препускания на душата. Прекарвах любовни нощи, по-наситени, по-вълнуващи, по-страстни, отколкото истинските, изживени на свобода. Способността да пътувам в пространството ми позволяваше да сядам до майка ми, починала преди седемнадесет години. Играех с роклята й, а тя галеше къдрите на дългите ми като на момиче коси — и бях на пет годинки. Галех дългите й нежни пръсти и меката като коприна кожа. Заедно с мен тя се смееше на упоритото ми желание да скоча в реката както големите момчета, които бях наблюдавал по време на една разходка. Виждах най-дребните детайли на прическата й, светлата нежност в лъчистите й живи очи, чувах неизразимата ласкавост на думите й: „Бъди добро дете, мой малък Рири, много добро дете, за да може мама много да те обича. По-късно, когато пораснеш, ще можеш и ти да скачаш в реката от високо. Само че сега си още съвсем малък, съкровище мое. Хайде, скоро, даже твърде скоро ще пораснеш и ти.“
И после, хванати за ръка, двамата се връщахме у дома покрай реката. Аз наистина попадах в къщата на моето детство. До такава степен всичко беше истинско, че дори покривах с шепи очите на мама, за да не може да чете нотите, но въпреки това тя продължаваше да ми свири на пиано. Казвам ви, наистина се връщах там, това не бяха просто спомени. Аз действително стоях качен на един стол зад табуретката й и се опитвах с мъничките си ръце да закрия големите й очи. А гъвкавите й пръсти продължаваха да докосват клавишите, за да дослушам „Веселата вдовица“ докрай.
Нито ти, безчовечни прокуроре, нито вие, полицаи със съмнителна честност, нито нещастникът Полен, който изтъргува свободата си срещу едно лъжесвидетелство, нито дванадесетте глупаци, които се оставиха на обвинението да ги подведе, нито копоите от изолатора — достойни служители на Людоеда, — никой, абсолютно никой, нито дори дебелите стени и отдалечеността на този изгубен сред Атлантика остров — отново повтарям, нито едно материално или духовно препятствие не можеше да попречи на пътешествията ми и на щастието да летя сред виденията си.
Сбърках, като пресметнах времето на усамотението си в часове. Това бе грешка. Защото има периоди, в които човек отброява всяка минута. Така например едва след раздаването на кафето и хляба идва моментът за опразването на кофите — около час по-късно. В празната кофа ще открия кокосовия орех, петте цигари, а понякога и някоя фосфоресцираща бележка. Невинаги, но най-често в този период броя минутите. Това е лесно, защото щом започна да се движа автоматично, правя една крачка за секунда и на всеки пет крачки в момента, когато се обръщам кръгом, си казвам — едно. Щом стигна до дванадесет, значи е минала минутата. Само не мислете, че треперя да знам дали ще си получа кокосовия орех, макар в общи линии от него да зависи животът ми, нито дали ще получа цигарите, макар че пушенето по десет пъти на денонощие (всяка цигара деля на две) внася в този гроб неизразимо удоволствие. Не, но понякога, докато раздават сутрешното кафе, ме обзема безпричинен страх, че нещо е сполетяло хората, които рискуват спокойствието си, за да ми помагат толкова щедро. Затова чакам и се успокоявам, едва когато видя ореха. Щом той е там, значи с тях всичко е наред.
Бавно, много бавно се изнизват часове, дни, седмици, месеци. Ето че съм тук почти от година. От единадесет месеца и двадесет дни не съм разговарял с никого за повече от четиридесет секунди, и то с недоизречени, неясно изшептени думи. Все пак веднъж получих възможността да поговоря с някой на висок глас. Бях настинал и много кашлях. Реших, че това е достатъчно основание, за да изляза и да отида на преглед, и докладвах, че съм болен.
Ето го и доктора. За мое най-голямо учудване той открехна само прозорчето. Главата му се показа през тесния отвор:
— Какво ви е? От какво се оплаквате? От бронхит? Обърнете се. Кашляйте.
Не, това вече е прекалено. Подиграва ли се с мен? Напротив — точно това се случи. В колонията се беше намерил лекар, готов да ме прегледа през прозорчето, и той ме караше сега да се обръщам на един метър от вратата, като протягаше ухо да ме преслуша. После каза:
— Протегнете ръка.
Щях машинално да я протегна, когато някакво чувство на самоуважение ме възпря и отговорих:
— Благодаря, докторе, но не си давайте чак толкова труд. Няма смисъл.
Най-малкото, събрах достатъчно сили, за да му покажа, че не приемам този преглед насериозно.
— Ако щеш — отвърна цинично той. И си тръгна. Слава Богу, защото иначе всеки момент щях да избухна от гняв.
Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Едно, две, три, четири, пет, кръгом. Аз крача и крача без умора, безспир, крача гневно, мускулите на краката ми не са отпуснати както обикновено, а стегнати. Като че ли след случилото се имам нужда да смачкам нещо. Но какво ли бих могъл да стъпча? Под краката ми има само цимент. Всъщност в момента потъпквам много неща. Стъпквам малодушието на това докторче, което приема да участвува в отвратителната игра, само за да се хареса на администрацията. Тъпча безразличието на една класа хора към страданието и болката на друга класа. Тъпча незнанието на френския народ, неговата липса на интерес или любопитство към това къде попадат човешките товари, които отпътуват на всеки две години от Сен Мартен дьо Ре, и как се отнасят към тях. Тъпча журналистите от жълтата хроника, които пишат скандални материали против хората, извършили някое престъпление, а няколко месеца по-късно изобщо забравят за съществуването им. Тъпча католическите свещеници, които са изслушвали изповеди и знаят какъв е животът във френската каторга, но си траят. Тъпча съдебната система, която се е превърнала в състезание по надприказване между обвинителя и адвоката. Тъпча организацията на Лигата за защита на правата на човека и гражданина, която не издига глас, за да каже: „Спрете тази безкръвна гилотина, премахнете колективния садизъм, ширещ се сред чиновниците в администрацията.“ Тъпча това, че нито една организация или група не се е захванала да разпита виновниците за системата, да им постави въпроса как и по какъв начин на всеки две години в блатото загиват осемдесет на сто от захвърлените в него хора. Тъпча смъртните актове на официалните доктори: самоубийство, системно недохранване, изтощение, скорбут, туберкулоза, бяс, слабоумие. Какво ли още не се опитвам да стъпча? Едно е сигурно — след всичко, което се случи, аз вече не ходя нормално, а с всяка крачка смазвам по нещо.
Едно, две, три, четири, пет… и бавно течащите часове укротяват чрез умората моя безмълвен бунт.
Още десет дни и ще преполовя наказанието си в изолатора. Това е наистина хубава дата и си заслужава да я отбележа, защото, като изключим силния грип, може да се каже, че съм в добро здраве. Не само не съм полудял, но и засега няма подобна опасност. Убеден съм, дори ще кажа сто на сто убеден, че ще се измъкна жив и с акъла си в края на годината, която започва да тече от днес.
Събудиха ме нечии приглушени гласове. Чух:
— Тоя съвсем е вкочанясал, мосю Дюран. Как така не сте го забелязали досега?
— Не знам, шефе. Обесил се е откъм пътеката и затова много пъти съм минавал, без да го забележа.
— Не че има някакво значение, но все пак е някак нелогично, дето не сте го видели досега.
Съседът отляво се е самоубил, доколкото разбирам. Отнесоха го. Вратата се затвори зад тях. Регламентът беше стриктно спазен, тъй като вратата бе отворена и затворена в присъствието на „командването“ — самия началник на изолатора, чийто глас успях да позная. От десет седмици насам този беше петият ми съсед, който изчезваше така.
Настъпи денят на юбилея. В кофата намерих кутия кондензирано мляко „Нестле“. Беше лудост от страна на приятелите ми. Сигурно е струвало майка си и баща си, да не говорим за рисковете по пренасянето. Така че можах да прекарам ден на триумф над противника. Затова си обещах него ден да мина без видения. Останах си в изолатора. От идването ми тук бе изминала цяла година, а аз се чувствах готов да поема в бягство още утре, ако ми се представеше подобна възможност. Това беше голям успех и аз се гордеех с него.
Съвсем необичайно бе, че получих бележка от приятелите си с помощта на следобедния чистач: „Смелост. Остава ти още само една година. Знаем, че си здрав. При нас всичко е наред. Целуваме те. Луи и Иняс. Ако можеш, изпрати ни още сега няколко думи чрез същия човек, който ти предаде нашата бележка.“
Върху малкото листче хартия, прикрепено към бележката, аз написах: „Благодаря ви за всичко. Засега съм във форма и се надявам, че благодарение на вас ще се чувствам така и след една година. Можете ли да ми съобщите нещо за Клузио и Матюрет?“ И действително, чистачът се върна, подраска на вратата ми. Бързо подпъхнах листчето, което веднага изчезна. През целия ден и дори през част от нощта останах здраво стъпил на земята и в трезво съзнание — така, както си бях обещал неколкократно. Още една година и ще ме
