— Какво толкова е направил?
— Хвърлил собственото си детенце от един мост в реката и тъй като бебето паднало в плитчина с малко вода, имал сърце да слезе на брега, да го хване и да го натика на по-дълбоко.
— Как! Значи два пъти е убил сина си?
— Според едно приятелче, което работи тук като писар и е виждало досието му, този тип бил силно потиснат от благородническата си среда. Майка му изхвърлила като куче на улицата младата прислужница в замъка, която родила детето. Според приятеля ми, това момче било напълно подвластно на горделивата си майка педантка. Тя унизително му се подигравала, че има връзка с камериерка и накрая той изгубил ума и дума, казал й, че отива да занесе детето в приют, а го хвърлил във водата.
— На колко го осъдиха?
— Само на десет годинки. Нали виждаш, Папийон, той не е като нас с тебе. Високоуважаваната графиня сигурно е успяла да обясни на съдиите, че да убиеш бебето на някаква си прислужница не е чак толкова сериозно престъпление, особено ако е извършено от граф в стремежа му да запази честта на фамилията.
— И какъв е твоят извод?
— Е, аз като един прост парижки мошеник смятам следното: докато е бил на свобода и още нищо не му се е било случило, граф Жан дьо Берак е бил големец, възпитан така, че значение за него да има единствено синята кръв — всичко друго му изглеждало дребно и не си струвало да се занимава с него. На останалите човешки същества гледал не точно като на крепостни, но най-малкото като на хора без стойност. Онова егоистично и претенциозно чудовище — майка му, така го била обучила и подчинила, че го превърнала в себеподобно. Едва тук, в каторгата, господарят, който преди мислел, че всичко му е позволено, се превърнал в истински благородник. Може да ти се струва невероятно, но чак сега той стана граф Жан дьо Берак.
Още няколко часа и Островите на спасението нямаше да са за мен вече „големият непознат“. Знаех, че е много трудно човек да избяга оттам. Трудно, но не невъзможно. И вдишвайки с наслада морския вятър, си мислех: „Кога ли този насрещен вятър ще се превърне в попътния бриз на бягството?“
Вече пристигахме. Ето ги островите! Образуваха триъгълник, в който линията между Роаял и Сен Жозеф можеше да се нарече основа, а Дяволският остров — връх. Слънцето, което вече бе паднало ниско, ги осветяваше с типичната единствено за тропиците наситеност. Човек можеше спокойно да ги разгледа в детайли. Първо Роаял — равен пояс, над който се издигаше малък объл хълм, висок около двеста метра. Върхът също бе плосък. Общо взето, силуетът му напомняше за мексиканска шапка с отрязан връх, плуваща над вълните. Целият остров бе осеян с високи зелени палми. Малките къщурки с червени покриви придаваха на гледката рядко срещана привлекателност и ако човек не знаеше какво точно има на Роаял, спокойно би могъл да пожелае да прекара там целия си останал живот. Върху платото се издигаше фар, който трябваше да осветява околността нощем, за да не би при лошо време някой кораб да се разбие върху скалите. Като наближихме, успях да различа пет големи дълги здания. От Тити научих, че става дума най-напред за две огромни помещения, в които живеят четиристотин каторжници. После следваха помещенията на карцера с неговите килии и клетки, заобиколени от висока бяла стена. Четвъртата сграда бе болницата за каторжници, а петата — болницата за надзирателите. Навсякъде наоколо, разпръснати по склоновете, се виждаха къщички с покриви от розови тухли, в които живееха надзирателите.
По-далеч, но все пак близо до издължената част на Роаял, се открояваше Сен Жозеф. По-малко кокосови палми, по-малко зеленина и на върха на платото огромна мрачна постройка, която се виждаше добре още отдалеч. Веднага разбрах — точно това бе изолаторът. Тити Белота го потвърди. Той ми посочи и сградите наоколо — в тях живееха каторжници, излежаващи нормални присъди. Въпросните помещения бяха много близо до морето. Кулите на надзирателите се открояваха съвсем ясно, кацнали върху зъберите. И отново множество гиздави къщурки с бели стени и червени покриви.
Тъй като корабът приближаваше към Роаял откъм южната му страна, малкият Дяволски остров се скри от очите ни. От погледа, който бях успял да му хвърля, останах с впечатлението, че той представлява огромна скала, покрита с палми, и че на него няма значителни постройки. Няколко къщи на брега, боядисани в жълто, с кълчищни покриви. По-късно щях да науча, че това са домовете на депортираните по политически причини.
Навлязохме в пристанището на Роаял — добре защитено от огромен вълнолом, построен от каменни блокове. Дело, платено по всяка вероятност с живота на много каторжници, използвани като работници.
След три изсвирвания на корабната сирена „Танон“ хвърли котва на около двеста и петдесет метра от кея. Построеният от цимент и камъни кей бе много дълъг и издигнат на повече от три метра височина. Малко по-нататък, успоредно на него, се подреждаха няколко боядисани в бяло здания. С черни букви на стените им бе изписано: „Надзирателски пост“, „Лодкарска служба“, „Хлебарница“, „Пристанищна администрация“.
Виждахме каторжници, вперили очи в нашия кораб. Не носеха раирани дрехи, всички бяха облечени с панталони и нещо като блузони от бял плат. Тити Белота ми обясни, че на острова онези, които имали пари, си шиели дрехи по поръчка от брашнени чували с предварително изтрити надписи. Шивачите изработвали удобни, дори в известен смисъл елегантни облекла. Тук почти никой не носи каторжническа униформа, каза ми той.
Към „Танон“ се приближи лодка. На борда й се бяха изправили трима надзиратели с пушки — един отпред и двама отстрани, а зад тях шестима каторжници с бели панталони и голи от кръста нагоре гребяха с огромни весла. Бързо покриха разстоянието. Зад себе си влачеха голяма празна лодка, тип спасителна. Въоръжените надзиратели пристъпиха напред. Свалиха веригите от краката ни, но ни оставиха белезниците — така двама по двама заслизахме в лодката. Първо моята група, после осемте, които пътуваха отпред. Гребците се оттласнаха от кораба. После щяха да се върнат да вземат останалите. Стъпихме на кея, подредихме се пред административната сграда и зачакахме. Никой от нас не носеше багаж. Без да ги е еня за копоите, заточените разговаряха с нас на висок глас, спазвайки все пак една разумна дистанция от пет- шест метра. Няколко заточеници, които бяха пътували в моя конвой, приятелски ме поздравиха. Чезаре и Есари — двама корсикански бандити, с които се бях запознал в Сен Мартен, ми казаха, че работят на пристанището като лодкари. В този момент пристигна Шапар, онзи тип от аферата с марсилската борса, с когото дружахме, докато бяхме на свобода, и ми рече, без да се страхува от копоите:
— Хич да не ти пука, Папийон! Разчитай на приятелите си — в изолатора нищо няма да ти липсва. Колко ти лепнаха?
— Две години.
— Добре, две години минават бързо — ще се върнеш после при нас и ще видиш, че тук не е чак толкова лошо.
— Благодаря ти, Шапар. Как е Дега?
— Работи като писар, учудвам се, че още не е дошъл. Много ще съжалява, ако се разминете.
В този момент се появи Галяни. Тръгна право към мен, надзирателят се опита да го спре, но той въпреки това мина покрай него, като му рече:
— Хайде сега, не можете да ми попречите да целуна брат си, по дяволите!
И той наистина ме целуна и каза:
— Разчитай на мен. — После се отдръпна.
— С какво се занимаваш?
— Пощенски раздавач съм, вахмистър.
— И как е?
— Чувствам се спокоен.
Най-после всички бяха извозени до брега и се присъединиха към нас. Свалиха на всички белезниците. Тити Белота, Дьо Берак и още няколко непознати се отделиха в група. Един надзирател им заповяда: „Хайде, тръгвайте към лагера.“ Носеха вързопи с лични вещи. Всеки сложи торбата си на рамо и един по един поеха по пътеката, която явно водеше към вътрешността на острова.
Придружен от шестима надзиратели, пристигна и комендантът на острова. Направиха проверка. Всички бяхме налице. Нашият ескорт се оттегли.
— Къде е писарят? — запита комендантът.
