Пет за четири

Влязох в стачката, ония кретени затвориха вратата и ме заключиха вътре. Долепих ухо до рамката.

— Да ти призная, вече ми се гади от тая работа — сподели Мичъл. — Толкова ли не можеше да го направим в ден, когато не вали? Навремето се наложи да очистя един — казваше се Алвин Маргучи. Беше кански студ, пистолетът ми замръзна, та се видяхме принудени да го пребием до смърт с лопатата. А после, когато отидохме да копаем гроб, пръстта беше твърда на камък. Издънка след издънка, ще знаеш!

— Наистина непосилен труд — завайка се и Хабиб. — Виж, в моята страна се ядва — там си е по- топличко и пръстта е пръхкава. Често не ни се налага дори да копаем, Пакистан е планинска държава, под път и над път има клисури, хвърляш там мъртвеца и готово! Чиста работа!

— Е, и ние имаме реки, но труповете изскачат на повърхността и това не е много хубаво.

— Знам — подкрепи го Хабиб. — Изпитвал съм го на собствен гръб.

Стори ми се, че си тръгват — чух как вратата в дъното на коридора се отваря и се затваря. Опитах се да отворя вратата на клозета. Огледах се. Известно време дишах дълбоко. Пак се огледах. Наложих си да мисля. Чувствах се като Мечо Пух, който беше Мече с Малко Мозък. Помещението беше тясно като дядовата ръкавичка и много гадно — с мръсна мивка, мръсна тоалетна чиния и мръсен линолеум на пода. Стената до мивката беше подгизнала, при тавана имаше мокро петно. Вероятно канализацията течеше. Тук строителството не бе от най-качественото. Сложих ръка върху стената и усетих как тя поддава.

Бях с кубинки с огромни грайфери и яка подметка. Опрях дупе о мивката, изритах с все сила стената и кракът ми се показа откъм другата страна. Избухнах в смях, после се усетих, че плача. Но нямах време за истерии. Трябваше час по-скоро да се омета оттук.

Хванах се отстрани за зейналата дупка и в ръцете ми останаха парчета мукава. Така направих доста приличен отвор между гредореда. Заех се и със съседната стена. След броени минути бях разрушила достатъчно от стените, за да се провра през отвора. Ноктите ми се бяха изпочупили, пръстите ми кървяха, затова пък вече стоях в тесния съседен кабинет — бях се измъкнала от клозета. Опитах се да отворя вратата. Беше заключено. Божичко, ами ако се наложи да се измъквам, като рутя наред стените в гадната сграда! Я чакай, смотанячко такава! Та нали в кабинета има прозорец! Поех си дълбоко въздух. Не бях във върхова мисловна форма. Бях се вцепенила от страх. Опитах да отворя прозореца, той обаче не се и помръдна. Явно не го бяха отваряли от цяла вечност. По ръкохватката имаше най-малко сто пласта боя. В стаята нямаше никакво обзавеждане. Свалих си якето, омотах го около ръката си и фраснах с него прозореца. Разчистих криво-ляво стъклата и надзърнах навън. Не беше никак ниско, но вероятно щях да успя да скоча, без да се пребия. Изух си кубинката и с нея махнах стъклата, които продължаваха да стърчат от черчевето — така нямаше да се порежа повече от необходимото. Пак си нахлузих обувката, прехвърлих крак през рамката на прозореца и го яхнах.

Гледаше към улицата. Моля ти се, Боже, не допускай Мичъл и Хабиб да минат оттук точно когато скачам от прозореца! Впих пръсти в черчевето и се отпуснах бавно над улицата. Накрая скочих и се приземих на крака, после обаче тупнах на задник. Известно време лежах замаяна насред тротоара, а дъждът плющеше и плющеше по лицето ми.

Поех си дълбоко въздух, изправих се и хукнах. Прекосих улицата, свърнах по пресечката и пресякох още една улица. Нямах представа къде отивам. Важното бе да се отдалеча възможно най-много от проклетата тухлена постройка.

Глава 14

Спрях да си поема дъх и се превих одве, а после присвих очи — толкова силно ме боляха дробовете. На колената дънните ми бяха скъсани, самите ми колена бяха разкървавени от стъклата. И двете ми длани бяха порязани. В суматохата и бързината си бях изгубила якето. Бях го омотала около ръката си, за да избия стъклото, и после го бях забравила. Бях облечена по тениска и бархетна риза отгоре, които сега бяха вир- вода. Зъбите ми тракаха къде от студ, къде от страх. Долепих се до стената и се заслушах през плисъка на дъжда в автомобилите, които профучаваха само на две крачки оттук, по Брод.

Не ми се ходеше на Брод. Щях да се чувствам прекалено уязвима. Не познавах тази част на града. Но нямаше как, трябваше да отида в някоя от сградите и да потърся помощ. От другата страна на улицата имаше бензиностанция с магазин към нея. Но реших да не ходя там. Щяха да ме видят всички. Бях на две крачки от нещо като административна сграда. Влязох крадешком в тясното фоайе. Вляво имаше асансьор — само един. До асансьорът пък се виждаше металната врата на аварийното стълбище. На стената имаше списък на фирмите в сградата. Пет етажа с фирми. За пръв път ги чувах всичките. Качих се по стълбището на първия етаж и влязох в първата изпречила ми се врата. Вътре помещението беше задръстено с метални рафтове, отрупани с принтери, компютри и какъв ли не хардуер. На плота точно до вратата работеше къдраво момче по тениска. Когато надзърнах вътре, то вдигна глава.

— Какво правите тук? — поинтересувах се аз.

— Поправяме компютри.

— Може ли да използвам телефона — ще звънна в града. Паднах от колелото заради тоя гаден дъжд и трябва да се обадя, за да дойдат да ме приберат.

На момчето едва ли му се слушаше, че някакви негодници ме търсят под дърво и камък, за да ме осакатят. Компютърджията ме погледна.

— Сигурна ли сте, че точно това ви се е случило?

— Да. Сигурна съм.

Съмняваш ли се… пробутай някоя лъжа, да ти е чиста работата.

Момчето махна към телефона в края на масата.

— Заповядайте, звъннете.

Не можех да се обадя на нашите. Не виждах какво ще им обясня. Не ми се звънеше и на Джо — не исках да разбере колко съм загубена. Нямаше да се обадя и на Рейнджъра, защото той щеше да ме затвори някъде, въпреки че идеята ми се струваше все по-примамлива. Така остана само Лула.

— Благодаря — казах на момчето, след като й дадох адреса и затворих. — Признателна съм ви.

Младежът бе ужасен от вида ми, затова и побързах да си обера крушите и слязох да чакам долу.

След пет минути Лула се появи с файърбърда. Качих се, колежката заключи всички врати, после извади от дамската си чанта пистолета и го сложи на конзолата между седалките.

— Добре си се сетила — похвалих я аз.

— Къде отиваме?

Не можех да се прибера у нас. Рано или късно Хабиб и Мичъл щяха да дойдат да ме търсят. Можех да остана при нашите или Джо, но първо трябваше да се пооправя. Бях сигурна и че Лула ще ме подслони, но къщата й бе съвсем тясна: само това оставаше да избухне Трета световна война, понеже сме се настъпили по пръстите.

— Карай у Дуги — отвърнах аз.

— Не знам къде си се порязала така, но явно си получила и мозъчни увреждания. Обясних на Лула всичко от игла до конец.

— На никого няма да му хрумне да ме търси у Дуги — добавих аз. — Пък и от времето, когато беше прекупвач, са му останали дрехи. Вероятно ще ми услужи и с кола.

— Защо не звъннеш по пейджъра на Рейнджъра или на Джо? — посъветва ме Лула. — По-добре някой от тях, отколкото Дуги. Те поне ще те пазят.

— Не мога. Довечера трябва да спазаря Рейнджъра срещу Каръл.

— Моля?

— Ще го предам на Джойс. — Набрах по телефона в автомобила служебния номер на Джо. — Искам да те помоля за една огромна услуга — рекох му.

— Пак ли?

— Притеснявам се, че някой може да проникне с взлом в апартамента ми, а в момента ми е невъзможно да се прибера. Защо не отскочиш да вземеш Рекс?

Настана тягостно мълчание.

— Много спешно ли е?

— Много.

— Ох, да му се не види — затюхка се Морели.