Учудването му беше толкова голямо, че не намери какво да каже след моето сензационно разкритие.
— Цялата тази история изглежда много глупава — продължих аз. — Но госпожа Глориет пожела да се забавлява. Нали знаете, понякога жените имат слабост да си сменят ролите. Тя зае моето място, аз заех нейното. Госпожа Глориет пише романи и има силно развито въображение. Играта й харесваше. Тя смяташе, че когато хитростта ни бъде разкрита, вие също ще се забавлявате. Но аз лично не се забавлявах никак — дори и в началото. А сега, сега, когато станахме такива добри приятели, не можех повече да понасям това неестествено положение. Без съмнение, господине, още от самото начало не трябваше да се съгласявам на тази игра, но понеже моето положение тук е малко по-особено и не можах да се посъветвам с годеника си…
Докато говорех, избягвах да поглеждам господин Жувенел. Изведнъж той започна да се смее. Рязък, жесток, отсечен смях, непривичен за него, който ме порази така, че едва не извиках.
— О, поздравявам ви! Не се извинявайте, не, не! — възкликна той. — Комедията е очарователна! Нима е възможно тя да не ви доставя удоволствие?… Да се представяш умело за наивна кокетка, да се преструваш на простичка и невинна, да си играеш й надсмиваш над един добродушен и глупавичък мъж! Да, това е забавно и комично, дори по-комично, отколкото допускате, защото този човек не е дошъл тук само заради ценните стари книги, а защото, уморен от самотата си, е мечтал за другарка в живота. Не ви ли каза той, че желае да се хареса, да бъде обикнат! Как ли сте се смели над неговата самонадеяност, над неговата наивност и непохватност! И на доверчивостта му също!… Как ще се забавлявате и смеете утре с вашия годеник! Наистина госпожа Глориет може да бъде доволна от вас. Никоя артистка не би изпълнила по-добре ролята си, не би изглеждала така естествена, не би си придавала по-умело такъв искрен вид!
Ироничният гняв, необузданата горчивина просто ме задушаваха. Чувствувах, че хапливите му думи са несправедливи, но не знаех как да им отвърна. Имам ли право впрочем да се браня за сметка на госпожа Глориет, да се извинявам, като обвинявам нея? Не, разбира се. Северен Жувенел не трябваше да узнае в никакъв случай, че в дъното на цялата работа стоеше тъкмо този проект за женитба, който го бе довел в Кастелжанти и който според него е пазен в пълна тайна.
— Това, което казвате, е ужасно! — едва можах да отроня.
Но тъжният ми глас не развълнува ни най-малко обидения мъж.
Грубо, рязко, той повтори:
— Вие сте една безсърдечна кокетка!
Тонът, с който бяха казани тези думи, ги превръщаше в истинска обида.
Колко беше сърдит!
Боже мой! А какво ли щях да кажа на госпожа Глориет?
Първо, тя щеше да ме упрекне, че съм се осмелила да направя това признание, защото госпожа Глориет смяташе, че е нейно право лично да избере начина и часа, в който да го направи. Щеше да се сърди на моята нетактичност и за това, че бях постигнала много лош резултат. Достатъчно беше да погледна сърдитото лице на госта, за да се уверя.
В този миг завесата, която отделя салона, където се намирахме, от будоара на госпожа Глориет, се полюшна леко. Макар и да приписах това едва доловимо движение на слаб полъх на вятъра или на внезапно образувало се течение, усетих, че ме обзема тревога…
— Каквото и да е недоволството ви, господине, ще ви бъда много благодарна, ако го премълчите пред госпожа Глориет — помолих се, като сниших гласа си.
— Смятам, че няма да ми се удаде възможност да изразя недоволството си пред нея — отвърна сухо господин Жувенел, — защото си заминавам още днес!
— Без да видите госпожа Глориет, чийто гост бяхте?
— Аз бях гост на Кастелжанти — отбеляза господин Жувенел, — но вие забравяте, че госпожа Глориет или поне личността, която наричате сега с това име, за мен е само госпожица Десли… Настоящата бърза смяна на положението не ме задължава да се сбогувам със секретарката на госпожа Глориет…
— Добре — отвърнах обидена. — За вас госпожа Глориет се нарича Фридолин Десли, но за мен тя си остава госпожа Глориет. Ако си отидете, без да ви е грижа за нея, тя няма да ми прости в никакъв случай малката измяна, която извърших, за да постъпя честно спрямо вас и която впрочем може би ще ми струва службата.
Уви! Съвсем не мислех за службата си в този час, но знаех, че един кавалер няма да остане безчувствен към подобен довод. При това не преувеличавах ни най-малко страха си от гнева, в който щеше да изпадне госпожа Арманд — обидена, унижена, засегната в най-деликатните гънки на честолюбието си…
— Добре, ще се вслушам в молбата ви и ще променя намерението си — съгласи се господин Жувенел с ледена учтивост, която събуждаше у мен желание да го набия. — Няма да замина днес. Ще прекарам следобеда в Кларанс ле Тур, където имам едно малко имение. А утре ще дойда в Кастелжанти, за да се сбогувам. Съвсем естествено и без никакъв упрек, бъдете уверена… Бележките, които си взех, ще ми позволят да съставя у дома и на спокойствие доклада, който се бях нагърбил да направя и който само ще спечели, като бъде по-добре обмислен и по-добре проверен.
Той стоеше прав пред мен, но не се ръкувахме. Задоволи се само да кимне с глава и да каже:
— Сбогом, госпожице.
Госпожице!… Бях страшно объркана и отчаяна, но ми стана приятно, като чух да ме наричат отново така. Някак почти несъзнателно казах:
— Не мислех да ви сторя зло… Не бихте ли ми простили, господине?
Той се поколеба едва забележимо, толкова незабележимо, че не съм сигурна дали изобщо се поколеба. После отвърна с твърд глас:
— Не!
Дали е сърдит само заради това, че са го надхитрили и е проявил такова внимание към едно незначително момиче, или и на него му е малко мъчно?
Уви! Не бе настъпил краят на моите вълнения!
Следобеда госпожа Глориет стана. Облечена и оздравяла напълно, тя ме прие хладно и намусено.
През целия ден търсеше повод да се скара с мен и трябваше да положа големи усилия и да впрегна цялото си търпение, за да понеса с привидна невъзмутимост нейните безбройни обиди.
Бях решила да не скривам от госпожа Глориет внезапния порив на откровеност, който ме бе подтикнал да открия истинското си име, а също и нейното. Все пак по едно време започнах да се питам дали не беше по-добре да мълча.
Да призная, че господин Жувенел знаеше за измамата благодарение на мен, значеше да събудя страшния гняв на госпожа Глориет, но и още — в случай че проектът за женитба бъдеше наистина изоставен — да я подложа на всички мъчения от едно жалко поражение.
Каквато и да бъдеше сега за нея развръзката на приключението — в която не беше нужно вече да играя никаква роля, — не трябваше ли да оставя госпожа Глориет в неведение и по този начин да не й отнемам спокойствието? Ако господин Жувенел заминеше, за да не се върне никога, госпожа Глориет щеше да изпита известно разочарование и яд, които щеше да прикрива, докато се изпарят окончателно.
Но внезапно бе сложен край на всичките ми колебания. Вечерта, съвсем ненадейно, бурята избухна.
Госпожа Глориет се усъмнила в моето „лицемерие“ и заявила, че е все още неразположена и ще стане едва следобед, за да може да ме изненада и изобличи. Скрита в будоара си, тя чула всичко, което Северен Жувенел и аз си бяхме казали. Тя отгатнала още много неща. Да, разбира се, аз съм кокетка, аз съм злоупотребила с доверието на моята благодетелка, играла съм най-подлата игра, за да „се сдобия със съпруг…“
Бих искала да предам точно всички думи на госпожа Глориет, но съм запазила само смътен спомен за тях. Колко раздразнена беше тя!… Опитах се да я успокоя, да й припомня, че за всичко това не бях отговорна единствено аз и че нейното отсъствие ме бе поставило в извънредно тежко положение, което бе изопнало до крайност нервите ми. Уверих я в моята почтеност, в добрите ми намерения… Казах всичко, което ми беше възможно да кажа, но докато говорех, чувствувах колко напразни са всичките ми усилия да бъда красноречива и убедителна.
Най-после, уморена от борбата, реших, че най-добре ще бъде да напусна стаята, като преди това казах
