Усмивката му помръкна, той кимна.
— Обичам те.
И Рейнджъра ме обичаше, но по друг начин. Мястото му в живота ми беше друго.
Вратата на чакалнята се отвори с гръм и трясък и при нас нахълтаха Кони и Лула.
— Чухме, че са те ранили с огнестрелно оръжие — провикна се Лула. — Какво става, бе жена?
— Майчице, вярно било — затюхка се Кони. — Я си погледни ръката! Как се докара до тоя хал?
Морели се изправи.
— Искам да съм в участъка, когато доведат Рамос. А сега, след като дойдоха подкрепленията, имам чувството, че тук съм излишен багаж. Звънни ми веднага щом те прегледат.
Реших от болницата да отида у нашите. Морели още беше зает — разпитваше Хомър Рамос, а на мен не ми се седеше сама. Помолих Лула да се отбие у Дуги, за да си взема фланела, която да облека над тениската.
Дуги и Откаченяка бяха в хола, гледаха нов-новеничък телевизор с огромен екран.
— Ей, маце, ела да видиш какъв телевизор! — посрещна ме с възглас Откаченяка. — Убиец е, нали?
— Пък аз си мислех, че сте приключили с обирите.
— Точно това му е изумителното — поясни Откаченяка. — Току-що си го купихме. Дори не сме го задигнали. Неведоми са пътищата Господни, ще знаеш. Тъкмо бяхме решили, че бъдещето ни е отишло на кино, и хоп! — получихме наследство.
— Честито! — поздравих ги аз. — Кой е умрял?
— Точно там е работата, че никой — допълни Откаченяка. — Нашето наследство не носи привкуса на трагедията. Получихме наследството като подарък. Представяш ли си? Ние с Дуги извадихме късмета в неделя да шитнем една кола и я закарахме да я поизмият, все пак да има представителен вид пред клиента. Докато бяхме на автомивката, цъфна и една блондинка, караше сребристо порше. И се запретна да си чисти автомобилчето, все едно е въпрос на живот и смърт. Ние останахме да погледаме. Оная, моля ти се, извади от багажника някакъв сак и го хвърли на боклука. Нов-новеничък такъв. Ние с Дуги я попитахме дали има нещо против да го приберем. А тя, моля ти се, разправя, че бил отвратителен и да сме правели с него каквото ни хрумне. Та прибрахме, значи, ние сака, донесохме го тук и съвсем го забравихме, чак днес сутринта се сетихме за него.
— А когато го отворихте, видяхте, че вътре е фрашкано с мангизи — довърших аз вместо него.
— Бре! Ти пък откъде знаеш?
— Досетих се.
Когато отидох у нашите, майка ми беше в кухнята. Свиваше зелеви сармички. Те далеч не са ми най- любимото нещо на тоя свят. Всъщност не е честно да правя такива сравнения. Най-любимото ми нещо сигурно е ананасова торта с цяла камара бита сметана — къде ти сармичките ще се мерят с торта!
Мама заряза готвенето и ме погледна.
— Какво ти е на ръката? Защо я държиш така?
— Раниха ме с пистолет, но…
Майка ми припадна. Пльос, и се свлече на пода, както държеше голямата дървена лъжица.
Ами сега!
Навлажних кърпата за съдовете и й я долепих до челото — след малко тя дойде на себе си.
— Какво се е случило? — попита ме.
— Припадна.
— Друг път съм припаднала. Аз не припадам никога. — Седна на пода и пак допря влажната кърпа до лицето си. — А, да, сега си спомних.
Помогнах й да седне на един от столовете в кухнята и сложих да се топли вода, за да й направя чай.
— Раната тежка ли е? — поинтересува се майка ми.
— Не, само драскотина, пък и негодникът му с негодник вече е зад решетките. Всичко е наред.
Да, всичко беше наред, ако не броим тази малка подробност, че ми се гадеше, сърцето ми току прескачаше и на мен хич не ми се прибираше вкъщи.
Занесох кутията с курабийките на масата и сложих чая пред мама. Седнах срещу нея и си взех курабийка. Шоколадова. Много полезна за здравето, ще знаете. Майка ми ги беше поръсила със счукани орехи, а те съдържали белтъчини, нали така?
Входната врата се отвори и се захлопна и пред нас в цялата си прелест изникна баба.
— Готово! Взех си шофьорския изпит!
Майка ми се прекръсти и пак си сложи на челото мократа кърпа.
— Защо ръката ти е такава издута под ръкава? — поинтересува се баба.
— Защото е превързана. Днес ме раниха с огнестрелно оръжие.
Баба се ококори.
— Не думай! Страхотно! — Притегли стол и седна при нас на масата. — Хайде, разправяй! Кой те рани?
Но преди да съм успяла да й отговоря, телефонът се раззвъня. Обаждаше се Мардж Дембовски — да кажела, че щерка й Деби, медицинска сестра в болницата, й се била обадила да й съобщи, че съм ранена. После се обади и Джулия Крузели — да кажела, че синът й Ричард, който беше ченге, току-що й бил разправил всичко от игла до конец за Хомър Рамос.
Преместих се от кухнята в хола и съм заспала пред телевизора. Когато се събудих, видях пред себе си Морели, цялата къща вонеше на зелеви сармички, а ръката ме болеше, та не се търпеше.
Морели ми беше донесъл ново яке — без дупка от куршум върху ръкава.
— Време е да се прибираме вкъщи — оповести той и криво-ляво напъха ръката ми в ръкава на якето.
— Аз съм си вкъщи.
— В моята къща, де.
В къщата на Морели. Какво по-хубаво от това! Там бяха и Рекс с Боб. Там щеше да бъде и Морели — мечта!
Майка ми тръсна на масичката пред нас огромен плик.
— Сложила съм ви сармички, пресен хляб и малко курабийки.
Морели взе плика.
— Умирам за сармички — каза той. Майка ми остана много доволна.
— Наистина ли обичаш зелеви сармички? — попитах го вече в колата.
— Обичам всичко, дето не съм го готвил аз.
— Какво стана с Хомър Рамос?
— Надмина и най-дръзките ни мечти. Голям лайнар, ще знаеш. Натопи всички до последния човек. Александър Рамос е трябвало да го убие още когато се е родил. Не само това, ами спипахме като утешителна награда и Хабиб и Мичъл — казахме им, че са обвинени в отвличане, и те изпяха всичко за Артуро Столе.
— Имал си ужасен следобед.
— А, не, денят беше прекрасен. Ако не броим това, че теб те раниха.
— Кой е убил Макарони?
— Хомър. Столе пратил Макарони да вземе поршето — предполагам, за да си върне поне част от дълга. Хомър обаче го спипал в колата и му теглил куршума. После се паникьосал и духнал от къщата.
— И сигурно е забравил да включи алармата.
Морели се ухили.
— Да. Било му станало навик да опитва стоката, която пренасял за Столе, и не бил в час. Бил друсан и съвсем му изхвърчало от главата да включи алармата. Така Рейнджъра успял да влезе необезпокояван в къщата. И не само той, но и Макарони. После и ти. Съмнявам се, че Ханибал си е давал сметка колко е загазил. Въобразявал си е, че Хомър седи мирно и кротко в градската къща, друса си се и си трае.
