— Мислил съм понякога върху тези неща, които излагате така добре, госпожо — въздъхна той.
— Виждате ли! — възкликнах очарована.
— Дори съм правил опити, но чувствувам, че имам нужда да бъда насърчен и подкрепен в усилията си от някой, който би ми вярвал. А аз съм много самотен…
Стори ми се, че сега е най-подходящият момент да подхвърля някой съвет, който ще е от полза за госпожа Глориет.
— Трябва да се ожените — заявих веднага.
— Мисля за това от известно време — каза той.
— Трябва да се ожените за някоя жена, която да ви вдъхне смелостта и самоувереността, които ви липсват.
Той ме погледна с особена тъга.
— Уви, госпожо, лесно е да се каже „трябва“! Отначало мечтите ми бяха съвсем скромни, желаех само едно: да обичам жена си!… Но сега мечтите ми са много по-амбициозни: бих искал жена ми, моята любима, да ме обича!… А, изглежда, това е най-мъчното!
Започнах да съжалявам, че се бях впуснала в този деликатен разговор. Но понеже се касаеше за госпожа Глориет, реших да бъда смела:
— Защо да е най-мъчното? — възкликнах аз.
— Защото аз съм стеснителен, неловък… и дори скучен, струва ми се.
Стеснителен и неловък! Уви, беше точно така! Но все пак направих усилие и продължих:
— Струва ми се, че има жени, на които бихте могли да се харесате… Една жена като… моята приятелка Фридолин например. Една сериозна жена — млада, културна, би могла лесно да ви разбере…
Той не отговори. Значеше ли това мълчание „да“? Не зная… Всичко това е глупаво и напразно си блъскам главата.
Надявам се, че не съм го наскърбила много. Не исках! Вярно е, че той е стеснителен и неловък и че отначало го намирах скучен, но не исках да му намекна нещо подобно.
Когато той си тръгна, ми целуна ръка.
Госпожа Арманд се чувства по-бодра. Тя ще слезе утре за обяд. Преди малко, когато отидох да й пожелая лека нощ, тя ме обсипа с най-различни въпроси. Понеже отговарях уклончиво, отбеляза, че изглеждам „особено“ и ме попита дали и мен не ме боли главата.
Хайде, сега трябва да си лягам и да спя…
Чувствувам се уморена и тъжна… Обзело ме е някакво особено чувство.
За щастие утре госпожа Глориет ще се появи отново на сцената и…
Ах, госпожо Глориет, как бих желала да имам вашето злополучно главоболие и да ви оставя сама да се справяте с капана, който лично заложихте… Ах, как бих искала!…
VII
Не исках да отида в кулата тази сутрин, но се страхувах, че госпожа Глориет ще се учуди от нежеланието ми и господин Жувенел ще се почувства обиден, че се отнасят към него като към чиновник, който идва да свърши работата си и от когото повече не се интересуват. Заварих го да работи. Сините очи ми се усмихнаха веднага, но след няколко минути, когато се наканих да си вървя, те се смрачиха.
— О! Защо бързате толкова, вие едва дойдохте, госпожо! Вчера…
Ах, не искам да чувам вече да ме наричат госпожо!
— Дойдох само за да се осведомя как сте, господине, и да се погрижа нищо да не ви липсва… Но имам много работа в къщи, много!
Настъпи мълчание. Той не смееше да настоява да остана, а аз не знаех вече как да изляза или поне какво да кажа, като изляза.
Изведнъж забелязах, че прозорецът беше отворен.
— О! — възкликнах щастлива, че намерих повод. — Не ви ли е студено, господине?… Или вие отворихте прозореца?
Той въздъхна срамежливо:
— Аз го отворих, за да влезе малко слънце, но то се скри, а ето че сега и вие искате да си отидете. Явно днес нямам късмет.
Той се приближи към прозореца. В сводестата рамка се виждаше светлосиньото небе и красивата градина.
— Вижте — каза той, — ето зида и дърветата, пъстрата им шума, меката трева, където веднъж спеше едно крехко есенно листо.
— Веднъж? — повторих аз. — Но това беше онзи ден!
— Онзи ден! Вярно… А струва ми се, че е било отдавна, много отдавна…
Затворих прозореца. Нямаше какво повече да си кажем и затова излязох.
Госпожа Глориет е вече свежа и отпочинала. Докато пиеше шоколада си, тя продължи да ми задава онези точни и смешни въпроси, присъщи за нея, които недоумявах. Понеже моите отговори й се видяха незадоволителни, тя ме погледна:
— Какво ви е, Фридолин? От снощи ми се виждате някак особена…
Особена! Що за хрумване! Няма нищо особено в мен… Чувствувам се само отегчена и уморена, нервна… Пък и кой ли на мое място няма да е в това състояние!
След известно време оставих госпожа Глориет да пие шоколада и излязох от стаята й. Качих се в моята стаичка на върха на кулата. И там, в тихото си убежище, се залових да пиша… Това ме разсейва и успокоява.
Долу, в библиотеката, Северен Жувенел продължава да работи.
Преди малко прислужницата дойде да ми каже, че госпожа Арманд отново се е почувствувала зле и ще стане едва следобед. Значи на обяд ще бъда пак сама.
О, това положение е наистина непоносимо!… Тази нощ ми се мярна една мисъл… обзе ме страх… Но не смея да пиша това, което мисля, това, от което се страхувам.
Мъчно ми е, много ми е мъчно… Не зная вече дори точно как стана всичко… Все пак ще се опитам да го опиша. Чувствувам нужда да излея някому мъката си и хартията няма да ми откаже тази услуга.
Може би и аз ще спечеля от това, защото ще добия по-ясна представа за разигралите се събития и ще ги подредя по-добре в клетата си объркана глава.
След обяда минахме в салона… Говорихме малко и някак стеснително.
Северен Жувенел ми каза:
— Да не би да съм ви разсърдил или обидил неволно, госпожо?
— Не — отвърнах смутено.
Той продължи:
— Това би било много тежко за мен. Аз ще си замина скоро и ще отнеса прекрасен спомен за вашия дом и за приема, който ми оказахте. Госпожа Маржинюс се надява, че тази есен вие ще й гостувате за няколко дни. Тогава може би ще ви видя отново.
— О, не зная… Не вярвам. Гласът ми беше малко рязък.
— Искате да кажете, че няма да ви видя? — запита Северен Жувенел.
Стори ми се, че в неговия приятен глас звучеше укор. Тогава — не зная откъде ми дойде смелост — изведнъж взех бързо решение. Не исках повече да остана впримчена в интригата, измислена от госпожа Глориет.
— Господине — казах аз, понеже Северен Жувенел очакваше някакъв отговор от мен, — трябва да ви направя едно признание, но ще бъде много мъчително. Аз не съм госпожа Глориет, аз съм Фридолин Десли — секретарката… А тази, която ви бе представена онзи ден за Фридолин, мнимата Фридолин, която страда от главоболие, не е друга, а самата госпожа Глориет…
Северен Жувенел остана смаян.
