Заседанието започна в седем и половина. Вкараха ни в залата, където малко по-късно влязоха комендантът, облечен като офицер от колониалните войски, един възрастен капитан от пехотата и един лейтенант — тези двамата щяха да играят ролята на заседатели.
Вдясно надзирател с пагони — капитан, се канеше да представи обвинението.
— Случаят Шариер, Клузио, Матюрет!
Стояхме на около четири метра от съда. Можех добре да разгледам лицето на коменданта — четиридесет, четиридесет и пет годишен, обгорял от тропическото слънце, с посребрени на слепоочията коси. Черни вежди, обаятелни черни очи, които се взират право в нас. Истински военен. В погледа му нямаше злоба. Претегли ни и ни прецени за няколко секунди. Очите ми се заковаха в неговите, после доброволно сведох поглед.
Капитанът от ръководството на колонията пресили обвинителната си реч и с това загуби сражението. Представи обезвреждането на надзирателите като опит за убийство. За арабина каза, че по чудо е оживял от многобройните ни удари. Направи нова грешка, като ни нарече каторжници, разнесли най-далеко срама на Франция, откак колонията изобщо съществува: „Чак до Колумбия! Две хиляди и петстотин километра, господин председател на съда. Тринидад, Кюрасао и Колумбия — всички тези нации са имали възможност да чуят най-отвратителни лъжи за условията във френските наказателни колонии.“
— Призовавам за две строги присъди по осем години на човек — по пет години за опит за убийство и три години за бягство. Става дума за Шариер и Клузио. За Матюрет искам само три години за бягство, защото следствието показа, че не е взел участие в опита за убийство.
— Съдът иска да изслуша кратък разказ за вашата дълга одисея — рече председателят.
Спестих частта, отнасяща се до река Марони, и описах пътуването ни до Тринидад. Говорих за семейство Боуен и добрината, която ни стори. Цитирах думите на началника на полицията в Тринидад: „Няма да даваме оценки на френското правосъдие, но не можем да се съгласим с изпращането на каторжници в Гвиана и затова ще ви помогнем.“ Кюрасао, отец Ириней дьо Брюн, случката с торбата флорини, после Колумбия — защо и как попаднахме там. Сбито разказах за живота си сред индианците. Комендантът слушаше, без да ме прекъсва. Поиска само няколко подробности за живота сред индианците — явно тази част силно го бе заинтригувала. Казах за колумбийските затвори, спрях се по-подробно на карцера в Санта Марта.
— Благодаря за обяснението, което осветли членовете на съда и в същото време ги заинтересува. Ще направим петнадесетминутна пауза. Не виждам защитниците ви. Къде са?
— Нямаме. Моля, позволете аз да защитавам другарите си и себе си.
— Добре, правилникът го позволява.
— Благодаря.
Петнадесет минути по-късно заседанието продължи.
— Шариер — започна председателят, — трибуналът ви възлага да се заемете със защитата на вашите съучастници и вас самия. Предупреждаваме ви, че ще ви отнемем думата, ако проявите неуважение към тук присъстващия представител на администрацията. Защитавайте се, както прецените, но се придържайте към учтивите изрази. Имате думата.
— Единствената ни молба е да оттеглите обвинението в умишлено убийство. То е необосновано и аз мога да го докажа. Миналата година аз бях на двадесет и седем години, а Клузио — на тридесет. Бяхме в разцвета на силите си, току-що пристигнали от Франция. Аз съм висок метър и седемдесет и четири, а той — метър и седемдесет и пет. Ударихме арабина и надзирателите с железните крака на леглата си. Нито един от четиримата не е бил сериозно ранен. Това показва, че ударите са били нанесени изключително внимателно с единствената цел да ги лишим от съзнание, без това да има тежки последици за тях. Обвинението забрави да спомене, или може би няма информация, но железните пръти бяха обвити в парцали, за да не предизвикат смъртта на някой от нападнатите. Съдът, съставен от професионални военни, знае какво може да направи един силен мъж, удряйки някого по главата само с палка. А ние разполагахме с железа. Обръщам вниманието на съда върху факта, че никой от пострадалите не е бил изпратен в болница.
— Смятам, че когато един човек е осъден на доживотна каторга, опитът му за бягство трябва да се преценява с по-малко суровост, отколкото ако излежава лека присъда. На нашата възраст човек трудно може да приеме факта, че животът му е затрит. Моля съдът да се отнесе към нашите случаи с най-голямата възможна снизходителност.
Комендантът шепнешком проведе съвещание с двамата заседатели, след което удари с чукчето.
— Обвинени, изправете се!
Тримата се изправихме бледи като смъртта.
— Съдът отхвърля обвинението в опит за убийство и няма да наложи присъда по този параграф. По обвинението за бягство се признавате за виновни във втора степен. За това престъпление съдът ви присъжда по две години затвор в изолатор.
— Благодарим, господин комендант — казахме тримата в един глас. А аз добавих: „Благодарим на състава на съда.“
Копоите, които слушаха заседанието от дъното на залата, бяха като попарени. Върнахме се обратно в помещението, където всички се зарадваха на новината. Никой не ни завидя. Дори най-тежко наказаните искрено ни поздравяваха за големия късмет.
Франсоа Сиера дойде, за да ме разцелува. Беше луд от щастие.
Шеста тетрадка
Островите на спасението
Пристигане на островите
На следващия ден трябваше да отплаваме към Островите на спасението. Ето че въпреки цялата ми съпротива от доживотното заточение ме деляха само няколко часа. Първо щях да прекарам две години в изолатора на остров Сен Жозеф. Надявах се да докажа, че прякорът Людоеда, който каторжниците му бяха дали, е несправедлив.
Бях загубил играта, но не се чувствах победен.
Трябваше да благодаря, че ще прекарам само две години в този затвор в затвора. Бях си обещал, че няма лесно да се поддам на психическите отклонения, към които води пълната изолация. Разполагах със спасително средство срещу тях. Възнамерявах отсега да започна да си представям, че съм свободен, с ума си и здрав като останалите нормални каторжници на островите. Щях да изляза от изолатора едва тридесетгодишен.
Много рядко някой успяваше да избяга от островите — знаех това. Но макар да се брояха на пръсти, успешни опити все пак съществуваха. Е добре, аз със сигурност щях да успея също да избягам. „След две години ще се чупя от островите“, казах и на Клузио, който седеше до мен.
— Трудно се пречупваш, мой стари Папийон, и аз ти завиждам заради тази твоя вяра, че един ден ще бъдеш отново свободен. От година насам правиш бягство след бягство и нито веднъж не се обезкуражи. След всеки провал започваш да замисляш нов опит. Учудвам се, че откак сме тук, не си предприемал нищо.
— Оттук, приятелю, можем да се измъкнем само по един начин — като подпалим бунт. Само че не разполагам с достатъчно време да се наложа над всички тези трудни мъже. Аз всъщност за малко не ги разбунтувах, но се уплаших самият да не стана тяхна жертва. Четиридесетте мъже, които са тук, са до един стари каторжници. Блатото вече ги е погълнало, те реагират различно от нас. Вземи например човекоядците, или ония типове с мравките, или пък другия, дето, за да убие едного, сложил отрова в супата и не се поколебал да прати на оня свят заедно с него още седем души, които нищо не са му били направили.
— Но нали на островите ще бъдат хора от същия сорт.
— Да, обаче оттам аз ще се чупя без ничия помощ. Ще замина сам или максимум с още един другар. Защо се подсмихваш, Клузио?
— Усмихвам се на упоритостта ти. Желанието ти да се озовеш в Париж и да представиш сметките на онези трима приятели е толкова силно, че не осъзнаваш колко неосъществимо е всъщност.
