мен в тази област. Схванах го и по смътните отговори, с които тя се изплъзваше, когато господин Жувенел й задаваше по-точни въпроси.
Настъпи мъчителна тишина. Но когато господин Жувенел ме запита: „Вие пишете романи, госпожо?“, почувствувах, че сме спасени и едва не нададох вик на радост.
— Нямам тази дарба — отвърнах аз. — Авторката на очарователните творби, които сте чели, е госпожица Фридолин Десли, която пише под псевдонима Амори дьо Рошторт.
— Не съм чел тези романи — призна Бухала. — Изобщо чета малко романи, но за въпросните книги ми е говорено.
Госпожа Глориет, очарователна в простата си сива рокля, взе думата със скромен вид:
— Единствената заслуга на тези романи е тяхната искреност — каза тя. — Те бяха изпратени на госпожа Маржинюс от госпожа Глориет, която, за да се пошегува, не посочи автора им… Много ми е неловко, че са й ги приписали…
Северен Жувенел отвърна учтиво:
— Но защо, госпожице?… Тя може дори да е поласкана…
Госпожа Арманд остана очарована от тази забележка.
— Аз пиша и други неща… — въздъхна тя. И продължи в този дух.
Понеже напоследък вечерите бяха хладни, бяхме запалили в камината буен огън. Седнах край огнището, за да гледам пламъците, които непрекъснато строяха и разрушаваха приказни кули, тъчаха воали, протягаха червените си дяволски езици, пееха тихо, полека, като само от време на време се разнасяше по-силно пращене, което ме караше да потръпвам.
Не слушах вече нищо от това, което говореше госпожа Арманд. Не зная и аз самата за какво мислех… Стреснах се, сякаш се събудих от сън, когато Бухала се приближи към мен и се спря до ниската лампа, под която бе поставена изящна дантелена покривка. Той се взря внимателно в старата дантела.
Как госпожа Глориет се бе заинтересувала от тази скъпа старинна вещ, купена наскоро и чийто произход и възраст тя искаше да узнае, едва ли ще науча някога. Но тъкмо когато мислено й се надсмивах, че искаше мнението на такава сериозна личност за толкова несериозна вещ и използваше дълбоките и тежки познания на един учен, за да узнае произхода на някаква си дантела, чух този учен да заявява невъзмутимо:
— Това е дантела от Аржентан, от времето на Луи XVI, ако не се лъжа… Вижте чудесния ефект, който се получава от разнообразието на основните мрежи… Впрочем това е присъщо за тези дантели…
Любезно, като човек, който знае всичко и е готов да осведоми и другите, гостът продължаваше да говори и да сравнява дантелите от Аржентан с дантелите от Алансон. При това той изложи набързо и цялата история на дантелите…
Госпожа Арманд не преставаше да чурулика:
— Ах, колко интересно!… Колко интересно! Изведнъж, без сама да зная защо, вдигнах нетърпеливо рамене и станах от мястото си:
— А на мен не ми се вижда никак интересно… И после, аз не вярвам, че хубавите дантели са работени от обикновени работнички… Дантелите ги тъчат феи, водни кончета или някакви сребърни паяци. Те работят във въздуха, над водата и при лунно осветление… Така мисля аз.
Чувствувах, че това, което казах, беше много глупаво. Госпожа Глориет доби смутено изражение и възкликна:
— О, госпожо!
Северен Жувенел се усмихваше:
— Положително вие имате право, госпожо, само че водните кончета и феите не откриват тайните си на простосмъртните. И тогава клетите хора говорят каквото им мине през ума, само за да не изглеждат съвсем невежи.
Отговорът му ми се видя много остроумен. Явно Бухала не беше глупав, но бе стеснителен и нямаше навик да общува. А освен това беше и късоглед и облечен без никакво чувство за елегантност…
Въпреки някои моменти на мъчително мълчание и въпреки моите недомислия, госпожа Глориет се показва очарована. Преди всичко Северен Жувенел е прекрасен: той отговаря напълно на нейните мечти!
— Забелязахте ли профила му, Фридолин? И колко беше хубаво това, което той каза за дантелите… Има чудесни очи, нали?… И какво изискано държане! Ах, той беше много, много добре… Но аз също, нали, Фридолин?… Чувствувам, че му харесвам… А що се отнася до вас, моя мила, трябва да ви поздравя. Играехте ролята си с истинско съвършенство. Никога не се надявах, че ще се покажете тъй естествена…
Тя млъкна, после се засмя тихо и добави:
— Колко забавно! Преди вечеря, когато бяхме сами, Северен Жувенел ми каза: „Мислех, че госпожа Глориет е висока и руса…“ Аз отвърнах: „Предполагам, че госпожа Маржинюс ви е казала това, за да се пошегува, а може би и от приятелство… защото, като му кажат «ниска и червенокоса», човек не може да си представи хубава жена.“
Прекъснах госпожа Глориет, като се провикнах ядосано:
— Защо сте казали така?
— Но това е самата истина, Фридолин!… Впрочем аз добавих: „Човек трябва да види госпожа Глориет, за да разбере колко е очарователна.“ Не беше ли уместна тази забележка?
— Тогава… какво каза господин Жувенел?
— Не каза нищо, моя мила… Какво искате да каже? Млъкнах. Беше късно и нашият разговор спря дотук. Какво бих искала да каже? Знам ли и аз!
Но все пак той би могъл да каже нещо…
V
Госпожа Глориет се събуди със страшно главоболие. Неописуемо отчаяние! Объркано положение! Още от осем часа тя изпрати да ме повикат. Намерих потънала във възглавниците, сред полумрак и миризма на етер и одеколон.
— Фридолин, какво ще правим? Нали знаете, той ще дойде тази сутрин.
— Много просто, госпожо… Ще изпратим една от прислужниците, за да го предупреди да не идва, понеже госпожа Глориет е неразположена.
— Но това е невъзможно, мила. Той ще помисли, че е претърпял неуспех, че го отпращаме и може да си замине веднага за Нормандия. Казват, че бил много чувствителен!
— Тогава оставете го да дойде и да се рови на воля из книгите в библиотеката. Щом е дошъл тук за това… А като знае, че вие сте болна, той няма да се учуди, че не го каним на обяд и ще отиде да се храни в хотела, където е отседнал.
— Да, но кой знае дали в хотела някой злополучен разговор няма да му открие нашата хитрост.
— О, не допускам Бухала да бъде тъй бъбрив, че да разговаря с когото и да било!
— Да, но той е достатъчно учтив, за да отговаря, ако го заприказват, а само една-единствена дума би била достатъчна, за да рухне всичко… О, Фридолин, колко жалко тогава за моите хубави блянове!
— За щастие вие имате само силно главоболие, госпожо, а то не е смъртна болест! Имайте малко търпение! Утре ще бъдете отново свежа и бодра…
— Утре — може би… но днес!
Госпожа Глориет ми поиска одеколон и докато поставях на челото й добре напоен компрес, тя продължи:
— Фридолин, дете мое, бъдете добра… Беше уговорено, че днес сутринта господин Жувенел ще дойде в библиотеката, за да му предам намерените книги. Бъдете там на мое място. И после, мила, поканете го на обяд… Съгласете се, че за да бъде всичко съвсем реално, на главоболието на вашата секретарка трябва да се погледне като на нещо второстепенно… Най-после тя е само една секретарка!
И с обичайния си оптимизъм добави:
— Кой знае? Може би няма да е зле да го накарам да съжалява малко за мен, Фридолин?…
