Варлам Шаламов
Бандитска кръв
Как човек престава да бъде човек?
Как се става бандит?
В престъпния свят се вливат и случайни хора: колхозници, излежаващи наказания за дребни кражби и свързали съдбата си с тези на криминалните; бивши суинги, чиито криминални деяния ги бяха приближили до онова, за което само бяха чували; шлосери от заводи, на които „не им стигат парите за шумни гуляи с приятелите“; хора, които нямат професии, а искат да живеят царски, също и хора, които ги е срам да просят работа или милостиня — на улицата или в някое държавно учреждение, все едно, и предпочитат да отнемат със сила, вместо да молят. Това е въпрос на характер, а често пъти и на пример. Да молиш за работа — това също е много мъчително за страдащото, накърнено самолюбие на човек, тръгнал по кривия път. Особено за юношите. Да молиш за работа е не по-малко унижение, отколкото да просиш милостиня. Не е ли по-добре да…
Първобитният плах характер на човека му подсказва решение, цялата сериозност и опасност на което юношата просто не е в състояние, не може да прецени. На всеки човек в различно време от живота му се налага да вземе някакво важно решение, да „пречупи“ съдбата си, и на повечето хора им се случва да правят това в младежките си години, когато нямат достатъчно опит, а вероятността от грешки е голяма. През същото това време е малка и рутината на постъпките, а смелостта и решителността са големи.
Изправен пред сложен избор, подлъган от художествената литература и от хилядите еснафски легенди за тайнствения престъпен свят, юношата прави страшна крачка, след която често пъти няма връщане.
Сетне той свиква, озлобява се докрай и също започва да вербува млади хора за този проклет орден.
В практиката на ордена има една важна тънкост, която дори специалната литература пропуска да отбележи.
Работата е там, че този подземен свят се управлява от потомствени престъпници, от онези, чиито по- възрастни роднини — бащи, дядовци или поне чичовци или по-големи братя са били бандити; онези, които от малки са закърмени в духа на апашките традиции, в апашко ожесточение срещу целия свят; онези, които по разбираеми причини не могат да сменят положението си с друго, онези, чиято „бандитска кръв“ не буди съмнение с чистотата си.
Именно потомствените бандити представляват управляващото ядро на престъпния свят, именно на тях принадлежи решаващата дума по време на „съдилищата“, „съдилищата на честта“ на апашите — необходимо и много важно условие на този подземен живот.
По време на така нареченото разкулачване престъпният свят доста се разшири. Редовете му се умножиха за сметка на синовете на онези, които бяха обявени за „кулаци“. Разправата с „разкулачените“ попълни редиците на престъпния свят. Но никога и никъде бивш „разкулачен“ не е играл видна роля в „ордена“.
Те грабеха по-добре от всички, бяха най-шумни по време на гуляите и веселбите, най-много си деряха гърлата, когато пееха апашки песни, псуваха на майка и превъзхождаха криминалните в тази тънка и важна наука на сквернословието, съвсем точно имитираха апашите и все пак бяха само имитатори, само подражатели.
Тези хора не бяха допуснати във висшия свят на престъпния „орден“. Малцина особено отличили се — не с „героични подвизи“ по време на грабежи, а с това, че бяха усвоили правилата на апашкото поведение, понякога биваха допускани да участват в „съдилищата“ на висшите бандитски кръгове. Уви — те не знаеха какво да кажат там. При най-малкия сблъсък — а криминалните са доста истерични личности — те напомняха на външните хора за своя „чужд произход“.
— Ти си полубалък! А си отваряш зурлата! Какъв апаш си ти? Ти си ливада, а не бандит! Рогач такъв!
„Полубалък“, т.е. „развален левак“, е човек, който вече не е левак, но още не е станал апаш. („Това още не е птица, но вече не е четирикрако“ — както казва героят на Жул Верн Жак Паганел.) И полубалъкът покорно понася обидите. Разбира се, полубалъците никога не стават пазители на традициите на престъпният свят.
За да си „добър“, истински бандит, трябва да си се родил такъв; само онези, които още от малки са свързани с апашите, при това с „добри, прочути апаши“, само онези, които са изучили цялата дългогодишна наука на затвора, на кражбите и на апашкото възпитание, получават правото да решават важните въпроси в престъпния свят.
Колкото и да си прочут като бандит, какъвто и късмет да имаш, винаги ще си останеш самотен чужденец, човек второ качество сред потомствените апаши. Не е достатъчно само да се краде, трябва да принадлежиш към този орден, а това става не само с грабежи и убийства. Не всеки „мокър“, тоест убиец, заема почетно място сред криминалните само защото е грабител и убиец. Там си има свои пазители на чистотата на нравите и с най-важните апашки тайни, отнасящи се до изработването на общи закони за този свят (които се променят също като самия живот), до изработването на жаргона на престъпниците, на „апашкия език“ — с това се занимава само върхушката, в която влизат потомствени криминални, пък били те и само джебчии.
И дори в мнението на някой хлапак (син или брат на прочут бандит) престъпният свят ще се вслушва повече, отколкото в разсъжденията на някой „полубалък“ — дори да е факир в работата си.
И „пачаврите“ — жените на престъпния свят — ще бъдат поделени според знатността на човека… Първо ще ги получат тези със „синя кръв“, а най-накрая — „полубалъците“.
Апашите полагат големи грижи за подготовката на своята „смяна“, за възпитаване на „достойни“ продължители на тяхното дело.
Страшният фалшив блясък на криминалната романтика привлича юношата, момчето с яркия си маскараден блясък, за да го отрови завинаги.
Този фалшив блясък на стъклени мъниста, опитващи се да минат за диаманти, е повторен от хилядите огледала на художествената литература.
Може да се каже, че литературата, вместо да заклейми престъпния свят, е направила обратното: подготвила е почвата за покълването на отровните плевели в неопитната, невинна младежка душа.
Юношата не е в състояние веднага да се ориентира, да разпознае истинското лице на криминалните, а после вече става късно, той помага на крадците, но всеки, който дори съвсем малко се е сближил с тях, вече е заклеймен от обществото, а с новите си другари е свързан на живот и смърт. От значение е и това, че в него самия също започва да се трупа озлобление, появяват се собствени сметки за разчистване с държавата и с нейните представители. Струва му се, че неговите страсти и лични интереси влизат в неразрешим конфликт с обществото, с държавата. Струва му се, че плаща прекалено скъпо за „провиненията“ си, които държавата нарича престъпления.
Привлича го и вечният стремеж на младостта към „шпагата и наметалото“, към тайнствената игра, а тук „играта“ не е на шега, а е истинска кървава игра, която по психологическото си напрежение изобщо не може да се сравни със скучните „Ученици на Исус“ или „Тимур и неговата команда“. Да вършиш зло е много по- увлекателно, отколкото да правиш добро. Момчето влиза в този подземен свят с бясно биещо сърце и открива около себе си онези хора, от които баща му и майка му се страхуват. Вижда привидната им независимост, лъжливата им свобода. Момчето взема за чиста монета хвалбите и лъжите им. В лицето на апашите то вижда хора, отправящи предизвикателство към обществото. Вместо тежкия труд с пот на чело юношата гледа как престъпникът „щедро“, с жест хвърля наляво и надясно банкноти след някой успешен грабеж. Вижда как престъпникът пие и се весели и тези картини на разгул рядко отблъскват момчето. То сравнява скучния, ежедневен, скромен труд на баща си и майка си с „работата“ на престъпния свят, в който единственото изискване като че ли е да си смел… Момчето не се замисля колко чужд труд и чужда човешка кръв е ограбил и пилее с лека ръка този негов герой. Там винаги има водка, наркотик, кокаин, на момчето дават да пие и го обзема възторгът на подражанието.
То забелязва сред връстниците си, сред бившите си другари известно отчуждение, примесено със страх, и поради детската си наивност приема това отношение за уважение.
Но най-важното е, че то вижда как всички се страхуват от престъпниците, страхуват се, че който и да е от тях би могъл да те убие, да ти избоде очите…
