повече. Колко ли часа прави това? Дали бих могъл да го пресметна наум? По кой начин — това е невъзможно. Защо пък не? Напротив, ще го направя. Дай да помислим. Сто дни правят две хиляди и четиристотин часа. Лесно е да се умножи по седем — това прави шестнадесет хиляди и осемстотин часа от една страна, плюс останалите тридесет дни по двадесет и четири, тоест седемстотин и двадесет часа. Общо шестнадесет хиляди и осемстотин плюс седемстотин и двадесет — което прави, ако не съм допуснал грешка, седемнадесет хиляди петстотин и двадесет часа. Скъпи ми господин Папийон, налага ви се да убиете седемнадесет хиляди петстотин и двадесет часа между гладките стени на тази килия, предназначена за укротяване на диви животни. Колко ли минути ми предстои да прекарам тук? Чакай малко, това вече наистина е без значение — едно е да броиш часовете, друго минутите. Нека не прекаляваме. Иначе можеш да стигнеш до секундите. Всъщност смисълът на тези сметки е друг. Все пак с нещо трябва да ги запълня тези дни, часове, минути, изправен тук сам срещу себе си. Кой ли е в килията отдясно? А в килията отляво? Или зад гърба ми? Ако тези три килии са заети, хората в тях сигурно също се питат кой е в 234-а.
Нещо тупна с мек шум зад гърба ми в моята килия. Какво ли ще се окаже? Дали пък съседът ми не се е изхитрил да метне нещо през решетките? Опитвам се да различа нещото. Различавам неясно дълъг и тесен предмет. В момента, в който посягам да го вдигна, предметът, чиито очертания по-скоро съм отгатнал, отколкото видял, се раздвижва и бързо тръгва към стената. Щом усетих, че нещото мърда, инстинктивно дръпнах ръка. Щом стигна до стената, то се опита да се покатери, но се свлече долу. Стената бе толкова гладка, че то не успяваше да се закрепи за нея. Оставих го да опита три пъти да се покатери и когато падна долу на четвъртия път, го смазах с крак. Усетих под терлика си, че нещото е меко. Какво ли можеше да бъде? Застанах на колене, за да го видя по-отблизо и най-накрая успях да го различа — беше огромна гъсеница, дълга повече от двадесет сантиметра и дебела колкото два пръста. Изпитах такова отвращение, че не я вдигнах, за да я изхвърля в кофата. Само я изритах с крак под койката. Утре през деня ще видя какво да правя с нея. Отсега нататък щях да се нагледам на гъсеници — те непрекъснато падаха от високия покрив. Щях да се науча дори да ги оставям да се разхождат спокойно по голото ми тяло докато лежа, без да се опитвам да ги уловя или махна от себе си. Щях да имам и случай да науча колко скъпо се плаща всяка тактическа грешка, докато гъсеницата е върху мен. Само едно ухапване от тези отвратителни гадини можеше да предизвика дванадесетчасова треска и непоносими болки около ухапаното място в продължение на шест часа.
Както и да е, този вид посещения се превърнаха в нещо като развлечение, в средство да разнообразявам мислите си. Когато някоя гъсеница паднеше докато съм буден, хващах метличката и я изтезавах възможно най-дълго. Или пък се забавлявах, като я оставях да се скрие и няколко минути по-късно тръгвах да я търся.
Едно, две, три, четири, пет… Абсолютна тишина. Никой ли не хърка тук? Никой ли не кашля? Жегата е задушаваща. И то през нощта. Какво ли става денем? Осъден съм да съжителствам с гъсениците. Когато водата заливаше подземните килии на Санта Марта, с нея нахлуваха десетки стоножки — по-малки, но от същия тип като тези. Е, да, в Санта Марта имаше всекидневни наводнения, но за сметка на това можехме да говорим, да крещим, да слушаме песните и виковете на временно или напълно откачилите. Не беше като тук. Ако можех да избирам, щях да предпочета Санта Марта. Но, Папийон, това, което казваш, е пълна глупост. Според мнението на всички, човек може да изтрае там максимум шест месеца. Докато тук са дошли мнозина с присъди от по четири, пет, дори повече години. Добре де, едно е да те осъдят, друго е да изтърпиш наказанието. Колко ли се самоубиват? Не виждам как би могъл да се самоубие тук човек. Или пък защо, възможно е. Не е лесно, но нищо не пречи да опиташ. Правиш въже от панталона си, завързваш го за метлата, стъпваш върху койката и го прекарваш през решетките. Ако го вържеш плътно до пътеката на часовите, има шанс да не го забележат. Слагаш примката и скачаш веднага, щом часовият те подмине. Когато те види на връщане, вече ще си готов. Впрочем той и така и така не би хукнал презглава да отваря килията ти и да те спасява. Да отваря килията ли? Той няма право. Пише си го на вратата: „Отварянето на вратата без заповед от командването строго забранено“. Та не се притеснявай, който е решил да се самоубива, ще има достатъчно време на разположение, преди да го откачат от примката по „заповед от командването“.
Описвам всичко това, макар че сигурно не е вълнуващо и интересно за хората, които обичат напрежението и сблъсъците. Нека прескочат тези страници, ако им се струват отегчителни. Въпреки всичко смятам, че трябва колкото е възможно по-точно да ви разкажа за първите впечатления и първите мисли, които ме обзеха, докато се запознавах с килията, където току-що ме бяха погребали.
Ето че крачех доста отдавна. Долових някакъв шепот в нощта — часовите се сменяха. Предишният беше висок и кльощав, този сега е нисък и пълен. Влачеше краката си. Звукът се чуваше две килии преди и две след моята. Не беше така абсолютно безшумен като другаря си. Продължавах да крача. Колко ли беше часът? От утре щях да имам някакъв ориентир за времето. Благодарение на четирите отваряния на прозорчетата щях приблизително да знам колко е часът. А ако можех да науча кога застъпва първият пост и на колко време се сменят часовите, вече щях да разполагам с точни мерки — първа смяна, втора, трета…
Едно, две, три, четири, пет… Автоматично крачех в безкрайната си разходка и с помощта на умората в един момент лесно се потопих в спомените от миналото. Сигурно в противовес на тъмнината в килията изведнъж се видях облян от ярко слънце, седнал на плажа и заобиколен от моето племе. Лодката, с която Лали ходеше на лов, се люлее на двеста метра от мен върху море с несравним зелен цвят. Ровя из пясъка с крака. Зорайма ми носи голяма, опечена върху жаравата, риба, добре увита в бананово листо, за да не изстине. Започвам да се храня — с ръце, разбира се, а тя седи пред мен, кръстосала крака, и ме гледа. Приятно й е, като вижда колко лесно се отлепват от костите тлъстите парчета на месестата част. По лицето ми може да разбере колко съм доволен, че ми е поднесла такова чудесно ястие.
Вече не съм в килията. Дори не знам за съществуването на изолатора, Сен Жозеф или островите. Търкулвам се в пясъка и почиствам ръцете си, като ги търкам във фините като брашно песъчинки. После отивам към морето, за да изплакна устата си с прозрачната солена вода. Взимам вода в шепите си и си плискам лицето. Търкам врата си и изведнъж си давам сметка, че косата мие станала много дълга. Когато Лали се върне, ще я накарам да ме подстриже. Цялата тази нощ прекарах сред племето. Свалям набедреника на Зорайма и там, на пясъка под слънцето и милувките на вятъра я любя. Както всеки път и сега тя тихо простенва от наслада. Сигурно вятърът отнася любовната музика до слуха на Лали. Пък и Лали е твърде близо, не може да не вижда, че сме се вплели един в друг, ясно й е, че правим любов. Вярно, видяла ни е — лодката й се приближава към брега. Тя слиза и се усмихва. Докато идва към нас, разплита плитките си и прекарва пръсти през мокрите си коси, които ей сега ще изсушат слънцето и вятърът в този великолепен ден. Тръгвам към нея. Тя обвива кръста ми с дясната си ръка и ме побутва нагоре по плажа към колибата ни. По време на целия път не престава да ми показва със знаци: „И мен, и мен“. Влизаме, тя ме тласка към един хамак, постлан направо на пода, и в нейните обятия аз забравям за съществуването на света. Зорайма е много умна, тя няма да се прибере, преди да прецени, че любовната ни игра е приключила. Когато пристига, ние все още лежим голи на хамака, отпуснати в любовно изтощение. Сяда при нас и погалва сестра си по бузите, като й повтаря една дума — сигурно нещо от рода на „ненаситница“. После срамежливо ми нагласява набедреника, след това и този на Лали — жестовете й са пълни с чистота и нежност. Прекарах цялата нощ при гуахиросите. Не спах нито миг. Дори не си легнах, за да мога със затворени очи да виждам през клепачите си сцените на изживяното щастие. Крачейки безспир в състояние на хипноза и без никакво усилие на волята, аз се пренесох отново в онзи толкова красив ден, изживян преди близо шест месеца.
Лампите угаснаха и стана ясно, че слънцето е изгряло. Дневната светлина навлезе в полумрака на килията и прогони лепкавата тъмнина, която като мъгла обгръщаше всичко около мен. Прозвуча свирка. Койките заскърцаха и дори чух как съседът ми отдясно закача своята за зазиданата в стената халка. После съседът закашля и долових плясък на вода. Как ли се мие тук човек?
— Господин надзирател, как се мие тук човек?
— Затворник, прощавам ви, понеже сте нов и не знаете. Нямате право да заговаряте дежурния надзирател — рискувате да получите тежко наказание. За да се измиете, се наведете над кофата, хванете канчето с вода в едната ръка и се мийте с другата. Не сте ли развързали завивките си?
— Не.
— Вътре сигурно има и кърпа.
