доносник, наблюдател, и това нейно чувство не я лъже — всичките й познати във всички селища и градове на Колима са викани и предупредени в Учреждението. Всичките нейни познати напрегнато очакват откровеността й.
На втората година тя прави няколко опита да се свърже по пощата с харковските си познати — всичките й писма са преснети и препратени в харковското Учреждение.
Към края на втората година на принудителното си заточение, докарана до просешка тояга, почти съвсем отчаяна, знаейки само, че мъжът й е жив и опитвайки се да се свърже с него, тя разпраща писма на името на Павел Михайлович Кривошей във всички големи градове — „пощата, до поискване“.
В отговор получава запис и всеки месец на нейно име започват да пристигат пари — не много, по петстотин-осемстотин рубли, от различни места, от различни хора. Кривошей е достатъчно умен, за да не изпраща парите от Мариупол, а Учреждението — прекалено опитно, за да не разбере това. Географската карта, която се заделя в подобни случаи за отбелязване на „бойните действия“, прилича на щабна военна карта. Върху нея със знаменца са означени местата, откъдето са изпращани парите до получателката в Далечния север — всички те се намират по железопътната линия недалеч от Мариупол, северно от града, и нито веднъж не се дублират. Остава да се положат още малко усилия — да се уточнят фамилните имена на хората, пристигнали в Мариупол за постоянно местоживеене през последните две години, да се сравнят снимките…
Така е арестуван Павел Кривошей. Жена му се оказва смел и верен негов помощник. Тя му донася документите в Аркагал, също и парите — повече от петдесет хиляди рубли.
Щом арестуват Кривошей, веднага й позволяват да замине. Измъчена нравствено и физически, Ангелина Григориевна напуска Колима още с първия параход.
А Кривошей си излежа и втората присъда — като завеждащ химическата лаборатория в централната затворническа болница, той ползваше малките привилегии, давани от началството, и все така презираше и се страхуваше от „политическите“, безкрайно внимателен в думите си, винаги нащрек, когато някой казваше нещо… Този страх и прекалената предпазливост все пак не бяха като при обикновените страхливи еснафи, на Кривошей всичко това му бе чуждо, „политическите“ неща изобщо не го интересуваха и той, като знаеше, че именно за този тип „криминални случаи“ в лагерите се плаща най-висока цена, не искаше да жертва прекалено ценния си житейски, материален, а не душевен покой.
Кривошей живееше в лабораторията, а не в лагерната барака — на привилегированите арестанти това се позволяваше.
Чистото му болнично легло се беше сместило зад шкафовете с киселини и основи. Носеха се слухове, че развратничи в бърлогата си по някакъв особен начин и че дори Иркутската проститутка Сонечка, способна „на всичко“, останала поразена от възможностите и познанията на Павел Михайлович по тази част. Но всичко това можеше и да не е вярно, да беше просто лагерна „партенка“.
Имаше доста волнонаемни дами, желаещи да изкарат „един роман“ с този цветущ мъж. Ала затворникът Кривошей, предпазлив и волеви, пресичаше всички щедри „аванси“. Не желаеше никакви незаконни, прекалено рисковани и прекалено строго наказуеми връзки. Той искаше спокойствие.
На Павел Михайлович редовно му се зачитаха работните дни, колкото и нищожно да беше това, и след няколко години го освободиха без право да напуска Колима, Впрочем това никак не го притесни. Още на другия ден след като се освободи, се оказа, че има превъзходен костюм, шлифер с някаква чуждестранна кройка и чудесна велурена шапка.
Намери си работа в един от заводите като инженер-химик — той наистина беше специалист от „висока класа“. След като работи там една седмица, поисква отпуска по „семейни причини“, както пишело в молбата му.
— ?!?
— Отивам за жена — казал Кривошей с лека усмивка. — За жена!… На пазара за булки в совхоза „Елген“. Ще се женя.
Още същата вечер се връща със съпруга.
Близо до совхоза „Елген“, женския совхоз, има бензиностанция — на края на селището, сред „природата“. Наоколо, край бъчвите с бензин, расте върбалак, елшак. Всяка вечер тук се събират освободените от „Елген“ жени. Пак тук с коли пристигат „годениците“ — бивши затворници, които си търсят спътнички в живота. Сватосването става бързо — както всичко в Колима (с изключение на присъдите), и автомобилите се връщат с младоженците. При нужда запознанството става в храстите — те са достатъчно гъсти и достатъчно много.
През зимата се прехвърлят в частните квартири-къщурки. Разбира се, през зимата сгледата отнема много повече време, отколкото през лятото.
— Ами Ангелина Григориевна?
— С нея вече не си пишем.
Истина ли беше, или не — нямаше смисъл да се пита. Кривошей можеше да отговори с великолепната лагерна поговорка: „Дори да те лъжат — вярвай!“
Някога, през двадесетте години, в „младежките години“ на лагерните учреждения, в малкото „зони“, наричани концлагери, бягствата изобщо не са се наказвали с никакви допълнителни присъди и сякаш не са се възприемали като престъпление. Изглеждало е естествено, че арестантът, затворникът трябва да бяга, а охраната — да го гони и че това са напълно разбираеми и закономерни отношения на двете групи хора, застанали от двете страни на затворническата решетка и свързани чрез тази решетка. Това са все още романтични времена, когато, както казва Мюсе, „бъдещето още не е настъпило, а миналото вече го няма“. До вчера плененият атаман Краснов се пускаше срещу честна дума. И най-важното — това е времето, когато границите на търпението на руския човек още не се изпробват, не се разтягат до безкрайност, както това става през втората половина на тридесетте години.
Още не е написан, не е съставен кодексът от 1926 година с прословутия си член 16 („по съответствие“) и с член 35, определил в обществото цяла социална група на така наречените „тридесетипетници“4.
Първите лагери са открити почти без юридическа основа. В тях има много импровизации, а значи и това, което се нарича местен произвол. Прочутият соловецки Курилка, който събличал затворниците и ги изправял голи на някой пън насред тайгата — „да ги ядат комарите“, — е, разбира се, емпирик. Емпиризмът на лагерния живот и на порядките е кървав — та нали опитите се извършват върху хора, работи се с жив материал. Голямото началство може да одобри опита на някой Курилка и тогава действията му се внасят в лагерните скрижали, в инструкциите, в заповедите, в указанията. Или пък опитът бива осъждан и тогава самият Курилка го очаква съд. Впрочем по онова време няма дългосрочни присъди — в цялото IV отделение на Соловки само двама затворници са с присъди от по десет години и ги сочат с пръст като знаменитости. Единият е Руденко, бивш жандармски полковник, другият — Марджанов, капелевски5 офицер. Петгодишните присъди се смятат за значителни, повечето хора са тук за по 2–3 години.
Та именно през това време, до началото на тридесетте, за бягство не се дава допълнителна присъда. Избягал ли си — значи си имал късмет, хванали са те жив — значи пак си имал късмет. Избягалите рядко ги залавят живи — вкусът на човешката кръв разпалва омразата на конвоя към затворниците. Арестантите се страхуват за живота си, особено по време на път, при „етапите“, когато невнимателно казаната на конвоя дума може да прати човека на онзи свят, „на Луната“. По време на етапите действат по-строги правила и много неща могат да се разминат безнаказано на конвоя. При местене от „командировка“ на „командировка“ затворниците настояват пред началството да им връзват ръцете зад гърба, като виждат в това известна гаранция за живота си и се надяват, че в този случай няма да ги „бракуват“, няма да запишат във формуляра сакраменталната фраза „убит при опит за бягство“.
В случаите на такива убийства следствията винаги се водят през пръсти и ако убиецът е достатъчно съобразителен да направи втори изстрел във въздуха, на конвоя винаги му се разминава — според инструкцията преди изстрела на месо трябва да има предупредителен изстрел.
Във Вишера, в четвъртото отделение на СЛОН6 — уралският филиал на Соловецките лагери, — заловените бегълци ги посреща комендантът на управлението Нестеров — як, набит, с дълги ръце с бяла кожа, с къси дебели пръсти, покрити с черни косми; те сякаш
