сребърни прибори, наистина можеше да помисли, че аз съм госпожа Арманд и че мъжът срещу мен е моят съпруг. При това и двамата имахме вид на младоженци, и то на доволни от съдбата си…
Пак говорихме за книги и за подвързии, но и за още куп други неща.
Госпожа Глориет ми бе повтаряла хиляди пъти, че аз не трябва да играя никаква роля и трябва да бъда по-скоро безлична или най-много да направя неблагоприятно впечатление.
Затова без никакво угризение на съвестта, а и защото ми беше приятно да го правя, дадох воля на всичките лудешки мисли, които можеха да минат през главата ми. Господин Жувенел започваше да се смее все по-често и по-често на думите ми… Той има здрав и звучен смях, който сякаш го смущава, както понякога изглежда смутен от ръцете и краката си и не знае къде да ги дене…
Горкият човек! Каква мъка е да се чувствуваш винаги тъй стеснителен и неловък, когато при това не си нито глупав, нито грозен!
Но струва ми се, че стеснителността се преодолява с малко упражнения и малко воля.
Казах го на господин Жувенел и той доби неописуемо отчаян вид:
— Вие ме намирате недодялан и неловък, нали, госпожо?
— Да, малко — отвърнах аз, — намирам ви най-вече неловък.
Изражението му стана още по-отчаяно, но все пак накрая той намери сили да се засмее.
— А вие, господине, не намирате ли, че съм крайно невъзпитана? — заинтересувах се, смутена на свой ред.
— О, не, госпожо, не!… Напротив, намирам ви добра и снизходителна…
Тогава той ми описа усамотеното си съществование, посветено изцяло на болната му майка. Накрая заключи:
— Природата може би ме е създала див и необщителен, но и аз самият не съм се опитал да й се противопоставя. Пък трябва да призная, че и обстоятелствата съвпаднаха с вродените ми заложби… Обичта, която моята майка хранеше към мен, беше голяма, но ревнива… Така влечението ми към заседнал живот ме отдалечи още повече от света… След като приключих военната си служба, пътувах из Германия и Италия, но винаги сам, без да завързвам никакви запознанства. Пътувах, както живях… и както живея…
— Къде живеете?
— В имението си в Прийоре, което се намира в близко съседство със селото Сент Обен де Боа. Но не е далеч и Аржентан. Там имам добри приятели — господин и госпожа Маржинюс и един лекар, един адвокат, архиварят на града…
— Значи все сериозни хора?
— Страхувам се, госпожо — забеляза Северен Жувенел, — да не би вие да имате същото мнение за скучните хора, каквото имате за… скучните книги.
Не отвърнах нищо, само се засмях.
— Но едно нещо постоянно ме изпълва с учудване — продължи гостът ми. — Госпожа Маржинюс ви беше описала толкова… — Поколеба се, доби още по-стеснителен вид и дори се изчерви. — …Толкова различно от това, което вие сте всъщност — завърши той.
Сега аз също се почувствувах обхваната от непреодолимо стеснение. Понякога тази блудкава комедия, този облог, а направо казано — лъжа, започва да ме обърква и дразни.
Шега, игра… добре! Но все пак на мен тази игра ми струва твърде много.
От време на време се случва съвсем да я забравя, но скоро някоя дума ми я припомня и тогава с мъка продължавам комедията. Ето и в този случай трябваше да направя усилие, за да добавя:
— Госпожа Маржинюс не престава да живее със спомените за малката Арманд от пансиона, но тя ме е виждала много рядко като госпожа Глориет… А нали знаете, хората се променят толкова бързо!
Ако имах желание да узная дали Бухала съжаляваше, или се радваше за тази промяна, щях да остана много разочарована, защото той се задоволи да ми се усмихне и сините му очи светнаха любезно.
И понеже никак не обичам, когато госпожа Глориет отсъствува, да говоря надълго и нашироко за семейство Маржинюс, заприказвах за имението Прийоре и за околността му.
Лицето на господин Жувенел просия.
— О, моето Прийоре положително би ви харесало, госпожо, щом обичате старите жилища!
— Има ли просторни и величествени зали и малки, спокойни килии?
— Не… не си представяйте нищо манастирско. Къщата, в която живея, е построена сред гората. От нея не лъха никаква тържественост, но тя е приятна с хубавите си пропорции. Ще ви изненада изящната изработка на вратите, на прозорците и на някои скулптурни украшения. Вътре всичко е старо, но прекрасно — поне на мен ми се вижда така… Облицовката на стените, мебелите, килимите… Баща ми, който е бил художник-любител, е събрал какви ли не чудеса вътре. Аз съм решил да му бъда верен последовател и да не внасям в дома си нищо, което не е хубаво.
— О — възкликнах аз очарована, — имате право. Прийоре би ми харесало.
Но изведнъж ми се стори, че пренебрегнах твърде много интересите на хубавата си секретарка и че бе дошъл моментът да направя някой ловък намек. Ето защо подхвърлих:
— С какво удоволствие би ви слушала горката ми болна приятелка! Тя се интересува извънредно много от старинни неща, както от всичко, което е красиво и художествено. Тя разбира това, което аз мога само да чувствувам.
— Но някои неща се разбират напълно само при условие че предварително са били почувствувани — забеляза учтиво господин Жувенел.
Чудно! Като се вземе под внимание точният смисъл на думите, господин Жувенел отговаря напълно на краткото описание, което даваха за него семейство Маржинюс. И все пак аз съвсем не си представях Северен Жувенел такъв, какъвто го виждам сега… Но трябва да призная, не бих могла да кажа по какво се различава от мъжа, когото си представях.
Той ме напусна скоро след като станахме от масата, за да отиде в библиотеката, а аз побързах веднага да се кача при госпожа Глориет, но тя спеше.
VI
Целия следобед прекарах в безделие и не можах да си избера никакво занимание. Взех една книга, която отдавна исках да прочета, но не успях да се съсредоточа…
Към четири часа прислужницата дойде да ме предупреди, че госпожа Глориет се е събудила и ме запита наивно:
— Вярва ли госпожицата, че госпожата ще се омъжи за този господин? Аз пък казвам, че той не е човек за нея…
— Но, Розинет — отвърнах аз, — госпожата трябва да знае много по-добре от нас кой й подхожда и кой не. Впрочем господин Северен Жувенел е напълно достоен за нея… Той е много умен и много учен човек!
Розинет отвърна с почти пророчески тон:
— Много учен мъж не би могъл да изпитва удоволствие от хубавите неща, които казва госпожа Арманд, защото без съмнение той ще има още по-хубави в собствената си глава… Госпожата ще досажда на този момък. Те ще си досаждат взаимно, госпожице, слушайте какво ви казвам аз!
Госпожа Глориет ме посрещна с отчаян стон.
— О, Доли, да знаете как страдам! Главата ми гори… Кажете ми бързо как мина всичко?
— Но… много добре, госпожо! Господин Северен изпадна във възторг пред книгите и…
— О, Фридолин, какво ме интересуват мен книгите? Другото е по-важно… Говори ли той за мен?
— Но… да, госпожо, разбира се… Вашето име бе произнесено много пъти… Господин Жувенел съжаляваше искрено, че сте така неразположена. Той каза, че главоболието наистина е нещо много мъчително…
— Ах, нима каза това, Фридолин?… Но продължавайте… Съжаляваше ли за моето отсъствие? Даде ли да се разбере това по някакъв начин?
— Как да не е съжалявал за вашето отсъствие, госпожо? Но съгласете се, как би могъл, без да постъпи много дръзко, да изрази съжалението си за вашето отсъствие на мен, вашата господарка?
