Ето ти на тебе! Нямаш право да заговаряш дежурния надзирател? По никакъв повод? А ако нещо нетърпимо те боли? Ако усещаш, че ще пукнеш? Ако имаш сърдечна криза, астма, апандисит? Нима е забранено да помолиш за помощ, дори ако животът ти зависи от това? Прекалено е! Не, това не може да е нормално. Значи е твърде лесно да нарушиш скандално правилата — достатъчно е, когато стигнеш до предела на силите си, нервите ти да не издържат. И да се развикаш, само и само за да чуеш гласове, някой да ти проговори, пък дори и да каже „Пукни, но замълчи“. По двадесет пъти на ден около двадесетина от двеста и петдесетте нещастници, които бяха затворени тук, се опитваха да предизвикат някаква караница, за да отпушат клапана на напрежението в мозъците си.
Човекът, който е измислил тези клетки за диви зверове, сигурно не е бил психиатър — един лекар никога не би могъл да падне толкова низко. Не е бил доктор и онзи, чиято рожба е правилникът. Но и двамата създатели на комплекса — архитектът, както и чиновникът, изпипали така внимателно най-дребните детайли от наказанието, сигурно са отблъскващи чудовища, лукави и изобретателни психолози, изпълнени със садистична омраза към подсъдимите.
Колкото и дълбоко да бяха закопани килиите на Централния затвор в Кайен, от тях можеше да се процеди, да стигне до общественото мнение ехото от изтезанията и лошото отношение към този или онзи осъден.
Доказателство за това бе, че когато там ми свалиха белезниците и железата от палците, по лицата на надзирателите се изписа истински страх — страх от евентуални неприятности, без съмнение.
Но тук, в изолатора на каторгата, където единствено служителите на управата имаха достъп, никой за нищо не се притесняваше — добре знаеха, че нищо не може да им се случи.
Трак, трак, трак, трак — прозорчетата се отварят едно по едно. Приближавам се към моето, рискувам да хвърля едно око, после подавам носа си и накрая цялата си глава в коридора. Отдясно и отляво по същия начин надничат редици от глави. Веднага разбрах, че още щом се отворят прозорчетата, всички се втурват да надзърнат навън. Съседът отдясно ме изгледа съвършено безизразно. Сигурно е затъпял от мастурбиране. Нещастникът беше блед, омазан, в идиотския му поглед нямаше никаква светлина. Този отляво обаче бързо пошушна: „Колко?“
— Две години.
— А аз четири. Една вече мина. Име?
— Папийон.
— Аз — Жорж, Жожо от Оверн. Къде те пипнаха?
— В Париж, а тебе?
Нямаше време за отговор — кафето и коматите хляб бяха вече на две килии от моята. Съседът ми отдръпна навътре глава и аз последвах примера му. Протегнах канчето си, напълниха го с кафе, после ми дадоха и комат хляб. Не се протегнах достатъчно бързо и прозорчето хлопна, преди да съм го взел в ръка — хлябът се изтърколи на земята. Само четвърт час по-късно пълната тишина отново се възцари. По всяка вероятност раздаваха храната едновременно и в двата коридора, иначе нямаше да свършат толкова бързо. За обед получихме супа с парче сварено месо. Вечерта — чиния леща. В продължение на следващите две години това меню щеше да се променя само вечер — леща, фасул, грах, нахут, боб и ориз с мас. На обед обаче си оставаше едно и също.
Всеки две седмици по същия начин си подавахме главите през прозорчето и един каторжник минаваше с добре наточена машинка за стрижене и ни обръсваше брадите.
Вече от три дни бях тук. Главно една мисъл ме тревожеше. Приятелите ми от Роаял бяха обещали да ми изпращат храна и тютюн. Досега не бях получил нищо и се питах как ли ще успеят да направят това малко чудо. Не бях особено изненадан, че нищо не е стигнало до мен. Пък и да се пуши тук, сигурно бе много опасно — така че тютюнът си оставаше лукс. Храната обаче ми бе жизненонеобходима, тъй като обедната супа си беше чиста водица с няколко стръкчета зеленина и парче варено месо, не по-голямо от сто грама. Вечер — също водниста каша, из която плуват няколко шушулки фасул или друг сушен зеленчук. Искрено казано, за мизерните порции бях склонен да обвинявам не толкова администрацията, колкото затворниците, натоварени да приготвят и да раздават храната. Защото имаше един дребен марсилец — той обикновено минаваше вечер, — който бъркаше с черпака до дъното на казана и винаги ми сипваше повече зеленчуци, отколкото вода. Останалите напротив — загребваха отгоре, като само леко поразбъркваха. И естествено сипваха вода, а не зеленчук. Това системно недохранване бе изключително опасно. Ако искаш да имаш силен дух, е нужно и физическо здраве.
Чух, че помитат коридора и ми се стори, че пред моята килия метат твърде дълго. Метлата упорито блъскаше по вратата. Вгледах се внимателно и забелязах да се подава крайче бяла хартия. Веднага разбрах, че искат да пъхнат нещо под вратата, но не могат да го натикат цялото. Изчакаха ме да го изтегля цялото и чак тогава продължиха да метат по-нататък. Дръпнах листчето и го разгънах. Оказа се бележка, написана с фосфоресциращо мастило. Изчаках копоя да мине и бързо прочетох: „Папи, от днес нататък всеки ден ще намираш в кофата си пет цигари и един кокосов орех. Дъвчи добре ореха, преди да преглътнеш, ако искаш да ти бъде полезен. Гълтай месестата част. Пуши сутрин, докато чистят кофите. Никога след сутрешното кафе, но може по време на обедното хранене, веднага след като си си изял порцията или вечер със зеленчуците. Пращаме ти и парче графит от молив. Всеки път, когато се нуждаеш от нещо, пиши на късче от тази хартия. Когато чуеш метлата да се блъска в твоята врата, драсни с нокти по нея. Ако ти отговорят по същия начин, пъхни листчето отдолу. Никога не се опитвай да го предадеш, преди да си получил отговор. Пъхни хартията в ухото си, за да не се налага да си вадиш патрона, а графита остави където и да е до стената. Смелост. Целуваме те. Иняс и Луи.“
Бележката ми бе изпратена от Галяни и Дега. Усетих как гърлото ми се стяга от вълнение — съзнанието за верността и предаността на моите приятели ме изпълни с топлина. И още по-сигурен в бъдещето, убеден, че ще се измъкна жив от този гроб, аз закрачих с бодра и весела стъпка — едно, две, три, четири, пет, кръгом и така нататък. И докато вървях, си мислех: колко благородство, колко воля за добри дела се крие в душите на двамата мъже. Сигурно поемат опасен риск, могат да загубят службите си на писар и на пощальон. Грандиозно е това, което правят заради мен, да не говорим, че сигурно им струва много скъпо. Колко ли хора е трябвало да подкупят на Роаял, за да стигнат до мен, до килията ми в Людоеда!
Читателю, трябва да знаеш, че сушеният кокосов орех е пълен с масло. Твърдата му бяла ядка е толкова наситена с масло, че ако обелиш шест ореха и просто натопиш месестата им част в топла вода, на следващия ден ще обереш от повърхността цял литър олио. Това масло, освен че ми осигуряваше мазнините, от чиято липса страдаха всички, подложени на същия режим, изобилстваше от витамини. Един кокосов орех на ден — това бе почти равнозначно на гарантирано здраве. Най-малкото можех да съм спокоен, че няма да се обезводня или да умра от недохранване. Вече повече от два месеца получавах безпроблемно храна и цигари. Когато пушех, се прикривах като индианец — гълтах надълбоко дима и после го изпусках малко по малко и за да го разсея, размахвах разперената си длан като ветрило.
Вчера се случи нещо странно. Не знам дали постъпих правилно. Един от дежурните надзиратели се облегна на перилото на пътечката и погледна към моята килия. Запали цигара, дръпна няколко пъти и после я остави да падне при мен, след което се отдалечи. Изчаках го да се върне и демонстративно стъпках цигарата с крак. Крачката му леко се забави — след като забеляза постъпката ми, той продължи напред. Дали бе изпитал съжаление към мен, или го бе досрамяло от администрацията, на която служеше? Дали пък не ставаше дума за капан? Не знам — и това ме притеснява. Когато човек страда, става прекомерно мнителен. Надявам се, че ако надзирателят е искал да се превърне за няколко секунди в добър човек, не съм му причинил болка с презрителния си жест.
Ето че изтекоха повече от два месеца. Според мен този изолатор е единственото място, където нищо не успях да науча. Защото нямах възможност за никакви контакти. За сметка на това добре усвоих умението да се раздвоявам. Изработих си тактика без грешка. За да предизвикам ярки видения, за да се завърти пред очите ми лентата на моя живот като авантюрист или на детството ми, или за да превърна мислено мечтите си в действителност, трябваше първо много да се изморя. Нужно беше да вървя в продължение на часове, без да сядам и без да спирам, като си мисля за обикновени неща. После, когато усетя, че буквално ще падна от изтощение, лягам на койката, слагам глава върху част от одеялото, а другата част нагъвам върху лицето си. Така и бездруго недостатъчният въздух в килията стига до носа и устата ми още по-трудно. Получава се нещо като задушаване, главата ми пламва. Дробовете ми се свиват от жега и липса на въздух и точно в този момент внезапно отлитам в страната на мечтите. О, какви неописуеми изживявания ми осигуриха тези
