— Лека нощ, Клузио, и до утре. Да, ще ги видим тези пусти Острови на спасението. И първият ми въпрос ще бъде: „Защо наричат ада спасение?“
И като обърнах гръб на Клузио, подложих лицето си на нощния бриз.
Много рано на следващия ден отплавахме към островите. Двадесет и шест човека бяхме натоварени на „Танон“ — черупка с едва четиристотин тона изместимост, която кръстосваше от Кайен, през островите до Сен Лоран и обратно. Бяхме приковани един към друг двама по двама с вериги на глезените и белезници на китките. Отпред крачеха осем човека, разделени на две групи, всяка от които се пазеше от четирима копои с пушки в ръка. После следваше група от десетина, вардена от шест копои плюс двама главни надзиратели. Целият този народ се скупчи на палубата на корабчето. Времето беше толкова тежко, че човек можеше аха-аха да загуби съзнание.
Бях решил да не разсъждавам по време на пътуването, исках да се поразсея. Обърнах се към най- близкия до мен надзирател с единственото намерение да го подразня (впрочем той и така и така имаше вид на човек, който отива на погребение):
— С тия вериги, които сте ни турили, няма никакъв шанс да се спасим, ако скапаният ви кораб потъне. А в състоянието, в което се намира, една буря му е достатъчна, за да го потопи.
Съненият копой реагира точно според очакванията:
— Много му пука на някой дали ще се издавите. Заповедта е да ви оковем и толкоз. Отговорност носят тия, дето дават заповедите. Ние при всички положения сме непричом.
— Всъщност вие сте прав, господин надзирател, защото ако тоя ковчег се разцепи, и с вериги, и без вериги, всички ще идем на дъното.
— А не, знаете ли — вика глупакът, — този кораб отдавна пътува по същия маршрут и никога нищо не му се е случвало.
— Да бе, да, само че сега във всеки момент може да му се случи, именно защото пътува твърде отдавна. — Най-сетне успях да постигна целта си — взривих всеобщото мълчание, което ме изнервяше. Темата начаса бе подхваната от надзиратели и каторжници.
— Да, не стига, че черупката е толкова опасна, ами и ни оковават отгоре на всичко. Без вериги можехме поне да разчитаме на някакъв шанс.
— Ами същото е. Ние с униформите, ботушите и пушките не сме много по-леки от вас.
— Пушката не се брои, защото в случай на корабокрушение веднага ще я захвърлите — отвърна някой.
Като видях, че клъвнаха, пуснах и втората муха:
— Къде са спасителните лодки? Виждам само една мъничка — за осем души най-много. Капитанът и екипажът ще я напълнят. Другите да го духат, а?
Тук вече всички подхванаха разгорещено темата.
— Вярно, няма никакви спасителни лодки, а корабът е в такова състояние, че това, дето ни изпращат нас, бащи и глави на семейства, да си рискуваме живота, за да придружаваме негодниците, е направо непростима безотговорност.
Бях попаднал в групата на задната палуба, така че двамата началници на конвоя пътуваха с нас. Единият от тях ме погледна и рече.
— Ти ли си Папийон, който се връща от Колумбия?
— Да.
— Не се учудвам, че си стигнал толкова далече, имаш вид на човек, който разбира от корабоплаване.
— Да, доста разбирам — отвърнах му аз надуто.
Това напълно го попари. Отгоре на всичко точно в този момент капитанът слезе от мостика, защото излизахме от устието на Марони и тъй като мястото бе особено опасно, се налагаше той лично да държи кормилото. Беше черен като катран, нисък, дебел и младолик. Скоро отстъпи мястото си на друг член от екипажа и дойде при нас, за да разпита кои са смелчаците, достигнали чак до Колумбия в орехова черупка.
— Този, този и този — посочи ни началникът на конвоя.
— Кой беше капитан? — заинтересува се дребосъкът.
— Аз, господине.
— В такъв случай, приятелю, аз като моряк те поздравявам. Ти не си обикновен човек. Заповядай! — той бръкна в джоба на сакото си. — Приеми този пакет тютюн. Изпуши го за мое здраве.
— Благодаря, капитане. Аз също на свой ред трябва да ви поздравя заради смелостта ви да плавате в този ковчег по един-два пъти седмично.
За ужас на хората, които ми се щеше да разтревожа, той избухна в смях.
— Да знаеш само колко си прав! — възкликна той. — Тая черупка трябваше отдавна да я пратят на гробището, но от компанията предпочитат да я оставят да потъне, за да приберат застраховката.
— За щастие, разполагате с една спасителна лодка за вас и екипажа ви — нанесох аз заключителния удар.
— За щастие, да — отвърна нищо неподозиращият капитан и се качи обратно горе.
Така спорът, който аз нарочно предизвиках, продължи по време на цялото четиричасово пътуване. Всеки искаше да се изкаже по въпроса и лека-полека разговорът се прехвърли и на предната палуба.
Около десет сутринта морето не бе бурно, но вятърът не благоприятстваше пътуването. Плавахме на североизток, т.е. срещу посоката на вятъра и вълните, което естествено предизвикваше много по-силно люлеене от обикновено. На няколко надзиратели и каторжници им стана лошо. Слава Богу този, който беше окован за мен, се радваше на здрав стомах — няма нищо по-неприятно от това някой да ти повръща насреща. Въпросното момче беше истински парижки мошеник. Пристигнал бе в каторгата през 1927 г. Значи гниеше на островите вече седем години. Беше сравнително млад — тридесет и осем годишен.
— Викат ми Тити Белота, защото трябва да ти кажа, мой човек, че на мен в белота ми е силата. На островите от това се изхранвам. По цяла нощ блъскаме белот — по два франка за точка. Хубава сума се закръгля, ако добавиш контрите. Ако ти дойде каре валета, получаваш веднага четиристотин кинта, а към това се добавят и точките от играта.
— Така значи, на островите се валят много пари?
— О, да, стари ми Папийон! Островите са пълни с натъпкани догоре с мангизи патрони. Някои си ги донасят със себе си, други ги получават чрез надзиратели-комбинатори, които удържат половината от сумата за посредничеството си. Вижда се, че си нов, братче. Май нищо не ти е ясно!
— Не, нищо не зная за островите. Знам само, че е трудно да избягаш оттам.
— Бягство ли? — възкликна Тити. — Не си струва дори да споменаваш такова нещо. За тия седем години, откакто съм на островите, е имало само две бягства, в резултат на които трима загинаха, а двама бяха арестувани. Никой не успя да се измъкне. Затова и кандидатите да си опитат късмета не са много.
— Ти по какъв повод ходи до континента?
— Правиха ми рентгенова снимка да видят дали нямам язва.
— И ти не пробва да се чупиш от болницата?
— Ей Богу, не пробвах. И ти си виновен за това, Папийон. Ти обърка цялата работа. Отгоре на всичко имах нещастието да ме сложат в същото помещение, откъдето си избягал ти. Нямаш представа как ни охраняваха. Само да се приближиш към някой прозорец, за да подишаш малко въздух, и веднага тичат да те отдръпнат. Ако попиташ защо, отвръщат: „За всеки случай, да не би и на тебе да ти хрумне да постъпиш като Папийон.“
— Я кажи, Тити, кой е онзи високият тип, седнал до началника на конвоя? Да не е някой наемен убиец?
— Да не си луд? Тоя тип всички много го уважаваме. Бил е голяма клечка, но умее да се държи като честен престъпник: няма шушу-мушу с надзирателите, не приема привилегии, държи се с достойнство като истински каторжник. Способен е да ти даде хубав съвет, добър другар е и стои настрана от ченгетата. Дори кюрето и докторът не успяха да го привлекат. Та така, както го гледаш този непрокопсаник, който се държи като истински затворник, е потомък на Луи XV. Да, братче, той е граф, при това истински, и се казва граф Жан дьо Берак. Въпреки всичко, нужно беше много време, за да спечели уважението на хората тук, защото причината да попадне в каторгата е твърде отблъскваща.
