въдворят на някой от островите. На Роаял или на Сен Жозеф. Тогава до насита ще говоря, ще пуша и ще подготвям следващото си бягство.
На сутринта започнах да отброявам новите триста шестдесет и пет дни, които ми оставаха. Бях изпълнен с вяра в бъдещето си. Последвалите осем месеца оправдаха надеждите ми. Но на деветия стана провал. Нея сутрин преносителят на кокосовите орехи бил пипнат на местопрестъплението в момента, в който се опитвал да върне обратно в килията ми кофата с ореха и петте цигари в нея.
Инцидентът бе толкова значителен, че законът за мълчанието бе забравен за няколко минути. Ясно чувах ударите, които се сипеха по нещастника. После някой изкрещя като смъртно ранен. Прозорчето ми се отвори и един надзирател навря през него налятата си с кръв мутра:
— И на тебе няма да ти се размине!
— На твое разположение съм, подлецо! — креснах аз в отговор, побеснял от начина, по който се отнесоха към нещастното момче отвън.
Това се случи в седем часа. А едва в единадесет пристигна да ме търси цяла делегация, предвождана от втория комендант на изолатора. Отвориха вратата, която бяха заключили зад гърба ми преди двадесет месеца и която никой досега не бе отварял. Аз стоях в дъното на килията с канчето в ръка. Бях заел положение за защита, готов да раздавам колкото е възможно повече удари. По две причини: първо, за да не останат ненаказани юмруците на надзирателите, и, второ, за да ги накарам по-скоро да ме доведат до състояние на безсъзнание. Никой обаче не се нахвърли върху мен.
— Затворник, излезте.
— Ако смятате да ме биете, знайте, че ще се защитавам. Нямам намерение да излизам, за да ми се нахвърлите от всички страни. Тук се чувствам по-добре и първият, който ме докосне, горчиво ще съжалява за това.
— Няма да ви бият, Шариер.
— Кой ми го гарантира?
— Аз, втори комендант на изолатора.
— Може ли да ви се разчита?
— Не ме обиждайте, безсмислено е. Давам ви честната си дума, че никой няма да ви удари. Хайде, излезте.
Продължавах да стискам канчето.
— Носете го със себе си, ако ви харесва. Но няма да се наложи да го използвате.
— Добре, хубаво. — Излязох и тръгнах по коридора, заобиколен от шестима надзиратели и втория комендант. Щом стигнахме в двора, ми се зави свят. Очите ми бяха заслепени от светлината и не можех да ги държа отворени. Най-после успях да различа къщурката, в която ни бяха приели на идване. Около нея стояха дванадесетина надзиратели. Без да ме побутват, ме насочиха към помещението с надпис „Администрация“. На земята лежеше и стенеше облян в кръв човек. Стенният часовник показваше единадесет часа. „Значи вече от четири часа го измъчват, бедничкият“, помислих аз. Комендантът седеше зад писалището си, вторият комендант се настани до него.
— Шариер, от колко време получавате храна и цигари от този човек?
— Той сигурно вече ви е казал.
— Сега ви питам вас.
— Имам амнезия и вече не си спомням какво се е случвало вчера.
— Подигравате ли ми се?
— Не, изненадан съм, че не го пише в досието ми. Получих амнезия след един удар по главата.
Комендантът толкова се изненада от отговора ми, че нареди:
— Попитайте в Роаял дали знаят подобно нещо.
Докато се опитваха да се свържат по телефона, той продължи:
— Нали си спомняте, че името ви е Шариер?
— Това да. — И много бързо, за да го объркам още повече, зарецитирах като автомат: — Наричам се Шариер, роден съм през 1906 г. в департамента Ардеш, осъден съм доживот в Париж.
Онзи отвори очи като чинии — почувствах, че съм го шашнал.
— Получихте ли кафето и хляба тази сутрин?
— Да.
— Какъв зарзават ви дадоха снощи?
— Не знам.
— Значи искате да кажете, че нямате никаква памет?
— Не запомням нищо от това, което ми се случва. Но лица помня. Знам например, че вие ни посрещнахте първия ден тук. Обаче кога — не мога да кажа.
— Добре тогава, знаете ли колко време остава до изтичането на наказанието ви?
— На доживотното ли? Ами по всяка вероятност докато умра.
— Не, не! Става дума за присъдата ви в изолатора.
— Аз да съм осъден на изолатор? Защо?
— Боже господи! Това вече е върхът! По дяволите! Да ме изкараш от кожата ми ли искаш? Не ми казвай, че не си спомняш за двете години затвор в изолатора, които получи като наказание заради бягството си!
И тук аз напълно го утрепах:
— Да бягам? Аз? Господин комендант, аз съм сериозен човек, в състояние съм да отговарям за постъпките си. Елате с мен до килията и ще видите дали съм избягал.
В този момент един от копоите се върна и докладва:
— Роаял на телефонната линия, господин комендант.
Онзи отиде до телефона:
— Нищо ли му няма? Странно, твърди, че е получил амнезия… Причината ли? Удар по главата… Ясно, симулант. Човек никога не може да е сигурен… Добре, извинете ме, господин комендант, ще проверя. Дочуване. Ще ви държа в течение.
— Ела, хитрецо, да ти видя главата. Я виж ти, наистина имаш белег от голяма рана. А как става така, та си спомняш, че си изгубил памет след удара? Я ми го обясни това.
— Не мога да го обясня. Само констатирам, че си спомням удара, името си и още няколко неща.
— Какво в крайна сметка искате да постигнете?
— Отговарям на въпроса ви. Питате ме, откога получавам храна и цигари. Ето окончателния ми отговор: не знам дали днес бе първият или хилядният път. Поради амнезията си не съм в състояние да ви отговоря. Това е всичко, правете каквото намерите за добре.
— Аз ще направя нещо съвсем просто. В продължение на дълго време си ял твърде много. Затова сега малко ще поотслабнеш. Отменям ти вечерното хранене до края на наказанието.
Още същия ден получих бележка от следобедния чистач. За съжаление не беше фосфоресцираща и не можах да я прочета. През нощта запалих цигарата, която ми бе останала от предишния ден и която бях скрил така добре в койката си, че копоите не успяха да я открият при пребъркването. Благодарение на нейната светлина успях да разчета следното: „Нашият човек не е пропял. Казал е, че ти изпраща храна по своя воля, и то само за втори път. И че го е направил, понеже те е познавал във Франция. Никой на Роаял няма да пострада. Смелост.“
И така, бях лишен от кокосовите орехи, от цигарите и от новините за моите приятели на Роаял. Отгоре на всичко престанаха да ми дават вечеря. Не бях свикнал да чувствам глад, а десетте цигарени паузи бяха основна занимавка през дните и част от нощите ми. Мислех не само за себе си, но и за горкото момче, което пребиха заради мен. Дано не го накажат твърде сурово.
Едно, две, три, четири, пет, кръгом… Едно, две, три, четири, пет, кръгом… Няма да ти е толкова лесно да издържиш на отслабващия режим и може би сега, когато ще ядеш толкова малко, би трябвало да промениш тактиката си. Ще трябва например да лежиш възможно най-дълго, за да не изразходваш енергия. Колкото по-малко се движа, толкова по-малко калории ще изразходвам. Ще седя през по-голямата част от деня. При този режим сигурно скоро ще се разболея от анемия. Не преди да минат два месеца, все пак. Значи ми предстоят два съдбовни месеца. Когато отслабна твърде много, болестите ще получат чудесен терен за действие. Реших да оставам легнал от шест вечерта до шест сутринта. Щях да ходя само в периода между
