — помоли Откаченяка. — Застанал си ми пред телевизора, а точно сега е оная знаменита сцена с Джийни и майор Нелсън.
Взех назаем от Дуги двегодишен джип „Чероки“. Беше един от четирите автомобила, останали непродадени, тъй като регистрацията и документите по прехвърлянето се бяха изгубили някъде. Намерих си и дънки и тениска, които криво-ляво ми станаха. От Откаченяка пък взех дънково яке и чисти чорапи. И той, и Дуги си нямаха пералня или сушилня, а тъй като и двамата не бяха травестити, си останах без бельо. Закачих белезниците отзад на дънните. Останалото оборудване напъхах по всевъзможните джобчета и джобове на якето.
Отидох на паркинга зад кантората на Вини и спрях. Вече не валеше, беше топличко, усещаше се полъхът на пролетта. Беше тъмно като в рог, нямаше ни месечина, ни звезди. Зад кантората имаше място за четири коли. Сега-засега освен джипа не се виждаха други автомобили. Бях подранила. Но едва ли толкова, колкото Рейнджъра. Той сто на сто ме беше забелязал да се задавам и ме наблюдаваше отнякъде, за да се увери, че не го застрашава нищо. Правеше го винаги.
Тъкмо се бях вторачила в уличката, водеща към паркинга, когато Рейнджъра почука тихо на прозореца.
— Ох, да ти се не види! — подвикнах аз. — Изкара ми ангелите. Бива ли да ме стряскаш така!
— А ти, моето момиче, винаги трябва да стоиш с гръб, долепен до стената. — Той отвори вратата откъм моята страна. — Смъквай якето.
— Ще ми бъде студено.
— Съблечи го и ми го дай.
— Ама ти не ми вярваш!
Рейнджъра се подсмихна.
Свалих якето и му го връчих.
— Мале, доста железария си напъхала вътре.
— Обичайните неща.
— Слизай.
Не си го бях представяла точно така. Не бях очаквала, че толкова бързо ще остана без якето.
— Предпочитам ти да се качиш при мен. Тук е по-топло.
— Слизай!
Въздъхнах и къде ще ходя — слязох.
Рейнджъра плъзна длан по кръста ми, пъхна пръсти под колана на дънните и откачи белезниците.
— Дай да влезем в кантората — подкани той. — Там ще се чувствам в по-голяма безопасност.
— Питам само от любопитство, но как ще влезем — ще обезвредиш алармата ли, или знаеш кода?
Рейнджъра отвори задния вход.
— Знам кода.
Стигна по коридорчето в сервизното помещение, където държахме оръжието и канцеларските материали. Отвори вратата на предния кабинет, осветен през огледалните прозорци от уличните лампи. Така виждаше и двете врати.
Сложи якето и белезниците върху кантонерката, така че да не ги стигам, и погледна халката от белезници върху дясната ми китка.
— Променила си модела.
— Но пак ме дразни.
Рейнджъра извади от джоба си ключето, отключи белезниците и метна халката върху якето ми. После ме хвана за ръцете и ги обърна, така че да вижда дланите.
— Облякла си чужди дрехи, въоръжила си се с чуждо оръжие, ръцете ти са издрани до кръв, не носиш бельо. Какво става, бе, жена?
Погледнах надолу към изпъкналите под тясната тениска гърди и щръкналите зърна.
— Понякога ходя без бельо.
— Никога не ходиш без бельо.
— Откъде знаеш?
— Даден от Бога талант.
Беше с обичайните си дрехи: широки черни панталони, пъхнати в черни кубинки, черна тениска и черно яке. Свали якето и ме заметна с него. Беше топло от тялото му и дъхтеше на море.
— Май прекарваш доста време в Дийл, а? — попитах аз.
— И сега би трябвало да съм там.
— А кой следи вместо теб Рамос?
— Танк.
Още държеше якето, кокалчетата на пръстите му докосваха лекичко гърдите ми — проява по-скоро на чувството му за собственост, отколкото на сексуална агресия.
— И как ще го направиш? — попита тихо Рейнджъра.
— Кое?
— Как ще ме заловиш? Нали заради това е цялата дандания?
Да, смятах да направя точно това, но Рейнджъра ми беше взел играчките. А и сега не бях в настроение да го залавям — Каръл да си троши главата, какво ми влиза на мен в работата, не съм длъжна непрекъснато да я спасявам! Долепих длани до корема на Рейнджъра, който продължаваше да ме греда вторачено. Подозирах, че чака да му отговоря, в момента обаче си имах по-неотложен проблем. Не знаех накъде да плъзна длани. Дали нагоре? Или пък надолу? Искаше ми се да е надолу, но така той щеше да остане с впечатлението, че съм прекалено напориста и лесна.
— Стеф!
— А?
Още държах дланите си до корема му и усетих, че той се смее.
— Мирише ми на изгоряло, моето момиче. Да не би да мислиш?
Но гореше не мозъкът ми, а нещо друго. Плъзнах още малко връхчетата на пръстите си.
Рейнджъра поклати глава.
— Не ме насърчавай. Сега не му е времето. — Дръпна дланите ми и пак погледна раните по тях. — Това от какво ти е?
Разказах му за Хабиб и Мичъл и как съм офейкала от фабриката.
— Артуро Столе си заслужаваше Хомър Рамос — отбеляза Рейнджъра.
