После, след като се замисли за миг, тя ми се усмихна умилително:
— Доли, миличка, разбрахме се, нали? Отвърнах смутено:
— Неприятно ми е, госпожо… Много ми е неприятно, не мога да го скрия от вас. Не зная какво да разговарям, с учени хора и струва ми се, че няма да мога дума да продумам, когато остана насаме с този господин. Сигурно ще стоим един срещу друг и ще се гледаме безмълвни като риби. Убийствено ще бъде!… Уверявам ви, убийствено!
— Доли, мила кукличке, не утежнявайте мъката ми! Ще приемете Северен Жувенел и ще го поканите на обяд! И на вечеря…
Все още стоях навъсена, но в края на краищата трябваше да отстъпя. След малко Бухала щеше да дойде.
Отидох да го чакам в библиотеката. Понеже приземният етаж на кулата е доста влажен, бяха запалили огън в камината. Настаних се да пиша на писалището от тъмен дъб.
Намерените в градината книги са наредени на дълга маса. Много от тях имат прекрасни подвързии от тъмна кожа, украсени със златни фигури. Една от най-старите книги е с дървени корици, обвити с кожа и обковани с мед. Има също и подвързии от кадифе, слонова кост и от метал, украсени с емблеми и гербове. Някои са изработени по много особен начин: представляват мозайка от разноцветни кожени късчета.
Обичам тези стари, изящно подвързани книги. Странно благородство лъха от тях.
Северен Жувенел дойде. Сметнах за необходимо да му кажа поради какви причини ме намираше в библиотеката:
— Горката ми секретарка има страшно главоболие!
— О! Съжалявам…
— Тя е очарователна, нали?
— Да, очарователна.
— Тя е една изключителна жена… Щастлива съм, че вие сте схванали истинската й стойност.
Господин Жувенел изпадна във възторг пред старите книги. Като ги гледаше, докосваше и отгръщаше със страхопочитание, с нежност и с предпазливост, които не бих могла да опиша, той проявяваше детинска радост, която ме забавляваше и изненадваше.
Изреждаше едно след друго имената на книгите, на авторите, на илюстраторите. Беше изпаднал в крайна възбуда. Очите му блестяха възторжено. Според него намерените в градината книги наистина бяха едно неоценимо съкровище.
Слушах го и се усмихвах. Щом забеляза усмивката ми, той каза:
— Извинете, госпожо, но пред тези чудеса всеки искрен любител на книгите би проявил възторг, който няма да отстъпва на моя…
— Вашите думи биха звучали като музика в ушите на човека, който е събрал и скрил това съкровище. Какво ли би било, ако неговата сянка ги чуе, когато идва да броди тук! — отвърнах аз.
Той ме помоли да му разкажа историята на този негов далечен събрат. Разказът ми го трогна.
На свой ред Северен Жувенел ми говори надълго и нашироко за намерените книги и заяви, че след като привърши изследванията си, ще ми представи писмен доклад, в който ще изложи подробно качествата на всяка една от тях и стойността им.
— Не мога да ви предложа нищо повече освен преценката на един разпален любител — каза той. — Но господин Маржинюс ме увери, че сега засега вие не желаете нищо повече.
После господин Жувенел се извини, задето ме занимаваше толкова дълго с неща, от които той се интересуваше, и ме запита дали аз самата обичам книгите.
Отвърнах съвсем честно:
— Зависи… Ето на, тези стари книги ме плениха с богатите си и хубави подвързии, с чудните си илюстрации. Обичам също книгите и заради съдържанието им, но не съм като приятелката си, понякога сериозните книги ме отегчават.
Северен Жувенел се усмихна на моята откровеност. Когато се усмихва така, очите му стават съвсем сини и лицето му изглежда още по-младо.
— Тогава — каза той, — ако се озовете в една грамадна библиотека, където могат да бъдат задоволени всички вкусове, какво бихте избрали? Някой роман?
— Може би… романите ме забавляват. Но по-скоро бих избрала някоя книга с хубава и скъпа подвързия, със старинни образи и със стихове, които говорят за любов.
Преди да се отдалеча, хвърлих поглед наоколо, за да се уверя, че всичко е наред.
Огънят гореше буйно, цялата камина бе радостно осветена. Един слънчев лъч минаваше през прозореца и играеше по килима и мебелите. На писалището, във вазата, бяха поставени едри бели маргарити.
— Приятно ще ми бъде да работя тук — забеляза Северен Жувенел… — Каква задушевност цари в тази стая!
— О! Колко съм доволна, че сте на моето мнение — възкликнах аз. — Тази кула е най-любимото ми място в Кастелжанти. Обичам старите постройки, а малкият замък е прекалено нов. Уверявам ви, не живея там, защото ми харесва.
— Да, за вас той е свързан със спомени…
Надявам се, че той не видя изражението на недоумение и учудване, което се изписа по лицето ми.
— …Спомени за господин Глориет — довърши той със съчувствие.
Съвзех се веднага и отвърнах:
— Точно така.
Настъпи мълчание. Огънят в камината шумолеше.
— Моля за извинение — продължи господин Северен Жувенел, — задето ви напомних някои тъжни мигове от живота ви! Вие сте толкова млада, госпожо, за да познавате смъртта и скръбта… толкова млада!
Той се усмихна и добави:
— Винаги съм склонен да ви кажа „госпожице“, но успявам навреме да се поправя…
— Вчера, в градината, когато изсушавах косата си, вие ми казахте „малката“. Помислили сте ме вероятно за момиченце… А може би и за циганче поради старата ми рокля… Права ли съм?
— О! Отначало помислих, че сте горска фея, която, за да се пошегува, се е превърнала в пъстро есенно листо…
Засмях се неволно.
— Колко забавно! Малко преди да дойдете вие, аз си представях, че съм отвеяно от вятъра листо, което се грее на слънце и което всеки миг вятърът може да отнесе.
— И не ви ли беше страх?
— Да бъда отнесена? О, не… напротив…
Господин Жувенел пак се усмихна. Често отговаря така — само с усмивка. Струва ми се, че в такива случаи той не знае точно какво да каже и отвръща по този мълчалив, но любезен начин.
Сега го оставих изцяло на любимото му занимание сред спокойната атмосфера на старата кула… Следвайки нарежданията на госпожа Глориет, го поканих на обяд и той прие.
Естествено той вижда, че аз съм прекалено малка и прекалено червенокоса и че госпожа Глориет — истинската — е много хубава… Но все пак не мисля, че той ме намира грозна.
Северен Жувенел съвсем не е тъй скучен, както си го представях. Аз не му изглеждам така внушителна и важна като госпожа Глориет, не го смущавам… Сега, когато се познаваме по-добре, ние разговаряме чудесно и без никакво затруднение. Темите за разговор се нижат една след друга, без самите ние да знаем как. Обядвахме с охота в светлата столова с весели гирлянди по стените и пъстри съдове и чинии по полиците.
Като ни гледаше човек, седнали така пред масата, на която блестяха порцеланови, кристални и
