до временните селища и населените места, без да се отклонява навътре в тайгата, и всеки път нощува под покрив — в колиба, якутска шатра, къща… Още в първото голямо якутско селище наема работници, които по негово указание започват да копаят шурфове, да правят сондажи, с една дума — да вършат това, което и друг път им се е случвало да правят за истинските геолози. Кривошей има достатъчно технически познания за длъжността събирач, при това Аркагал, където е прекарал около година, е последният базов лагер на много геоложки експедиции; запомнил е маниерите и навиците на геолозите. Бавните движения, очилата с рогова рамка, редовното бръснене — всичко това внушава безгранично доверие.
Кривошей не бърза. Запълва работната си тетрадка с тайнствени знаци, подобие на полевите бележки на геолозите. Бързайки бавно, той неотклонно се придвижва към Якутск.
Понякога дори се връща, отклонява се, забавя се — всичко това е нужно за „изучаването на басейна на извора Рябой“, за правдоподобност, за прикриване на следите. Нервите на Кривошей са железни, радушната усмивка на сангвиник не слиза от лицето му.
Месец по-късно преминава през Яблоновия проход заедно с двама якути, предоставени му от един колхоз, за да носят чантите с „мостри“ — тази важна правителствена работа.
Така пристигат в Якутск. Там Кривошей оставя камъните на съхранение в гардероба на пристанището и се запътва към местното геоложко управление — с молба да му помогнат да препрати в Москва, в Академията на науките, няколко важни пратки. Преди това отива на баня, на бръснар, купува си скъп костюм, няколко разноцветни ризи, бельо и със сресана оредяваща коса се явява пред високото научно началство с блага усмивка.
Началството го приема благосклонно. Знанието на чужди езици, демонстрирано от Кривошей, прави нужното впечатление.
Виждайки в госта голяма културна сила — нещо, което доста липсва на тогавашния Якутск, научното началство взема да придумва Кривошей да им погостува повечко. В отговор на смутените думи на Павел Михайлович, че трябва да бърза за Москва, началниците му обещават пътят до Владивосток да е за тяхна сметка. Кривошей им благодари спокойно, без да подронва достойнството си. Ала научното началство има друго наум за него.
— Вие, скъпи колега, разбира се, няма да откажете да изнесете пред нашите научни работници две-три лекции — заумилкват му се те. — О… на каквато искате тема, по ваш избор, естествено. Нещо за въглищните залежи на Средно-Якутското възвишение, а?
Кривошей го свива под лъжичката.
— О, разбира се, с най-голямо удоволствие. В рамките, така да се каже, на допустимото… Сами разбирате, че тези сведения, без да са съгласувани с Москва…
Тук Кривошей се впуска да прави комплименти на научните сили на град Якутск.
Никой следовател не би могъл да постъпи по-хитро от якутския професор, воден от симпатия към учения гост, към осанката му, към очилата му с рогова рамка, воден и от желанието да направи нещо полезно за своя роден край.
Лекцията се състоява и дори се събират доста слушатели. Кривошей се усмихва, цитира на английски Шекспир, чертае нещо, като изброява десетки чужди фамилии.
— Тия от Москва не са кой знае колко начетени — споделя в бюфета на якутския професор неговият съсед от залата. — Това, което разправя той, що се отнася до геологията, май го знае всеки прогимназист, а? А за химическите анализи на въглищата — това вече не е от геологията, а? Само дето му проблясват очилата!
— Не бих казал, не бих казал — намръщва се професорът. — Всичко това е много полезно и нашият столичен колега без съмнение има дарба на популяризатор. Трябва да го помолим да повтори съобщението си за студентите.
— Е, освен за… първокурсниците — не мирясва съседът на професора.
— Престанете. В края на краищата това е жест на учтивост от негова страна. На харизан кон…
Лекцията, много любезно повторена от Кривошей за студентите, предизвиква всеобщ интерес и много висока оценка от страна на слушателите.
С парите на якутските научни организации московският гост пристига в Иркутск.
Колекцията му — няколко сандъка, натъпкани с камъни — е изпратена там предварително. В Иркутск „ръководителят на геоложката експедиция“ успява да препрати тези камъни в Москва, на адреса на Академията на науките, където те са получени и няколко години остават в складовете като научна тайна, за същността на която така и не се досетил никой. Предполага се, че зад тази загадъчна пратка, приготвена от някой побъркан геолог, забравил всичко, каквото е знаел, забравил и името си — се крие някаква все още неразгадана трагедия на Заполярието.
— Най-чудното е — разправяше по-късно Кривошей, — че по време на цялото ми почти тримесечно пътешествие никой никъде не поиска да види документите ми — нито в селсъветите на временните селища, нито в солидните научни учреждения. Имах документи, но нито веднъж не ми се наложи да ги показвам.
В Харков Кривошей, естествено, хич не си и показва носа. Заселва се в Мариупол, купува си къща и започва работа с фалшиви документи.
Точно след две години, на годишнината от неговия „поход“, го арестуват, осъждат го на нови десет години и пак го пращат да изтърпява наказанието си в Колима.
Къде е била допусната грешката, провалила тази наистина героична постъпка, този подвиг, за който се иска огромна издръжливост, гъвкав ум, физическа сила — всички положителни човешки качества, взети заедно?
Това бягство остава безпрецедентно по грижливата си подготовка, по тънкия си замисъл и дълбоката идея, по психологическата точност, заложена в неговата основа.
Бягството учудва и с крайно ограничения брой хора, взели участие в организирането му. Тъкмо в това е бил залогът за успеха. То е уникално и поради факта, че тук в пряка борба с държавата, с хилядите въоръжени хора, в район, обитаван от якути и чалдони, научени да получават за всеки заловен беглец по половин пуд бяло брашно — такава е била тарифата по царско време, узаконена и по-късно, — встъпва един-единствен човек; той, принуден да вижда в лицето на всеки срещнат доносник или страхливец — се бори, воюва и — побеждава!
Но къде, каква е била грешката, погубила прекрасно замисления и великолепно реализиран план?
Жена му я задържат на Север. Не й позволяват да замине на „континента“ — необходимите документи се издават от същото ведомство, което се занимава с мъжа й.
Впрочем това е предвидено и тя започва да чака. Месеците се нижат един след друг, ала продължават да й отказват — както винаги, без да обясняват причините. Тя се опитва да замине от другия край на Колима — със самолет над същите онези реки и долини, по които преди няколко месеца минава мъжът й, но и там, естествено, я очаква отказ. Оказва се заключена в огромен каменен затвор с размер една осма част от Съветския съюз — и не може да намери изход.
Тя е жена, изморена от безкрайната борба с някого, чието лице не може да види, от борбата с този някой, който е много по-силен от нея, по-силен и по-хитър.
Парите, с които е пристигнала, свършват — животът на Север е много скъп: една ябълка на пазара в Магадан струва сто3 рубли. Ангелина Григориевна започва работа, но на ненабраните от „континента“ плащат толкова, колкото се плаща за работа в Харковска област.
Мъжът й често обичал да повтаря: „Войната печели този, който е с по-здрави нерви“, и Ангелина Григориевна често си шепне тези думи на немския генерал през безсънните бели полярни нощи. Усеща, че нервите й започват да не издържат. Измъчва я това бяло безмълвие на природата, стената на хорското равнодушие, пълната неизвестност и тревогата за съдбата на мъжа й — та той би могъл просто да умре от глад по пътя. Може да са го убили други бегълци, да са го застреляли оперативните работници, и само по неотслабващото внимание към себе си и към личния си живот от страна на Учреждението Ангелина Григориевна стига до радостния извод, че не са заловили мъжа й, че го „издирват“, значи мъките й не са напразни.
Иска й се да се довери някому, който ще я разбере, ще я посъветва нещо — та тя толкова малко познава Далечния север. Иска й се да облекчи страшната тежест, легнала на душата й, тежест, която, както й се струва, нараства с всеки изминал ден, с всеки час.
Но кому да се довери? Във всеки мъж, във всяка жена Ангелина Григориевна вижда, усеща шпионин,
