Пет за четири

газовия пистолет и да го доставя на Джойс. След това, разбира се, щях да измисля някакъв подъл план, за да го освободя. За нищо на света нямаше да допусна да го тикнат зад решетките.

Тъй като до вечерта нямаше с какво да се заема, реших да почистя клетката на хамстера. А сетне може би и хладилника. А защо не и банята… Не, бе малко вероятно. Прехвърлих Рекс в голяма купа за спагети върху кухненския плот. Той замига, стреснат от ярката светлина — беше много недоволен, че са му нарушили съня.

— Извинявай, мой човек — рекох му аз. — Налага се да ти почистя хасиендата.

След десет минути Рекс отново си беше в клетката — сновеше като обезумял, понеже всичките му скрити съкровища сега бяха в черната найлонова торба за боклук. Дадох му орехче и стафидка. Хамстерът отнесе стафидката в новата си кутийка от супа и повече не го видях.

Погледнах от прозореца на хола към подгизналия паркинг. Още нямаше и следа от Хабиб и Мичъл. Всички коли долу бяха на съседи. Това ми беше само добре дошло. Можех да си хвърля спокойно боклука. Сложих си якето, грабнах плика с хамстерското леговище и прекосих на бегом стълбищната площадка.

Госпожа Бестлър още беше в асансьора.

— О, сега, миличка, изглеждаш много по-добре — отбеляза тя. — Няма нищо по-прекрасно от това да прекараш час-два в козметичен салон. — Асансьорът слезе на партера, вратата се отвори и аз изскочих навън. — Качваме се нагоре — изтананика госпожа Бестлър. — Мъжка конфекция, трети етаж.

Вратата се плъзна и се затвори.

Прекосих входа, отидох при задната врата и поспрях, за да си сложа качулката. Продължаваше да вали като из ведро. Водата се събираше на локвички по лъскавия асфалт и се нанизваше на мъниста по колите на старците, току-що намазани с вакса. Навела глава, излязох навън и забързах през паркинга към боклукчийския контейнер.

Метнах плика с боклука вътре и се озовах лице в лице с Хабиб и Мичъл. Бяха вир-вода, изглеждаха свирепо.

— Вие пък откъде се взехте? — възкликнах аз. — Не ви видях колата.

— Спрели сме в пресечката — обясни Мичъл и ми показа пистолета си, — където сега отиваш и ти. Тръгвай!

— А, без тия! — сопнах се аз. — Ако ме простреляш, Рейнджъра няма да има стимул да се занимава със Столе.

— Криви са ти сметките — изсъска Мичъл. — Той няма да има стимул само ако те убием.

Беше прав.

Боклукчийският контейнер беше в дъното на паркинга. Заситних през наквасената от дъжда морава — едвам се държах на крака, от страх не можех да мисля. Къде ли се бе запилял Рейнджъра точно сега, когато имах нужда от него? Защо не беше тук и не настояваше да ме заведе някъде, където ще бъда в безопасност? Сега, когато бях почистила клетката на хамстера, на драго сърце щях да му се подчиня.

Мичъл пак караше комбито на грижовната майка. Явно не им вървеше с линкълна. Но едва ли беше особено разумно да подхващам точно тази тема.

Хабиб ме натика на задната седалка. Уж беше с дъждобран, а беше мокър до кости. Явно ме бяха дебнали иззад храстите пред блока. Беше без шапка, от косата му се стичаше вода, която капеше отзад във врата му и по лицето му. Той избърса с длан лицето си. Явно никой не се притесняваше, че комбито вече е мокро и отвътре.

— И сега какво? — попитах аз, като се мъчех гласът ми да звучи нормално.

— Без излишни въпроси! — тросна се Хабиб. — Сега ще си траеш.

Не бе никак добре да си трая, понеже така ми оставаше време да мисля. А мислите ми не бяха особено приятни. Не ме чакаше нищо хубаво. Опитах се да не давам воля на чувствата си. Страхът и съжаленията нямаше да се увенчаят с добро. Не исках и въображението ми да се развихря. Може би ставаше въпрос за поредната среща с Артуро. Нямаше смисъл предварително да се паникьосвам. Съсредоточих се върху дишането си. Дълбоко и равномерно. Ето, поемам кислород. Започнах да си повтарям наум: „О-о-ом!“ Веднъж гледах по телевизията как една го прави — отразяваше й се много добре.

Мичъл подкара на запад по Хамилтън, към реката. Прекоси Брод и свърна към квартал, нарочен за промишлена зона. Спря на паркинг пред триетажна тухлена постройка, където навремето се е помещавал машиностроителен завод и която сега пустееше. Отпред беше сложена табела: „Продава се“, но на мен ми се стори, че си е висяла там най-малко от сто години.

Мичъл паркира и слезе. Отвори вратата и ми показа с дулото на пистолета да слизам. Хабиб ни последва. Отключи страничния вход на сградата и ние тримата нахълтахме вътре. Беше тъмно и влажно. Осветлението беше мъждиво, идваше откъм тесни кабинети с отворени врати и мръсни прозорци. Тръгнахме по къс коридор и се озовахме в нещо като фоайе. Плочките под краката ни потракваха — явно се бяха отлепили, помещението беше празно, ако не се броят двата метални сгъваеми стола и малкото издрано дървено писалище. Върху бюрото беше сложен кашон.

— Сядай — нареди ми Мичъл. — Вземи си стол.

Съблече си якето и го метна върху бюрото. Хабиб стори същото. Ризите им не бяха кой знае колко по- сухи от якето и дъждобрана.

— Чуй сега какъв е планът — подхвана Мичъл. — Ще те зашеметим с газовия пистолет и докато си в несвяст, ще ти кръцнем с ей тия ножици пръста. — Той извади от кашона ножиците и ми ги показа. — Така ще имаме какво да пратим на Рейнджъра. После стоим с теб и чакаме какво ще се случи. Ако той реши да се спазарим, ние сме насреща. Ако обаче не прояви интерес, сигурно ще ти видим сметката.

Ушите ми пищяха, затова тръснах глава.

— Я чакайте — извиках. — Имам няколко въпроса.

Мичъл въздъхна.

— Жените винаги имат въпроси.

— Дали да не й отрежем и езика? — предложи Хабиб. — Понякога действа. В нашето село се справяхме блестящо.

Вече ми се струваше, че е излъгал, че е пакистанец. От думите му човек оставаше с впечатлението, че неговото село е някъде в пъкъла.

— Господин Столе не спомена нищо за езика — възрази Мичъл. — Ами ако е решил да го запази за по- нататък?

— Къде ще ме държите? — попитах аз Мичъл.

— Тук. Ще те заключим в кенефа.

— Ами кръвта?

— Какво кръвта?

— Ако ми изтече и аз умра? Как тогава ще се спазарите с Рейнджъра?

Те се спогледаха. Не се бяха сетили за това.

— За пръв път ще режа пръсти — сподели Мичъл. — Обикновено или пребивам заложниците, или просто ги очиствам.

— Не е зле да набавите бинтове и нещо дезинфекциращо.

— Да, наистина няма да е зле — съгласи се Мичъл. После си погледна часовника. — Нямам много време. Трябва да върна колата на жена ми, ще ходи да прибере децата от училище. Само това оставаше да киснат под проливния дъжд.

— На Брод Стрийт има аптека — обади се Хабиб. — Можем да се отбием и да купим нещата.

— Вземете ми и тиленол — помолих аз.

Всъщност обаче не ми трябваха никакви бинтове и никакъв тиленол. Трябваше ми единствено време. Сполети ли те беда, ти трябва точно това: време. Време, през което да се надяваш, че не е истина. Време нещата да се наредят. Време да установиш, че е станала грешка. Време, през което Бог да се намеси.

— Добре тогава — склони Мичъл. — Влизай в клозета, ей там!

Помещението беше тясно като кутийка — бе само метър и двайсет на два метра и нямаше прозорец. Тоалетна чиния. Мивка. И нищо друго. Отвън на вратата се мъдреше катинар. Не изглеждаше нов, та реших, че не съм първата, държана като заложница тук.