раздаването на сутрешното кафе и почистването на кофите — тоест два часа. И на обед след супата — още два. Общо четири часа движение. През останалото време щях да седя или лежа.
Щеше да ми е трудно да извиквам виденията си, без да се чувствам физически преуморен. Все пак можех да опитам.
Днес, след като дълго мислих за приятелите си и за жестоко бития нещастник, започнах да привиквам към новото разписание. Справях се добре, макар че времето течеше по-бавно, а неподвижните ми в продължение на часове крака изтръпваха ужасно.
Режимът продължаваше от десет дни. Сега вече изпитвах непрекъснат глад. Чувствах и една постоянна умора, която постепенно ме побеждаваше. Кокосовите орехи ми липсваха ужасно. Цигарите също, в известен смисъл. Лягах си много рано и бързо успявах да се измъкна мислено от килията си. Вчера например бях в Париж, в „Умрелия плъх“, и пих там шампанско с приятеля си Антонио Лондончанина, роден в Балеарите, но говорещ френски като парижанин и английски като истински островитянин. На следващия ден в „Кестена“ на булевард „Клиши“ той уби един от другарите си с пет изстрела. Е да, в нашите среди приятелството бързо може да премине в смъртна омраза. Да, вчера бях в Париж и танцувах под звуците на акордеона на бала в Пти Жарден, на авеню „Сен Уен“, където се събират само корсиканци и марсилци. В това въображаемо пътешествие срещах всичките си приятели и те изглеждаха толкова истински, че не можех да се усъмня нито в присъствието им, нито в това, че аз самият се намирам в онези хубави места, където бях прекарал толкова хубави нощи.
Ето как, без да прекалявам с ходенето, при ограничения режим на хранене, постигах същия резултат, както и след преумора. Спомените от миналото с такава сила ме теглеха извън килията, че действително мога да кажа — прекарвах повече часове на свобода, отколкото в изолатора.
Оставаше ми само месец. От три месеца не бях поемал друга храна освен парче хляб и топла нишестена супа с парче варено месо. Непрекъснатият глад ме бе докарал дотам, че понякога, едва получил дажбата си, се втренчвах в месото, за да проверя дали не е само кожа — нещо, което често ми се беше случвало.
Отслабнах много и си дадох сметка колко незаменим беше за поддържането на здравето и равновесието на организма ми кокосовият орех, който бях имал щастието да получавам в продължение на година и осем месеца.
Тази сутрин, след като изпих кафето си, се почувствах бесен. Бях си позволил да нагълтам половината от хляба — нещо, което никога не правех. Обикновено го разделях на четири парчета и го изяждах в шест сутринта, на обяд, в шест вечерта и една хапка ми оставаше за през нощта. „Кажи, защо го направи! — ругаех се наум. — Нима ще позволиш накрая да проявиш такова безволие?“ — „Гладен съм и нямам сили.“ — „Не бъди толкова капризен. Как искаш да имаш сили? Откъде да дойдат — от храната, която получаваш? Най-важното е — и тук ти си победител, — че макар и слаб, все още не си болен. Ако всичко върви така, при малко повече късмет Людоеда трябва да загуби баса си срещу теб.“ Бях седнал на циментовия блок, който ми служеше за табуретка, след двата часа задължително ходене. Още тридесет дни, или седемстотин и двадесет часа, и вратата щеше да се отвори и да ми кажат: „Затворнико Шариер, излезте. Двете години в изолатора изтекоха.“ И какво трябваше да отвърна аз? „Да, най-после свършиха дните ми в тази гробница.“ Не, не, почакай! Ако насреща ти е комендантът, на който извъртя номера с амнезията, ще му кажеш хладнокръвно: „Какво, помилван ли съм? Нима мога да замина за Франция? Свърши ли се с доживотното ми наказание?“ Ще го направиш, само и само да видиш физиономията му и да го убедиш, че не е било справедливо да те осъжда на глад. „По дяволите, какво ти става?“ Несправедливо или не — пука му на коменданта. Какво значение би могло да има това за безчувствен човек като него? Да не би да си въобразяваш, че ще страда от угризения, загдето ти е наложил несправедлива присъда? Забранявам ти да си мислиш — сега или по-късно, че подобен копой може да се сравнява с нормалните хора. Нито един човек, достоен да се нарича така, не би служил в тукашната банда. Животът сигурно може да те накара да привикнеш към всичко — дори към това да бъдеш мръсник докрай. Евентуално чак когато се изправи пред гроба си, страхът от Бога — ако е вярващ — ще го накара да се уплаши и да се разкае. Не, той няма да изпита истинско угризение заради извършените подлости — ще изпита страх, че сега Бог ще го съди така, както е съдил самият той.
Затова, когато излезеш навън и отидеш на някой остров — независимо кой, отсега нататък не се съгласявай на никакъв компромис с тази раса. Стоим от двете страни на ясно очертана барикада. При тях е малодушието, бездушната педантична власт, интуитивният садизъм, безмозъчната изпълнителност. При нас са се наредили хората като мен, които без съмнение са извършвали престъпления, но у които страданието е породило несравними качества: жалост, доброта, самопожертвователност, благородство, смелост.
Искрено казано, предпочитам да съм каторжник, отколкото надзирател.
Само двадесет дни още. Наистина се чувствам слаб. Забелязах, че винаги ми дават от по-дребните парчета хляб. Кой би могъл да падне дотам, че да подбира къшея ми? От няколко дни насам супата ми се състои от топла водичка и кокал с малко месо или кожа. Боя се да не се разболея. Това се е превърнало във фиксидея. Толкова съм слаб, че мога без никакви усилия да мечтая за каквото и да е. Дълбоката умора, придружена с тежка депресия, започна сериозно да ме тревожи. Опитвах се да им се противопоставя и успявах криво-ляво да отхвърля едно след друго двадесет и четирите часа на всеки пореден ден. Някой подраска на вратата ми. Бързо издърпах бележката. Беше с фосфоресциращо мастило — от Дега и Галяни. Прочетох: „Прати ни поне две думи. Тревожим се за здравето ти. Остават деветнадесет дни. Смелост — Луи, Иняс.“
Бяха приложили парченце бял лист и малко графитче. Написах: „Справям се, много съм слаб. Благодаря — Папи.“
Щом чух метлата отново пред вратата си, изпратих бележката. Тези няколко думи без цигари и без кокосов орех струваха за мен повече от всички лакомства. Проявата на това толкова прекрасно и дълготрайно приятелство ми даде силата, от която се нуждаех. Навън знаеха как съм и ако се разболеех, приятелите ми сигурно щяха да накарат доктора да ме лекува, както подобава. Бяха прави — след деветнадесет дни щях да пресека финалната линия на изтощителното си надбягване срещу смъртта и лудостта. Нямаше да се разболявам. От мен зависеше да огранича движенията си до минимум, за да не губя невъзстановими калории. Трябваше да се откажа от двата сутрешни и двата следобедни часа ходене. Това бе единственият начин да издържа. Затова лежах по цяла нощ, а останалите дванадесет часа прекарвах неподвижно седнал на каменната си пейка. От време на време се надигах и сгъвах по няколко пъти ръцете си, после сядах обратно. Още десет дни само.
Тъкмо се разхождах из Тринидад и се любувах на тъжните мелодии на хавайската китара, когато ужасен, нечовешки вик ме върна към действителността. Идваше от килията зад моята или някъде съвсем наблизо. Чух:
— Слез долу в моята дупка, мръснико. Не ти ли писна да ме наблюдаваш от високо? Губиш половината от спектакъла, защото тук е тъмно.
— Млъкнете, ще си навлечете тежко наказание! — изсъска му копоят.
— Ха-ха! Не ме разсмивай, глупако! Как може да се изнамери по-тежко наказание от мълчанието? Накажи ме, както искаш, пребий ме, ако това ти харесва, мръсен убиецо, но никога няма да измислиш нещо по-страшно от тишината, в която ме караш да живея. Не, не, не! Не искам, не мога повече да мълча! Още преди три години трябваше да ти кресна: пукни, мръснико! А бях толкова глупав, че чаках тридесет и шест месеца, преди да ти покажа колко не ми пука от наказанията ви! Да ти кажа колко си ми противен — ти и твоите другарчета, гадни копои такива!
Няколко мига по-късно вратата му се отвори и чух:
— Не, не така! Сложете му я наопаки — по-сигурно е!
А нещастникът изкрещя:
— Надявай ми я, както искаш, мръсната ти усмирителна риза, гадино! И наопаки, ако щеш! Стегни я да ме задуши, хайде, опри се на коляно, за да я вържеш по-здраво. Тя няма да ми попречи да ти кажа, че си лайно и че никога няма да станеш нещо по-добро от купчина нечистотии!
Сигурно му запушиха устата, защото не чух нищо повече. Вратата се затвори отново. Сцената сигурно развълнува младичкия надзирател, защото малко по-късно той се спря над килията ми и подхвърли:
— Този сигурно е полудял.
— Смятате ли? Все пак всичко, което каза, звучеше съвсем разумно.
Копоят остана поразен и процеди на тръгване:
