— Да, наистина, така е, мила.
Трябва да призная, че в действителност господин Жувенел говори твърде малко за госпожа Глориет, моята секретарка. Струва ми се, че в подобен случай да мълчиш е вече известен признак… но все пак кой знае… И аз самата не знам какво да заключа от това полумълчание на Бухала.
— Фридолин — подзе госпожа Глориет, — казахте ли на Розинет да поднесе на господин Северен чай и сладкиши?
— Да, госпожо.
— Мила, няма да ви моля да присъствувате на тази малка закуска, но все пак бих ви била признателна, ако бдите тя да бъде добре приготвена и поднесена… Бихте ли имали нещо против да отидете до библиотеката?
— Но, госпожо, щом Розинет…
— Розинет не я бива за нищо. О, Фридолин, колко шум за нищо! Вие би трябвало да се смилите над мен сега, когато страдам тъй ужасно, и да ми спестите всички безполезни ядове и разправии. Нали, мила, за вас ще бъде толкова лесно да отидете до кулата и да надникнете в библиотеката?…
Тя започваше да се нервира.
— Добре, госпожо, ще отида.
— Колко сте мила, Фридолин… Винаги ми отстъпвате. Кажете ми още нещо… Не ви ли досажда прекалено много Бухала?
— Господин Жувенел не беше досаден, госпожо. Когато разговарям с него, се чувствувам много невежа, но струва ми се, че той се старае да слезе до нивото ми и е толкова любезен, че не ме смущава въпреки познанията си…
Госпожа Арманд се засмя някак особено.
— О, мила, вие не казвате вече Бухала!… Изобщо отношението ви към госта е много по-меко. Да не би да сте на път да се влюбите в него? Весело ще бъде!
— Но, госпожо — възкликнах аз, — вие забравяте, че съм годеница!
Наистина тази шега беше глупава и зле подбрана. Тя ме накара да се изчервя и дори да блеснат сълзи в очите ми.
Госпожа Арманд се заля в смях.
— Успокойте се, малка глупачке!… Аз нямам никакво намерение да напакостя на вашия скъп Лулу!
Когато влязох в библиотеката, все още мислех за тази глупава шега и се чувствувах така смутена, сякаш господин Жувенел би могъл да я чуе…
Но той и не можеше да подозира глупавите приказки, казани по повод присъствието му тук. Когато обърна към мен усмихнатото си лице, аз се успокоих веднага.
С лупа в ръка Северен Жувенел изучаваше гравюрите на най-старата и най-ценната от намерените книги: „Корабът на глупците“.
— Бъдете така любезна да погледнете, госпожо — каза Северен Жувенел — Погледнете тези прекрасни рисунки.
Разгледах ги с удоволствие.
През това време чаят бе сервиран на една масичка близо до камината. Самоварът пееше тихо. Нищо не липсваше.
Розинет бе донесла две чаши. Попарих чая, разнесе се приятно ухание. После сложих настрана излишната чаша.
Господин Жувенел като че очакваше нещо.
— Няма ли да пиете чай с мен, госпожо? — запита най-после той.
— Пия всеки ден, господине, но понеже приятелката ми е болна, ще отида да й правя компания. Извинете ме.
Той като че остана огорчен и отвърна:
— О, госпожо, напротив, аз ви моля да ме извините заради този въпрос…
Докато режех кейка, Северен Жувенел взе книгата, която, като влизах, държах разсеяно в ръка и оставих на писалището, за да се занимая с кейка.
— Ах! „Градината на Инфантата“ от Албер Самен!… Тази книга ли четете? — запита той.
— Да — отговорих с усмивка. — Много ми харесва… Няма хубава подвързия, но е пълна с чудни стихове…
— И се говори за любов! — довърши той. После господин Жувенел взе книгата и като ми я подаде, заяви: — Имате право да я харесвате…
Тази вечер много ми се искаше госпожа Глориет да стане, за да присъства на вечерята, но тя все още се чувствуваше неразположена. А аз съм уморена, уморена от тази роля, която ме карат да играя, или по- скоро — от това име, което нося като чужда и зле прилягаща дреха. Не мога да кажа, че господин Жувенел прави задачата ми тежка. Започва да ми се струва, че го познавам отдавна, много отдавна… Но как госпожа Глориет иска да му говоря умело за нея? Наистина човек би трябвало да бъде крайно взискателен, за да желае да го обикнат чрез посредничество.
Понякога имам желание да изкрещя:
— Не съм госпожа Арманд Глориет! Аз съм само и Фридолин Десли, бедната малка секретарка, „кукличката“…
Струва ми се, че след това ще бъда тъй доволна и тъй спокойна!
Когато госпожа Глориет стоеше до мен, готова всеки миг да вземе думата, положението беше съвсем друго, но сега!…
Горката госпожа Глориет! Все пак понякога добивам такава увереност, че дори и тя би останала изненадана.
Ето на, тази вечер не държах ли една тържествена проповед на Северен Жувенел, за да му докажа, че безцелните и неизползувани изследвания и знания са егоистична работа, едно празно любителско занимание и пръскане на време и сили!
— Какво бихте казали за човек, който събира злато, много злато, хубаво и чисто… и никога не го изразходва… Ако бях на ваше място, господине, не зная точно какво бих правила, но положително щях да се заема с друго… Щях да дам възможност и на останалите да се възползуват от това, което съм научила… Щях да пиша книги… И знам ли още какво!…
Сините му очи се усмихнаха.
— Да пиша книги! Но човек трябва да каже нещо в тези книги!… Трябва да има какво да каже!
— Това не е необходимо — отвърнах авторитетно. — И после, човек винаги има какво да каже, когато е учил много и мислил много, когато има установени схващания върху нещата, когато умее да гледа около себе си, когато чувства нещо в себе си… Сигурна съм, че ако искате, вие бихте могли да напишете книга, и то много добра. При това обещавам ви, че ще я прочета, дори да е много сериозна.
Този път той се смя много и от сърце. Смееше се като голям брат, който се забавлява от думите на малката си сестра, но без какъвто и да е лош умисъл.
Впрочем аз наистина бях казала доста глупости.
Можеше ли да бъде насърчение за Северен Жувенел обстоятелството, че аз щях да прочета книгата му — една книга, която сигурно нямаше да мога да разбера!
Все пак неговият смях звучеше приятно и сякаш разнежено. Изглежда, че това, което бях казала, му бе доставило удоволствие.
— Виждате ли — продължих аз, — струва ми се, че е опасно човек да бъде прекалено скромен. И после, ако за да напишете една книга, искате да вложите в нея нещо, — което никога никой преди вас не е казал, то значи, че сте прекалено горделив и прекалено суетен… Ако всички хора бяха такива, нямаше да има вече книги… Впрочем не е толкова лошо, защото нямаше да се появят и много глупости. Но и колко жалко за хубавите неща, които нямаше да видят бял свят. Така че, повтарям ви, всяка книга, написана искрено от един човек, който умее действително да вижда с очите си, да слуша с ушите си и да мисли с главата си, може да бъде една оригинална творба, едно полезно четиво.
Северен Жувенел ме слушаше.
