Майка ми се прекръсти, а аз затърсих в чантата си нещо успокоително.
— Е, за вас не знам, но аз си лягам — съобщи ни баба. — Капнала съм. Пък и утре пак ще се явявам на изпит за шофьорска книжка.
Събудих се на канапето, завита с юрган. Къщата ухаеше на кафе и на пържен бекон, майка ми потракваше в кухнята със съдовете.
— Е, поне не гладиш — отбелязах аз.
Запретнеше ли се да глади, знаехме, че здравата ще си изпатим.
Тя тръшна капака на тенджерата и ме погледна.
— Къде ти е бельото?
— Дъждът ме намокри, затова взех дрехи от Дуги Крупър, но той не носи бельо. Щях да се прибера вкъщи, но ония двамата искат да ми отрежат един от пръстите и ме беше страх да не ме причакват у нас.
— Слава Богу! — въздъхна тя. — Притесних се да не си си забравила сутиена в колата на Морели.
— Не го правим в колата му. Правим го в леглото му.
Майка ми държеше големия нож.
— Ще взема да се самоубия.
— А, не на мен тия, няма да се хвана! — отвърнах аз и си сипах от кафето. — За нищо на света няма да се самоубиеш точно когато правиш супата. В кухнята влезе и баба. Беше се гримирала, косата й беше розова.
— Боже Господи! — възкликна майка ми. — Какво ли още ме чака?
— Какво ще кажеш за косата ми, цвета си го бива, нали? — попита ме баба. — Купих си от супермаркета оцветяващ шампоан. Измиваш си косата, и готово!
— Косата ти е розова! — отвърнах аз.
— Точно така. Върху етикета пише, че щяла да стане тицианова. — Тя погледна часовника върху стената. — Ох, да тръгвам, че ще закъснея. Луиз ще дойде всеки момент. Нали не се сърдиш, че съм я повикала да ме закара на изпита? Не знаех, че ще бъдеш тук.
— Не се притеснявай — успокоих я аз.
Намазах си препечена филийка и си допих кафето. Чух казанчето в тоалетната горе, всеки момент и баща ми щеше да дойде при нас. Личеше си, че на майка ми й иде да се заеме с гладенето.
— Е, и мен ме чака работа — викнах и скочих от стола.
— Тъкмо измих малко грозде. Занеси си у вас — предложи майка ми. — В хладилника има и шунка, да си направиш сандвичи.
Когато спрях на паркинга пред блока, Хабиб и Мичъл ги нямаше, но за всеки случай извадих глока. Спрях на забранено място, точно до задния вход, оставяйки възможно най-малко място между мен и вратата, после се качих по стълбището в апартамента. Чак горе се сетих, че нямам ключ, а преди да си тръгне, Джо беше заключил.
Тъй като съм единственият човек под слънцето, който не умее да отваря врати без ключ, отидох у съседката — госпожа Каруот, да взема резервния.
— Какъв прекрасен ден! — възкликна тя. — Вече мирише на пролет.
— Тази сутрин е тихо, нали — подхванах аз. — Не сте чули нищо на площадката? Не сте видели пред вратата ми да се навъртат разни непознати?
— Не, не съм видяла никого. — Тя погледна пистолета. — Какъв хубав глок! Сестра ми носи глок, много си го обича. Мислех да сменя моя — четирийсет и пети калибър е, но сърце не ми даде. Подарък е от мъжа ми, вече покойник, за първата ни годишнина. Мир на праха му!
— Какъв романтик!
— Е, защо пък да нямам и два пистолета!
Кимнах.
— Един пистолет в повече никога не е излишен.
Сбогувах се с госпожа Каруот и си влязох в апартамента. Обиколих стаите една по една, надзърнах в дрешниците и гардеробите, погледнах и под леглото, и зад завесата в банята, за да се уверя, че съм сама. Морели беше прав — всичко вкъщи беше преобърнато с краката нагоре, но не личеше да има по-сериозни щети. Неканените гости не си бяха направили труда да накълцат тапицерията или да изритат телевизора, та върху екрана да остане отпечатък от обувка.
Взех си един душ и си облякох чисти дънки и тениска. Сложих си малко гел в косата и я накъдрих с голямата четка, така че стана на огромни букли, с които приличах на кръстоска между Джърси Гърл и някоя от спасителките на плажа. Косата ми бухна така, че с нея се чувствах джудже, и за да внеса някакво равновесие, си наплесках миглите със спирала.
Заех се да подреждам, но ме хванаха нервите — все пак седях тук и си бях лесна мишена. И то не само за Хабиб и Мичъл, но и за Рейнджъра.
Звъннах на Морели в службата.
— Баба ти прибра ли се? — попита той.
— Да. Грозна гледка. Трябва да поговоря с теб. Какво ще кажеш, дали да не обядваме по-рано в „Пино“?
После се обадих и в кантората да питам дали Лула знае нещо за Морган.
— Нищо му няма, добре е — успокои ме колежката. — Но ония мухльовци — Хабиб и Мичъл, едва ли ще получат тринайсета заплата за Коледа.
Звъннах и на Дуги да му кажа, че ще позадържа джипа още малко.
— Задръж го завинаги — настоя той.
Когато отидох в „Пино“, Морели вече беше там и чакаше поръчката.
— Предлагам ти сделка — подхванах аз и си свалих дънковото яке. — Ако ми кажеш какво правите двамата с Рейнджъра, ще ти позволя да задържиш Боб.
— Не мога да откажа такова предложение — ухили се Морели.
— Горе-долу се досещам за Рамос — допълних аз. — Но подробностите не са ми ясни. Блъскам си главата вече четвърти ден.
Джо се подсмихна.
— Женска интуиция, а?
И аз се усмихнах, понеже, както се оказа, тъкмо интуицията беше оръжието убиец в моя арсенал. Не умея да стрелям, не тичам чак толкова бързо, знам карате само от онова, което съм виждала по филмите на Брус Лий. Затова пък интуицията ми си я бива. Да ви призная, през повечето време не съм наясно какво точно правя, но следвам ли инстинктите си, нещата криво-ляво се оправят.
— Как установихте самоличността на Хомър Рамос? — попитах аз Морели. — По зъбите ли?
— Не, по накитите и уликите. Картонът му при зъболекаря тайнствено е изчезнал.
— Знаеш ли какво си мисля — че може би убитият не е Хомър Рамос. Никой в семейството му не се е скъсал да скърби за непрежалимата загуба. За какъвто и негодник да го мисли баща му, все щеше да пророни една-две сълзи — колкото от кумова срама. Пък и докато си чешех крастата — любопитството де, открих, че у Ханибал живее някой. Със същия ръст като Хомър Рамос. Мен ако питаш, Хомър се е укривал в градската къща на Ханибал, а когато са пречукали Макарони, е духнал.
Морели замълча — келнерката ни беше донесла пицата.
— Ето какво знаем. Или поне си мислим, че знаем. Хомър се е сдушил със Столе в новото му начинание — наркопласьорството, пренасял му е дрогата и парите. Но ония хубавци в Северен Джърси и Ню Йорк са вдигнали пара, всички са се подплашили и са почнали да взимат страна.
— Война между наркотрафиканти.
— Не само това. Щом някой от клана Рамос се е набъркал в пласирането на дрога, значи и ония от Северен Джърси ще се намесят в контрабандата с оръжие. А никой не го иска — това означава преразпределение на териториите. Всички са притеснени. Толкова са изнервени, че доколкото разбрахме, са се свързали с наемен убиец, който да очисти Хомър Рамос. Смятаме — макар и да не можем да го докажем, — че си права и Хомър Рамос не е мъртъв. Рейнджъра го подозираше още от самото начало, а ти
