и гладната стачка в затвора, е силно, ако има връзка със свободния свят. Предварително трябва да знаеш добре защо и къде бягаш. Кой „политик“ можеше да отговори на този въпрос през 1937 година? Случайните в политиката хора не бягат от затворите. Те биха могли да избягат при семейството си, при познати, но през тридесет и осма това значеше да бъдат подложени на удара на репресиите всички, върху които такъв беглец би си спрял погледа на улицата.
В този случай няма отърване нито с петнадесет, нито с двадесет години. Да бъде застрашен животът на близките и познатите — това беше единственият възможен резултат от бягството на такъв „политик“. Нали все някой трябва да го крие, да му помага. Сред „политиците“ от 1938 година нямаше такива хора.
В редките случаи, когато някои след излежаване на присъдата се връщаха у дома, собствените им жени проверяваха дали документите на завърналия се съпруг не са фалшиви, дали са в ред и за да известят началството за пристигането му, тичаха презглава в милицията в надпревара със съседа.
Разправата със случайните, невинни хора беше много проста. Вместо да ги смъмрят, да ги предупредят, тях ги измъчваха, а след това им лепваха по десет, двадесет години в „край далечен“ — или каторга, или затвор. Оставаше им само да умират. И те умираха, без да мислят за никакво бягство, умираха, като за кой ли път демонстрираха националното търпение, прославено още от Тютчев и безочливо отбелязвано впоследствие от политиците на всички нива.
Криминалните не бягаха, понеже не вярваха в успеха на бягството, не вярваха, че ще стигнат до „континента“. При това хората от криминалната милиция и от лагерния апарат, тези толкова опитни работници, разпознават криминалните с някакво шесто чувство и уверяват, че апашите носят върху себе си някакво каиново клеймо, което не може да бъде прикрито. Ярък пример за „тълкуване“ на това шесто чувство беше случаят, когато повече от месец издирваха един въоръжен грабител и убиец по колимските пътища — със заповед да бъде разстрелян, щом го разпознаят.
Оперативният работник Севастиянов спрял някакъв непознат, облечен в овчи кожух, близо до резервоара за гориво на една железопътна станция и когато човекът се обърнал, Севастиянов го застрелял право в челото. И макар никога да не бил виждал този престъпник, въпреки че това станало през зимата и беглецът бил със зимни дрехи, въпреки че отличителните му белези, дадени на оперативния работник, били от най-общ характер (няма да тръгнеш да разглеждаш татуировката на всеки срещнат я, а снимката на бандита била много лоша, бледа), все пак интуицията не излъгала Севастиянов.
Изпод пеша на убития паднала пушка с рязана цев, в джоба му бил намерен броунинг.
Документите му били повече от достатъчно.
Как да оценим един толкова енергичен извод, подсказан от „шестото“ чувство? Още миг — и застреляният е щял да бъде Севастиянов.
Ами ако беше застрелял някой невинен?
За бягство на „континента“ криминалните нямаха нито сили, нито желание. Претеглил всички „за“ и „против“, престъпният свят беше решил да не рискува и да си уреди някак живота на новите места — това, естествено, беше разумно. Криминалните смятаха, че да се бяга оттук е прекалено смела авантюра, излишен риск.
Кой друг би тръгнал да бяга? Някой селянин? Или поп? Случи ми се да срещна само един поп-беглец, а и това стана още преди известната среща на патриарх Сергий с Булит, когато на американския посланик лично били предадени списъците на всички православни свещеници, излежаващи присъди и разселени по цялата територия на Съветския съюз. По времето, когато бил митрополит, патриарх Сергий също бил лежал в килиите на Бутирския затвор. След Рузвелтовия демарш всички духовни лица поголовно бяха освободени от затворите и върнати кой откъдето е. Набелязваше се „конкордат“ с църквата — много необходим предвид на наближаващата война.
А осъдените за битови престъпления — развратителите на малолетни, крадците на държавни пари, рушветчиите, убийците? За всички тях нямаше смисъл да бягат. Присъдите им, „терминът“, както казва Достоевски, обикновено не бяха големи, в лагерите те ползваха всячески привилегии, работеха като „прислуга“, в лагерната администрация и изобщо заемаха всички „привилегировани“ длъжности. За работата си получаваха голямо намаление на присъдите и най-важното, когато се връщаха у дома — в градовете и селата, — ги посрещаха много радушно. Едва ли защото радушието е характерна черта на руския народ, който съжалява „горкичките“ — тази жалост отдавна отиде в областта на преданията, стана мила литературна приказка. Времената се бяха променили. Голямата дисциплинираност на обществото подсказваше на „простите хорица“, първо, да видят какво е мнението на „властта“ по въпроса. Отношението беше най-благосклонно, понеже този контингент никак не притесняваше „началството“. Трябваше да се мразят само „троцкистите“, „враговете на народа“.
Имаше и втора, също важна причина за безразличното отношение на народа към излезлите от затвора. През затворите бяха минали толкова много хора, че едва ли в страната можеше да се намери семейство, чиито роднини или познати да не са били репресирани и преследвани. След вредителите дойде ред на кулаците; след кулаците — на „троцкистите“; след „троцкистите“ — на хората с немски фамилни имена. За малко да успее и кръстоносният поход срещу евреите.
Всичко това направи хората страшно равнодушни, възпита в тях пълно безразличие към онези, които са били заклеймени от която и да е част на наказателния кодекс.
Ако едно време човек, попаднал в затвора и след това завърнал се в родното си село, е карал околните да бъдат нащрек, будел е враждебност, презрение или съчувствие — сега на такива хора никой не обръща внимание. Моралната изолация на „дамгосаните“, на каторжниците отдавна отиде в небитието.
Хората от затвора — ако завръщането им е с разрешение на началството — се посрещат най-радушно. Всеки „юначага“, развратил и заразил със сифилис малолетната си жертва, след излежаването на присъдата може да разчита на пълна „духовна“ свобода в същия кръг, в който е „излязъл извън рамките“ на Наказателния закон.
Белетристичното тълкуване на юридическите категории също е от голямо значение. Теоретици на правораздаването, кой знае защо, са писателите и драматурзите.
А затворническата и лагерната практика си остава неприкосновена тайна; от служебните доклади не се правят никакви сериозни, принципни изводи…
За какво им е нужно на битоваците да бягат от лагерите? И те не бягат, разчитайки на грижите на началството.
Затова бягството на Павел Михайлович Кривошей предизвика такова учудване.
Набит, късокрак, с дебел, налят, къс врат, Павел Михайлович не случайно носеше тази фамилия.
Инженер-химик в един харковски завод, той идеално владеел няколко чужди езика, много четял, разбирал от живопис, от скулптура, навремето притежавал голяма колекция от антикварни предмети.
Видна фигура сред украинските специалисти, безпартийният инженер Кривошей презирал до дъното на душата си всички политици без изключение. Умник и хитрец, от малък бил закърмен с едно-единствено желание — не да трупа пари, това би било прекалено грубо и глупаво за Кривошей, а да се наслаждава на живота — така, както той го разбирал. А това означавало — почивка, порок, изкуство… Духовните удоволствия не били по вкуса му. Културата и начетеността му давали освен добро материално положение, също и възможност да задоволява низките си, долни потребности и желания.
Павел Михайлович станал вещ в живописта само за да си качи цената, за да заеме високо място сред познавачите и ценителите, за да не се посрами при поредното си чисто чувствено увлечение по женския и мъжкия пол. Сама по себе си живописта никак не го вълнувала и интересувала, но той се чувствал длъжен да има свое мнение дори за квадратната зала на Лувъра.
Същото било и с книгите, които той попрочитал, и то предимно на френски или английски, най-вече за да практикува езиците — сама по себе си литературата малко го интересувала и той можел да чете един роман безкрайно дълго, по страничка преди сън. И естествено, било невъзможно човек да си помисли, че на света има такава книга, която Павел Михайлович да чете до сутринта. Той много държал на съня си и никакъв криминален роман не бил в състояние да наруши равномерния режим на Кривошей.
В областта на музиката Павел Михайлович бил пълен профан. Нямал никакъв слух, а не бил и чувал за възприемането на музиката според Блок. Но Кривошей отдавна разбрал, че липсата на музикален слух „не е порок, а нещастие“, и се бил примирил с това. Във всеки случай той имал търпение да изслуша някоя фуга или соната и да благодари на изпълнителя, по-точно на изпълнителката.
Здравето му беше превъзходно, телосложението — набито, което впрочем не представляваше опасност
