— Пристига, господин началник.
Видях Дега да се приближава към нас — облечен целият в бяло, с истинско сако с копчета, той вървеше до един надзирател. И двамата носеха големи книги подръка. Започнаха да ни привикват поред и да попълват новите ни „етикети“. „Вие, затворник Еди-кой си, регистриран за превод под еди-кой си номер, получавате за изолатора входящ номер такъв и такъв.“
— Колко?
— Еди-колко си години.
Щом дойде моят ред, Дега ме разцелува. Комендантът се приближи.
— Това ли е Папийон?
— Да, господин комендант — отвърна Дега.
— Спазвайте добро поведение в изолатора. Две години минават бързо.
Изолаторът
Първата лодка вече бе готова за отплаване. С нея трябваше да тръгнат десет от деветнадесетимата осъдени. Извикаха и моето име.
— Не, този ще замине последен — хладнокръвно отсече Дега.
Още щом пристигнахме, бях удивен от начина, по който се държаха тук каторжниците. Никаква дисциплина и като че изобщо не им пукаше от копоите. Разговорихме се с Дега, който бе застанал до мен. Вече му бяха известни подробностите около моето бягство. Някои от хората, които лежаха с мен в Сен Лоран, му бяха разказали всичко, пристигайки на островите. Той не се хвърли да ме оплаква, държа се много тактично. Промълви само няколко думи, но от цяло сърце: „Заслужаваше да успееш, момче. Нищо, следващия път!“ Не ми пожела дори смелост — знаеше, че тя не ми липсва.
— Тук работя като главен писар и много се имаме с коменданта. Дръж се добре в изолатора. Ще ти изпращам тютюн и храна. Всичко ще ти е наред.
— Тръгвай, Папийон! — беше мой ред.
— Довиждане на всички. Благодаря ви за добрите думи.
Качих се и аз в лодката. Двадесет минути по-късно слязохме на Сен Жозеф. Имах време да забележа, че трима въоръжени надзиратели на борда пазеха шестима каторжници гребци и десет осъдени. Щеше да е детска игра да превземем корабчето. В Сен Жозеф се беше строил цял „комитет по посрещането“. Пред нас се изправиха двама коменданти — комендантът на каторгата на острова и комендантът на изолатора. Заобиколени от охрана, тръгнахме пеша към затвора. По пътя не срещнахме нито един каторжник. Още щом прекрачихме голямата желязна порта с надпис „Наказателен изолатор“, разбрахме, че тук няма място за шеги. Четирите високи стени и портата заобикаляха една малка сграда, на която пишеше „Администрация и управление“, и три здания, наречени А, Б и В. Вкараха ни в управлението в една студена стая. Ние деветнадесетимата се строихме в две редици и комендантът на изолатора се обърна към нас:
— Затворници, както знаете, тук се излежават наказанията за престъпления, извършени от хора, осъдени вече на каторга. Тук ние не се опитваме да ви превъзпитаваме. Знаем, че това би било безполезно. Тук ние се опитваме да ви пречупим. При нас важи едно-единствено правило — дръжте си устите затворени. Изискваме абсолютно мълчание. Рисковано би било да „телефонирате“, защото ако ви пипнем, наказанието ще е много тежко. Можете да искате лекарски преглед само при положение, че сте сериозно болни. Ако повикате лекар вън от това условие, ще бъдете тежко наказани. Това е всичко, което имах да ви казвам. А, и още нещо — пушенето е абсолютно забранено. Хайде, надзирателите да ги претърсят щателно и всеки към килията си. Шариер, Клузио и Матюрет да не се слагат в едно и също здание. Погрижете се лично за това, господин Сантори.
Десет минути по-късно бях затворен в моята килия — номер 234 в здание А. Клузио бе пратен в Б, а Матюрет във В. Казахме си довиждане с очи. Още щом влязохме, всички разбрахме, че ако искаме да излезем живи оттук, ще трябва да се подчиняваме на безчовечния правилник. Гледах как се отдалечават моите спътници в това дълго бягство, моите храбри и горди другари, които така себеотдайно ме бяха придружили, без нито веднъж да се оплачат или да изкажат съжаление, задето са тръгнали с мен. Сърцето ми мъчително се сви, защото след четиринадесет месеца борба рамо до рамо в името на свободата ни ние бяхме завинаги обвързани помежду си с безгранично приятелство.
Огледах килията, в която ме тикнаха. Никога дотогава не бях предполагал, нито можех да си представя, че Франция, отечество на свободата, страна, родила Декларацията за правата на човека и гражданина, би могла да построи, макар и във Френска Гвиана, макар и на изгубено сред Атлантика и голямо колкото носна кърпа островче, толкова варварски репресивно изобретение като изолатора на Сен Жозеф. Представете си сто и петдесет килии, залепени една за друга. Всяка от тях имаше само по един отвор в четирите си дебели стени — малка желязна врата с прозорче. Над прозорчетата беше изписано: „Отварянето на вратата без заповед от командването — строго забранено.“ Отляво висеше койка с дървена възглавница от типа на онези, които използваха в Болийо — можеше да се изправя и да се закрепва плътно до стената; имаше още одеяло, циментов куб в един от ъглите в дъното вместо табуретка, метличка, войнишко канче, дървена лъжица, тенекиено ведро, закрепено с верига за тежка метална плоча. (Ведрото можеше да се изтегля навън, за да се изпразва, и после да се връща обратно в килията.) Стените бяха три метра високи. Вместо таван бяха сложени огромни метални решетки, дебели като трамвайни релси, и наредени така, че отгоре да не може да се пусне никакъв по-едър предмет. После, още по-високо, на около седем метра от пода се издигаше истинският покрив на зданието. Над залепените една за друга килии минаваше широка около метър пътека с железни перила. Двама надзиратели крачеха по нея безспир — срещаха се на средата на пътя, правеха кръгом и се отдалечаваха обратно. Беше ужасно потискащо. Дневната светлина стигаше до мостика. Но долу в килията дори по пладне едва се виждаше каквото и да било. Веднага започнах да крача напред-назад в очакване да ни дадат знак да спуснем койките. И затворниците, и тъмничарите носеха платнени обувки, за да се избегне какъвто и да било шум. Помислих си: „Тук, в номер 234, ще се опита да живее, без да полудее, Шариер, наричан още Папийон, в продължение на две години или седемстотин и тридесет дни. Нека той докаже, че този изолатор несправедливо носи прякора Людоед.“
Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Копоят току-що мина над главата ми. Не го чух да се приближава, но го видях. Щрак! Запалиха лампите, закачени много високо, там някъде под покрива, на шест метра височина. Мостикът бе осветен, но килиите продължаваха да тънат в тъмнина. Продължавах да крача, а махалото отново започна да отброява своя ритъм. Спете спокойно, мръсни заседатели, които ме осъдихте, спете спокойно, защото, ако знаехте къде сте ме пратили, щяхте с отвращение да откажете съучастието си в налагането на такъв вид наказание. Явно щеше да е много трудно да удържам юздите на въображението си. Почти невъзможно. Изглежда беше по-добре да го насочвам към по-малко потискащи теми, отколкото да се опитвам да се преборя с него.
И действително — чрез изсвирване ни съобщиха, че можем да спуснем койките. Чух един силен глас да произнася:
— Специално за новопристигналите, знайте, че от този момент нататък можете да спуснете койките и да легнете, ако желаете.
Запомних само тези две думи: „ако желаете“. И продължих да крача — моментът бе прекалено съдбовен, за да заспя. Трябваше да привикна към тази клетка с открит покрив. Едно, две, три, четири, пет, веднага влязох в ритъма на махалото — главата наведена надолу, ръцете зад гърба, точно отмерени равни крачки — вървях нагоре-надолу като сомнамбул. На петата крачка дори не виждах стената, докосвах я, обръщайки се кръгом. В този маратон без финиш и без хронометър нямаше място за умора.
Е да, Папи, с Людоеда шега не бива. Отразена на стената, сянката на копоя предизвикваше странен ефект. А щом вдигнех глава и го видех там високо, усещането ставаше още по-потискащо: получавах чувството, че съм попаднал в яма леопард, наблюдаван отгоре от ловеца, дошъл да ме плени. Впечатлението бе потресаващо и трябваше да минат месеци, за да привикна.
Годината има триста шестдесет и пет дни; две години правят седемстотин я тридесет дни, освен ако една от тях не се окаже високосна. Тази мисъл ме накара да се подсмихна. Знаеш ли, няма значение дали дните са седемстотин и тридесет или седемстотин тридесет и един. Всъщност защо пък да няма значение? Не, това са две различни неща. Един ден в повече значи двадесет и четири часа в повече. А двадесет и четири часа траят дълго. Седемстотин и тридесет дни по двадесет и четири часа обаче е много-много
