само потвърди догадките му, когато му съобщи, че си видяла пред къщата край морето Юлисис. Юлисис не е мърдал от Бразилия. Според нас някой друг е опрал пешкира и е загинал в опожарената сграда, а Хомър се е укрил някъде и чака да го изведат по живо, по здраво от страната.
— И ти мислиш, че сега е в къщата край плажа ли?
— Изглежда логично, но вече и аз не знам. Нямаме причина да нахълтваме в къщата и да правим обиск. Рейнджъра влезе, но не намери нищо.
— Ами сакът? Бил е натъпкан с мангизите на Столе, нали?
— Предполагаме, че когато е подочул как малкото му братче възнамерява да прояви самоинициатива и да върти самосиндикално далаверки, Ханибал му е заповядал да миряса, да не се среща повече със Столе и да се ограничи с контрабандата вътре в семейния клан. После е помолил Рейнджъра да пренесе мангизите на Столе и да му каже, че занапред не може да се прикрива зад името Рамос. Лошото е, че когато Столе е отворил сака, той е бил натъпкан с вестници.
— Рейнджъра толкова ли не е проверил какво има в сака, когато го е взел?
— Дали са му го заключен. По настояване на Ханибал Рамос.
— Значи Ханибал му е подложил динена кора.
— Да, но вероятно само за пожара и за убийството. Предполагам, е решил, че този път Хомър е стигнал прекалено далеч и другите мафиоти няма да отменят смъртната му присъда срещу едното голо обещание, че занапред ще слушка и няма да пласира дрога. Затова и Ханибал е инсценирал смъртта на Хомър. От Рейнджъра става чудесна изкупителна жертва, понеже той не членува в никоя мафиотска банда. Дори и да е убиецът, никой няма да тръгне да му отмъщава.
— А кой е прилапал парите? Ханибал ли?
— Ханибал наистина е инсценирал всичко така, та да излезе, че убиецът е Рейнджъра, но ми е трудно да повярвал, че е преметнал и Столе. Искал е да умилостиви Столе, а не да го предизвиква допълнително. — Морели си взе още един резен пица. — Мен ако питаш, само Хомър е способен да извърти такъв калташки номер. Докато е пътувал към сградата, преди тя да бъде опожарена, вероятно е разменил саковете.
Ужас!
— Едва ли знаеш каква кола е карал.
— Сребристо порше. Колата на Синтия Лоти.
Това вече вероятно обясняваше смъртта на Синтия.
— Каква е тая физиономия? Защо се свъси? — учуди се Морели.
— От угризения на съвестта. Така да се каже, помогнах на Ситния да свие колата от Хомър.
Разказах на Морели как Синтия ни е изненадала с Лула, как си е искала колата и заради това сме извадили от поршето мъртвеца. След като приключих с разказа си, Морели продължи да седи като ударен с мокър парцал.
— Ако работиш в полицията, идва момент, когато си въобразяваш, че си се нагледал и наслушал на какво ли не и вече нищо не може да те изненада — рече накрая той. — А после — хоп! — някой ти сервира нещо от тоя десен и ти пак се хващаш за главата.
Избрах си още едно парче пица и си помислих, че оттук нататък разговорът ще стане неприятен.
— Едва ли се налага да ти обяснявам, че си проникнала на местопрестъплението и си унищожила уликите.
Ето на, знаех си аз, разговорът наистина ставаше пренеприятен.
— Едва ли е нужно и да ти напомням, че се разследва убийство, а ти си укрила веществени доказателства.
Кимнах.
— Майко мила, бива ли да си толкова загубена! Какво си въобразяваш бе, жена!
Всички се обърнаха и ни зяпнаха.
— Нямаше как да спра Синтия — заоправдавах се аз, — затова ми се видя, че ще се разкара по-бързо, ако й помогна.
— Могла си да си тръгнеш. Да си вдигнеш чукалата и да се махнеш. Кой те би по главата да й помагаш! Мислех, че просто сте вдигнали мъртвеца от циментовия под. И през ум не ми е минавало, че сте го вадили от кола!
Хората пак ни зяпнаха.
— Сега ще открият навсякъде по поршето твои отпечатъци! — не мирясваше Морели.
— Ние с Лула бяхме с ръкавици.
Така де, каквото и да си говори Морели, не сме чак такива смотанячки.
— Не исках да се женя, за да не се притесняваш, докато ме няма вкъщи. А сега не искам да се женя, защото не знам дали ще издържа на напрежението да съм женен за теб.
— Това изобщо нямаше да се случи, ако вие с Рейнджъра ми се доверявахте повече. Първо ме молите да се включа в разследването, а после ме изритвате като мръсно коте. Ти си виновен за всичко.
Морели присви очи.
— Е, може би не за всичко.
— Трябва да се връщам в службата — рече той и поиска сметката. — Обещай ми, че се прибираш право вкъщи, заключваш се и не мърдаш оттам, докато нещата не се изяснят. Утре Александър заминава за Гърция. Според нас това означава, че Хомър се кани да се изнесе довечера, май разбрахме и как.
— С лодка.
— Точно така. Но не точно с лодка, а с товарен кораб, който потегля от Нюарк за Гърция. А Хомър е слабата брънка в цялата верига. Ако му предявим обвинение в убийство, няма къде да ходи, ще клекне и ще изпее всичко и за Александър, и за Столе.
— Ужас! Александър ми е симпатичен.
Сега пък Морели направи кисела физиономия.
— Добре де — рекох накрая, — прибирам се и не мърдам от къщи.
И бездруго днес следобед нямах работа. Не умирах от желание да давам на Хабиб и Мичъл още една възможност да се опитат да ме отвлекат и да ми отрежат пръстите един по един. Дори ми се прииска да си постоя вкъщи. Какво пък, можех да почистя, да позяпам тъпата телевизия, да подремна.
— Чантата ти е вкъщи — каза Морели. — Не се сетих да я занеса в службата. Трябва ли ти ключ от апартамента?
Кимнах.
— Да.
Той свали един от ключовете във връзката и ми го подаде.
Паркингът пред блока беше сравнително празен. По това време на деня старците се бяха изнесли кой на пазар, кой да се възползва максимално от Здравната каса — нямах нищо против, тъкмо щях да паркирам на спокойствие. Пред блока нямаше и коли, които да не познавам. Не забелязах и някой да се спотайва в храсталака. Спрях близо до входа и извадих от джоба на якето глока. Шмугнах се бързо във входа и се качих по стълбището. На площадката на втория етаж нямаше никого. Вратата на моя апартамент беше заключена. Добри знаци. Отключих и все така с насочен глок, влязох в антрето. Вътре всичко си стоеше така, както го бяха оставила. Затворих входната врата, но не пуснах резето — ами ако се наложи да си обирам на бърза ръка крушите? После обиколих стаите една по една, за да се уверя, че не ме заплашва нищо.
От хола влязох в банята. И докато бях в банята, от спалнята изскочи мъж, който насочи към мен пистолет. Беше среден на ръст, не бе нито много пълен, нито слаб, беше по-млад от Ханибал Рамос, ала приликата веднага биеше на очи. Беше хубав, но веднага си личеше, че е доста мекушав.
— Хомър Рамос?
— Същият.
И двамата стояхме с насочени пистолети, на три метра един друг.
— Пусни оръжието! — подвикнах аз.
Той ми се усмихна тъжно.
— Мале, много ме уплаши! Страхотно, няма що!
— Пусни оръжието или ще стрелям.
— Стреляй, де! Хайде!
