Погледнах глока. Беше полуавтоматичен, а аз имах револвер. Нямах представа как се стреля с полуавтоматичен пистолет. Знаех, че трябва да плъзна нещо назад. Натиснах едно копченце и пълнителят тупна на килима.
Хомър Рамос прихна.
Замерих го с глока, който го фрасна по челото, и Хомър стреля по мен още преди да съм се окопитила. Куршумът ме одраска над лакътя и се заби в стената отзад. Аз изпищях, залитнах и се хванах за раната.
— Това е предупреждение — рече неканеният гостенин. — Ако се опиташ да бягаш, ще те застрелям в гръб.
— Защо си тук? Какво искаш?
— Парите, разбира се.
— Не са у мен.
— Няма къде другаде да са, сладурано. Мангизите бяха в колата и преди да издъхне, Синтия сподели с мен, че когато е влязла в къщата, те е заварила там. Така че ти си единствената кандидатка. Претърсих педя по педя къщата на Синтия. Изтезавах я достатъчно, за да съм сигурен, че е издала и майчиното си мляко. Първо взе да ме баламосва, че биха изхвърлила сака, но дори тя не е чак толкова тъпа. Претърсих и твоя апартамент, и апартамента на оная бъчва, приятелката ти. И не намерих никакви пари.
А, ето каква била работата! Не само Хабиб и Мичъл ми бяха тършували из къщичката. Беше идвал и Хомър Рамос — да си търси мангизите.
— Казвай сега къде си ги скрила — изсъска Хомър. — Стига си ме разигравала.
Ръката ми смъдеше, през разкъсаното яке бе избила кръв, наквасила плата. Пред очите ми се рееха черни точици.
— Трябва да седна.
Той махна към канапето.
— Ей там!
Ако те ранят с огнестрелно оръжие, колкото и безобидна да е раната, тя не спомага за бистрата пъргава мисъл. Знаех, че някъде из сивото вещество между ушите ми би трябвало да се очертава план, но колкото и да се пънех, не можех да измисля какво да правя. Съвсем се бях паникьосала. В очите ми бяха избили сълзи, носът ми течеше.
— Къде са ми паричките? — повтори Рамос, след като седнах.
— Дадох ги на Рейнджъра.
Дори аз се изненадах от този отговор, изникнал един дявол знае откъде в главата ми. Никой от двамата не повярва, разбира се.
— Лъжеш. Пак ще те попитам. И ако реша, че отново ми пробутваш някакви долнопробни лъжи, ще те прострелям в капачката на коляното.
Стоеше с гръб към малкото антре при входната врата. Погледнах зад него и видях как в полезрението ми изниква Рейнджъра.
— Добре де, хвана ме натясно — подвикнах по-високо, отколкото го налагаха обстоятелствата, при това и с неприкрита истерична нотка. — Ето какво се случи. И през ум не им е минавало, че в колата има пари. Видях само мъртвеца. Не знам какво ме прихвана, ако искаш, ме смятай за превъртяла, ако искаш, ми се присмивай, че прекалявам с филмите за мафията, но си рекох: дали в багажника няма още трупове? Така де, не исках да пропусна някой мъртвец. Отворих багажника и що да видя — сак! От малка съм си любопитна и го отворих…
— Я не ме занимавай с пикливата си автобиография — подвикна Хомър. — Казвай какво направи с мангизите. Корабът ми заминава само след дванайсет часа. Как мислиш, дали дотогава ще стигнеш до отговора на въпроса ми?
Точно тогава Рейнджъра му скочи, покоси го и долепи до врата му газовия пистолет. Хомър изпищя и се свлече на пода. Рейнджъра се пресегна и му взе оръжието. Претърси го, за да се увери, че не носи друг пистолет, и му щракна белезниците зад гърба.
Изрита го, после дойде и се надвеси над мен.
— Нали ти казах да не си общуваш с никого от семейство Рамос! Ама кой да слуша!
Да му имам чувството за хумор!
Усмихнах се колкото да не е без хич.
— Драйфа ми се — предупредих го.
Той сложи длан на тила ми и ми натика главата между краката.
— Натискай, все едно искаш да ми избуташ ръката.
Ушите ми престанаха да бучат, поолекна ми и на стомаха. Рейнджъра ми помогна да стана и ми съблече якето.
Избърсах си носа о тениската.
— Откога си тук? — попитах го.
— Влязох точно когато той стреля по теб.
И двамата погледнахме раната върху ръката ми.
— Я да видим кой тук ни е ранен! — подсмихна се Рейнджъра. — Сама си го изпроси, не чакай да ти съчувствам!
Заведе ме в кухнята и затисна раната с няколко хартиени салфетки.
— Опитай се да я позачистиш, а аз ще потърся лейкопласт.
— Лейкопласт ли! Я не се занасяй! Това е рана от огнестрелно оръжие!
Рейнджъра се върна с домашната ми аптечна, лепна върху раната парче лейкопласт, сложи отгоре марля и я омота с бинт. Отстъпи назад и ми се ухили.
— Виждаш ми се бледичка.
— Мислех си, че ще умра. Кретенът му с кретен щеше да ми тегли куршума и окото му нямаше да мигне.
— Но не го направи — възрази Рейнджъра.
— А ти някога мислил ли си, че ще умреш?
— Много пъти.
— И?
— И не умрях. — Звънна от телефона ми на Морели. — У Стеф съм. Спипахме Хомър Рамос, чакаме те. Не е зле да дойдеш с полицейски автомобил. Стефани е ранена в ръката. Куршумът само я е одраскал, но нека за всеки случай я прегледат.
Рейнджъра ме прегърна през раменете и ме притегли към себе си. Отпуснах глава върху гърдите му, а той завря нос в косата ми и ме целуна точно над ухото.
— Добре ли си? — попита ме.
Изобщо не бях добре. Бях възможно най-недобре. Аха, и да изпадна в истеричен пристъп.
— Разбира се, че съм добре — рекох му.
Усетих го как се подсмихва.
— Лъжкиня.
Морели ме намери в болницата.
— Добре ли си?
— Преди петнайсет минути Рейнджъра ми зададе същия въпрос и отговорът е — не. Сега обаче ми поолекна.
— Как е ръката?
— Не е болка за умиране. Чакам да ме прегледат.
Морели вдигна дланта ми и я целуна.
— Докато идвах насам, на два пъти ми се стори, че сърцето ми ще спре.
От целувката ме присви под лъжичката.
— Добре съм, наистина.
— Трябваше да се уверя с очите си.
— Ти ме обичаш — рекох му аз.
