Пет за четири

— Да де, но Хомър си е мижитурка.

— Точно така, мижитурка. След като застрелял Макарони, си глътнал езика от страх. Бил толкова друсан, че си въобразил как ще се укрие и без помощта на Ханибал, затова и се върнал в къщата да си прибере мангизите. Но мангизите вече ги нямало.

— А Ханибал е пратил мутрите си да претърсват педя по педя щата с надеждата да открият Хомър.

— Все си е някаква утеха, че са изгубили толкова време в опити да открият малкия негодник.

— А парите? — попитах аз. — Някой знае ли какво е станало със сака, натъпкан догоре с мангизи?

Някой, освен мен, де.

— Една от великите загадки на живота — отбеляза философски Морели. — Според всеобщото мнение Хомър ги е скрил някъде, докато е бил друсан, и после не е могъл да се сети къде ги е сложил.

— Звучи логично — подкрепих го аз. — Точно така, забравил е къде ги е забутал.

Защо пък Дуги и Откаченяка да не се порадват на парите? Ако държавата ги конфискуваше, щяха да потънат в бездънния й джоб — един дявол знаеше за какво ще отидат нахалост!

Морели спря пред къщата си на Слейтър Стрийт и ми помогна да сляза. Отвори входната врата, Боб се завтече към мен и ми се усмихна.

— Виж как ми се израдва — споделих с Морели.

Е, защо да си кривя душата — израдва се не по-малко и на огромния плик със сармички. Но карай! Важното е, че ме посрещна страшно ентусиазирано.

Морели беше сложил аквариума на Рекс върху кухненския плот. Почуках отстрани по стъклото и забелязах някакво раздвижване под стърготините на легълцето. Рекс надигна главица, размърда мустачки, примига и вторачи в мен черните си мънистени очички.

— Ей, Рекс! — извиках аз. — Как я караш?

За микросекунда мустачките престанаха да мърдат, после Рекс се шмугна под завивката си. Е, чудо голямо, ще си каже някой, дето не разбира от хамстери. Но от мен да го знаете — за хамстер Рекс ме посрещна едва ли не с фанфари.

Морели отвори две кутийки бира и сложи на тясната си масичка в кухнята две чинии. Поделихме си с него и с Боб зелевите сармички и седнахме да хапнем. Но още не бях преполовила и втората, когато забелязах, че Морели не яде.

— Не си ли гладен? — попитах го.

Той ми се усмихна с половин уста.

— Затъжил съм се за теб.

— Аз също.

— Как ти е ръката?

— Добре.

Хвана ме за дланта и ме целуна по пръстите.

— Дано този разговор мине за увертюра към леглото, понеже, да ти призная, вече не се владея. — Той ми дръпна вилицата от ръката. — Много ли ти се ядат сармички?

— Дори не ги обичам.

Джо ме притегли, накара ме да стана от стола и ме целуна.

На вратата се позвъни и ние и двамата подскочихме като ужилени.

— Писна ми! — простена Морели. — Сега пък какво има? Вечно ще стане нещо. Или ще ни се изтърсват баби и убийци, или ще изпиука пейджърът. Вече не издържам.

Изтича при входната врата и я отвори с гръм и трясък.

Беше дошла баба му Бела. Беше дребна женица, облечена от глава до пети, както в старата си родина, в черно. Бялата й коса беше прибрана на ниско кокче, по лицето й нямаше и грамче грим, тя беше стиснала тънки устни. До нея стоеше майката на Джо, която бе по-едра от Бела, но не й отстъпваше ни най-малко по суровост.

— Е? — рече Бела.

Джо я погледна.

— Какво е?

— Няма ли да ни поканиш да влезем?

— Не.

Бела застина, сякаш беше глътнала бастун.

— Ако не ми беше любимият внук, щях да те урочасам.

Майката на Джо пристъпи напред.

— Не можем да стоим дълго. Тръгнали сме на кръщене у Марджори Солери. Само се отбихме да ти оставим нещо за хапване. Зная, че не си готвиш.

Отидох при Джо и поех от майка му тенджерата.

— Много се радвам да ви видя отново, госпожо Морели. И вас също, бабо Бела. Готвеното ухае страхотно.

— Какво става тук? — подвикна Бела. — Вие двамата да не живеете в грях?

— Правя опити да живея в грях, но засега безуспешно — отвърна Морели.

Бела подскочи и го шляпна по челото.

— Как не те е срам!

— Ще взема да отнеса тенджерата в кухнята — заотстъпвах аз. — И после ще тръгвам. И аз съм се отбила за малко. Минах само да му кажа едно здрасти.

Всичко Мара втасала! Липсваше ми само да ме урочаса и Бела.

Джо ме сграбчи за здравата ръка.

— Никъде няма да ходиш.

Бела се втренчи в мен и аз трепнах. Усетих, че и Джо е настръхнал.

— Тази вечер Стефани ще остане при мен — рече той. — Свиквайте с това.

Бела и госпожа Морели затаиха дъх и стиснаха устни. Госпожа Морели понадигна брадичка и изгледа пронизващо сина си.

— Ще се ожениш ли за тази жена?

— Да, щом толкова искаш да знаеш — отвърна Джо. — И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ще се жени! — плесна с ръце Бела. — Моят Джоузеф ще се жени!

Тя ни разцелува и двамата.

— Я чакай — сепнах се аз. — Никога не си ми предлагал брак. Нали тъкмо ти уж не искаше да се жениш?

— Размислих — отвърна Морели. — Вече искам да се женя. Точно така, искам да се оженя. Още тази вечер.

— Искаш да правим секс — възразих аз.

— Я не се занасяй. Вече дори не помня какво е това секс. Не съм сигурен дали мога да го правя.

Пейджърът му иззвъня.

— Писна ми! — възкликна Морели.

Дръпна пейджъра, който висеше на колана му, и го метна през улицата.

Баба Бела ми погледна ръката.

— Ха, а къде е халката?

Всички погледнахме към ръката ми. Халка нямаше.

— Не ни трябва халка, за да се оженим — обади се Морели.

Баба Бела поклати тъжно глава.

— Колко малко знаеш ти! — пророни старицата.

— Я чакайте! Няма да позволя да ме изнудвате и да ме жените насила.

Баба Бела се вцепени.

— Моля? Значи не искаш да се омъжиш за моя Джоузеф?

Майката на Джо се прекръсти и завъртя очи.

— Божичко! — възкликна Джо и погледна майка си и баба си. — Я вижте колко е часът! Заради мен ще вземете да си изпуснете кръщенето.

— А, не на мен тия! — тросна се Бела. — Знам какво си намислил — искаш да се отървеш от нас!