— И докато си там, виж дали пистолетът ми е още в кутията от курабийки. А, вземи ми и дамската чанта.
— Какво става?
— Артуро Столе е решил, че ако ме държи заложница, ще принуди Рейнджъра да му помогне.
— Ти добре ли си?
— По-добре не помня да съм била. Но се наложи да напусна апартамента под пара.
— А теб не искаш ли да те прибера?
— Не. Прибери само Рекс. Аз съм с Лула.
— Сега вече съм спокоен.
— По-късно довечера ще се опитам да намина към теб.
— Гледай да не забравиш.
Лула спря пред къщата на Дуги. Двата предни прозореца бяха заковани с дъски. Горе пък щорите бяха пуснати, но иззад тях се процеждаше светлина. Лула ми подаде глока си.
— Вземи го. С нов пълнител е. И ме викни, ако има нещо.
— Не се притеснявай, ще се оправя — уверих я аз.
— Не се и съмнявам. Ще изчакам, докато влезеш вътре и ми дадеш знак.
Взех на бегом краткото разстояние до входната врата. И аз не знам защо. Не можех да се намокря повече от това. Почуках на вратата, никой. Представих си как Дуги се е спотаил, да не би някой от трекитата да е наминал да го види.
— Дуги! — провикнах се. — Аз съм, Стефани. Отвори!
Това се увенча с плодове. Щората се дръпна и Дуги надзърна през прозореца. После се отвори и входната врата.
— Има ли някой при теб? — попитах аз.
— Само Откаченяка.
Втъкнах пистолета в колана на дънните си и махнах на Лула.
— Затвори и заключи — заръчах на Дуги и влязох в стаята.
Но той вече ме беше изпреварил. Не само че беше заключил, но и буташе хладилника — да затисне с него вратата.
— Толкова ли е наложително да го правиш? — изненадах се аз.
— Е, сигурно се престаравам — отвърна Дуги. — Днес, общо-взето, е спокойно. Но още не мога да се окопитя след бунта.
— Гледам, изпочупили са ти прозорците.
— Само един. Другия го счупиха пожарникарите, когато изхвърлиха на тротоара канапето.
Погледнах въпросното канапе. Половината беше овъглено. Откаченяка седеше на втората, неовъглена, половинка.
— Ей, маце, идваш точно навреме — възкликна той. — Тъкмо сме извадили от ябълковите пастички. Гледаме ретроспектива, дават „Мечтая за Джийни“. Опасна скица е тая Джийни.
— Да — подкрепи го Дуги. — Останали са ни доста пастички. Трябва да ги изядем до петък, после срокът им на годност изтича.
Видя ми се странно, задето никой от тях не забелязва, че приличам на мокра кокошка, че съм цялата изподрана до кръв и съм нахълтала с насочен патлак. Но знам ли, може пък тук хората винаги да идват в тоя вид.
— Дали ви се намират сухи дрехи? — обърнах се аз към Дуги. — Отърва ли се от купчината дънки, които се опитваше да шитнеш?
— В стаята горе ми е останала цяла камара. Повечето са малки номера, сигурно ще си намериш нещо като за теб. Горе има и тениски. Вземи си каквото искаш.
В аптечната в банята имаше лейкопласт. Поизмих се криво-ляво и навлякох дрехите на Дуги, докато намеря нещо по-подходящо.
Вече се свечеряваше, още от сутринта не бях слагала и залък в уста, затова излапах няколко пастички. После отидох в кухнята и звъннах на клетъчния телефон на Морели.
— Къде си? — попита ме той.
— Защо?
— Защото искам да знам — ето защо.
Видя ми се притеснен. Божичко, дали на Рекс не му се беше случило нещо?
— Какво има? Рекс как е? Добре ли е?
— Добре е, не бери грижа. Сега е в патрулната кола на Костанца на път за нас. А аз съм още в апартамента ти. Когато дойдох, вратата беше избита, някой е тършувал. Поне досега не съм забелязал нещо да е счупено, но всичко е с краката нагоре. Изсипали са на пода нещата от дамската ти чанта. Портмонето, газовият пистолет и лютивият спрей са тук. Пистолетът ти също си е в кутията от курабийки. Мен ако питаш, тия кретени просто са си излели яда. Вилнели са, но дори не са забелязали клетката на Рекс.
Бях долепила ръка до сърцето си. Рекс беше добре. Всичко останало беше без значение.
— Каня се да си тръгвам, ще заключа — рече ми Морели. — Казвай къде си.
— У Дуги.
— У Дуги Крупър ли?
— Гледаме „Мечтая за Джийни“.
— Идвам незабавно при теб.
— Недей. Аз съм си добре. Никой няма да се сети да ме търси тук. Пък и помагам на Дуги да почисти. Снощи ние с Лула предизвикахме тук бунт и се чувствам виновна, нека поне помогна да почистим.
Божичко, лъжех като дърта циганка!
— Звучи логично, но нещо не ти вярвам.
— Слушай, аз не ти меся в работата, не го прави и ти.
— Да де, но за разлика от теб съм наясно какво правя.
Така си беше.
— Ще се видим довечера.
— Аман от теб! — подвикна Морели. — Допи ми се алкохол.
— Виж в гардероба. Може и да е останала някоя бутилка от баба.
Цели три часа гледах с Дуги и Откаченяка „Джийни“. Хапнах още пастички. После звъннах на Рейнджъра. Не вдигна никой, затова опитах с пейджъра. След десет минути той се свърза с мен.
— Искам да ги разкарам тия белезници — казах му аз.
— Иди на ключар.
— Имам проблеми и със Столе.
— И?
— И трябва да поговоря с теб.
— И?
— И в девет часа ще бъда на паркинга зад кантората. Ще бъда с чужда кола. Но още не знам каква.
Рейнджъра затвори. Изтълкувах го в смисъл, че ще дойде.
Но сега пък се натъкнах на друг проблем. Единственото, с което разполагах, беше глокът. А Рейнджъра изобщо нямаше да се уплаши от него. Знаеше, че не ми стиска да го насоча, камо ли пък да стрелям.
— Трябват ми някои нещица — споделих с Дуги. — Белезници, газов пистолет и лютив спрей.
— Не ми се намират — отвърна Дуги, — но бих могъл да звънна на едно място. Имам един познат.
След половин час на вратата се почука и с общи усилия ние изтикахме хладилника. Отворихме. Само как не паднах от изненада!
— Лени Грубър! — извиках. — Не съм те виждала още откакто ми сви количката.
— Имах работа.
— Да, знам. Толкова дивотии за вършене, а времето все не стига.
— Влизай, мой човек — провикна се и Откаченяка. — Ела да се почерпиш пастички.
Ние с Грубър бяхме съученици. Често му се случваше да пръдне в час и после да се провикне: „Каква е
