растат и по дланите му.
Хвърлят бегълците — мръсни, гладни, пребити, уморени, покрити от глава до пети с прахоляк — в краката на Нестеров.
— Хайде, ела, ела по-близо.
Човекът се приближава.
— Прииска ти се, значи, да се поразходиш, а? Хубаво, хубаво!
— Простете ми, Иван Спиридонич.
— Прощавам ти — напевно, тържествено изрича Нестеров, като се изправя на входа. — Прощавам ти. Но държавата няма да ти прости…
Сините му очи помътняват, изпъстрят се с червени жилки. Ала гласът му си остава доброжелателен, благ.
— Е, избирай — провлачено продължава той, — да те тупна ли, или искаш в изолатора…
— Тупнете ме, Иван Спиридонович.
Косматият юмрук на Нестеров се издига над главата на беглеца и щастливецът отхвръква настрана, като бърше кръвта от устата си и изплюва избитите зъби.
— Марш в бараката!
Иван Спиридонович винаги събаряше когото и да било с един удар, с едно „тупване“ — той се славеше и се гордееше с това.
Арестантът също печели — с „тупването“ на Иван Спиридонович сметките за бягството се разчистват.
А ако беглецът не желае да реши въпроса по този „семеен“ начин и настоява за официално възмездие, ако иска да отговаря по закон — очаква го лагерният изолатор, затворът с железен под, където месец, два, три на кариерна дажба започват да му се струват много по-лоши от Нестеровото „тупване“.
И така, за беглеца, ако остане жив, няма никакви особено неприятни последици — освен при избиране на затворници „за освобождаване“, при „разтоварванията“, когато като беглец той не може да разчита вече на късмет.
Лагерите растат, множат се и бягствата, увеличаването на охраната не води до нищо — прекалено е скъпо, а и по онова време желаещите да работят в лагерната охрана са по-малко.
Въпросът за отговорността след бягството се решава незадоволително, несериозно, някак по детски.
Наскоро след това е прочетено ново московско разяснение: дните, през които затворникът се води за избягал, и времето, прекарано в изолатора като наказание, да не се зачитат към излежаването на основната присъда.
Тази заповед поражда доста голямо недоволство в отчетните учреждения на лагерите — налага се да се увеличи щатът, а и едни толкова сложни аритметични изчисления не винаги са по силите на тези, които водят лагерната отчетност.
Заповедта е внедрена, прочетена по време на проверка пред целия лагерен състав.
Уви, тя не стряска бъдещите бегълци.
С всеки изминал ден графата „избягали“ във ведомостите на ротните командири расте и началникът на лагера става все по-намръщен, когато чете ежедневните сводки.
Когато побягва неговият любимец, музикантът от лагерния духов оркестър Капитонов, оставил своя корет-а-пистон да виси на клона на един бор — Капитонов излязъл от лагера с лъскавия инструмент като с пропуск, — началникът загубва душевното си равновесие.
Късно есента са убити трима избягали затворници. След идентифицирането им началникът нарежда труповете да бъдат оставени пред портала, откъдето всички минават на път за работа. Но и тази неофициална строга мярка не прекратява, не намалява бягствата.
Всичко това е в края на двадесетте години. Сетне идва „перековката“, Беломорканал — концлагерите са преименувани в „трудово-поправителни“, броят на затворниците се увеличава стотици хиляди пъти, бягството вече се третира като самостоятелно престъпление — в кодекса от 1926 година има член 82 и в съответствие с него наказанието е още една година към основната присъда.
Всичко това е на „континента“, а не в Колима, в лагера, който съществува от 1932 година — там въпросът за бегълците е повдигнат едва през 1938 година. Оттогава наказанието за бягство е увеличено, „терминът“ пораства до цели три години.
Защо колимският период, от 1932 до 1937 г. включително, изпада от летописите на бягствата? Това е времето, когато там работи Едуард Петрович Берзин. Първият колимски началник с правата на висша партийна, съветска и профсъюзна власт в района, основателят на Колима, разстрелян през 1938 година и реабилитиран през 1965-а, бивш секретар на Дзержински, бивш командир на дивизия латвийски стрелци, разобличил прочутия заговор на Локарт — Едуард Петрович Берзин се опитва, и то доста успешно, да реши проблема с колонизацията на този суров край, а същевременно и проблемите на „перековката“ и изолацията. Зачитане на трудодни, позволяващо хора с присъди от десет години да излязат на свобода след две-три години. Отлична храна, дрехи, 4-6-часов работен ден през зимата, през лятото — 10 часа, колосални заплати за затворниците, които им позволяват да помагат на семействата си и след изтичане на присъдата да се връщат на „континента“ материално осигурени. Едуард Петрович не вярва в „перековката“ на криминалните, прекалено добре познава този несигурен и подъл човешки материал. През първите години от съществуването на Колима те трудно могат да попаднат там — онези, които успяват, впоследствие не съжаляват.
Тогавашните затворнически гробища са толкова малобройни, че колимчани изглеждат безсмъртни.
Никой не смяташе да бяга от Колима — това би било лудост, глупост…
Тези няколко години са златното време на Колима — за което с такова възмущение говори разобличеният шпионин и истински враг на народа Николай Иванович Ежов на една от сесиите на ЦИК7 на СССР — малко преди „ежовщината“.
През 1938 година Колима е превърната в спецлагер за рецивидисти и „троцкисти“. Опитът за бягство започва да се наказва с три допълнителни години.
— Че как сте бягали? Нали не сте имали нито карта, нито компас?
— Избягахме. Александър обеща да ни изведе…
Всички чакахме да ни изпратят в „транзитния“ затвор. Заловените бегълци бяха трима: Николай Карев, момче на около двадесет и пет години, бивш журналист от Ленинград, връстникът му Фьодор Василиев — счетоводител от Ростов, и камчадалът8 Александър Котелников. Последният беше колимски абориген, по народност камчадал, а по професия — каюр, човек, който кара еленов впряг, осъден за кражба на държавни стоки. Беше на около петдесет години, а може би и на повече — възрастта на якутите, чукчите, камчадалите и евенките трудно се определя на око. С изключение на това, че не можеше да произнесе звука „ш“ и го заменяше със „с“, подобно на всички, говорещи с диалектите на Чукотския полуостров, Котелников не само че говореше сравнително добре руски, но имаше представа за Пушкин, за Некрасов, беше ходил в Хабаровск, накратко, беше опитен пътешественик, ала романтик по душа — прекалено младежки проблясваха очите му.
Тъкмо той се наема да измъкне новите си млади познати от лагера.
— Казвах им — до Америка по-близо, да вървим там, но те искат на континент и аз водя тях на континент. Трябвасе да отидем при чукчи, чукчи-чергари. Чукчи били тук, отисли си, когато руски човек досъл при тях… Не успях.
Бегълците вървят само четири дни. Избягали в началото на септември, по обувки, с летни дрехи, надявайки се да стигнат до чукотските чергарски станове, където според думите на Котелников ги очаквала помощ и приятелство.
Ала завалява сняг, силен ранен сняг. Котелников отива в едно евенкско селище да купи ботуши от еленова кожа. Купува ги, а надвечер групата оперативни работници настига бегълците.
— Тунгусът е враг, предател — казваше Котелников, като плюеше.
Старият каюр се беше наел да преведе Карев и Василиев през тайгата абсолютно безплатно. Новите три години, които му бяха лепнали, изобщо не го тревожеха.
— Сте дойде пролет, сте ни пратят на работа в мините и пак сте избягам.
