— Ами последвайте примера му!
Инцидентът ме беше откъснал от острова на готините хора, от цигулките, от живописните кътчета на Порт оф Спейн, за да ме върне в тъжната реалност на изолатора.
Още десет дни — значи двеста и четиридесет часа мъчение.
Тактиката на пълната неподвижност донесе своите плодове. Дните минаваха по-леко, сигурно и благодарение на бележката от моите приятели. Чувствах се по-силен, може би защото непрекъснато правех следното мислено сравнение — само двеста и четиридесет часа ме делят от освобождаването ми от изолатора, слаб съм, но съзнанието ми е незасегнато, организмът ми ще започне отново да функционира нормално, стига само да получи повече гориво. Докато там, зад мен, на два метра зад стената, един нещастник навлиза в първата фаза на лудостта, и то може би през най-опасната врата — тази на отприщеното насилие. Няма да живее още дълго, защото бунтът му ще им даде възможност да го налагат до насита с изтънчените си, обмислени наказания, за да могат да го убият възможно най-научно. Упреквах се, че се чувствам по-силен, защото другият е паднал победен. Питах се, дали и аз не съм като онези егоисти, които се гушат на топло в кожусите си, добре облечени и обути през зимата, и наблюдават как покрай тях минават работниците, премръзнали от студ, зле облечени, с посинели от утринния мраз ръце. И като гледат как тълпата тича, за да хване първото метро или първия автобус, онези с кожусите се чувстват още по- затоплени и по-щастливи в топлите си дрехи. Много често нещата от живота зависят от сравненията, на които ги подлагаш. Наистина, аз съм осъден на десет години, но пък Папийон получи доживот. Да, вярно, аз съм доживот, но пък съм на двадесет и осем години, докато онзи там има да лежи петнадесет, но е на петдесет.
В крайна сметка приближавах се към края и вярвах, че след шест месеца ще се чувствам добре по всички параграфи — здраве, самочувствие, енергия, сили за предстоящо бягство. Първото ми бягство се прочу, историята на второто направо щяха да я изсекат върху каменните стени на каторгата. Няма място за съмнение. Ще поема на път, и то със сигурност след не повече от шест месеца.
Предстоеше ми последната нощ в изолатора.
От мига, в който пристъпих прага на килия номер 234, бяха изминали седемнадесет хиляди петстотин и осем часа. През този период вратата бе отворена само веднъж, когато ме заведоха при коменданта, за да ми наложи наказание. Като изключим съседа ми, с който си разменям всеки ден по няколко едносрични думи, ми бяха проговорили четири пъти. Първия път, за да ми кажат, че като чуя свирката, мога да опъна койката си — това бе при пристигането ни. Вторият случай беше при посещението на доктора: „Обърнете се, кашляйте.“ По-дълъг и разпален разговор водих с коменданта. А накрая онзи ден надзирателят ми каза четири думи по повод на нещастния луд, който го бе развълнувал. Не може да се каже, че съм се радвал на някакво разнообразие! Заспах спокойно, като мислех само за едно: утре тази врата ще се отвори веднъж завинаги. Утре ще видя слънцето, а ако ме изпратят на Роаял, ще подишам морски въздух. Утре ще бъда свободен. Избухнах в смях. Как така свободен? Не, утре ти ще започнеш официално да излежаваш доживотната си присъда като каторжник. Това ли наричаш свободен? Знам, знам, но животът, който ми предстои, не може да се сравнява с изстраданото тук. Как ли ще изглеждат Клузио и Матюрет?
В шест ми дадоха кафето и хляба. Искаше ми се да извикам: „Но днес аз излизам оттук. Имате някаква грешка.“ Бързо се сетих, че имам „амнезия“ и трябваше да внимавам — комендантът може да ми друсне още тридесет дни наказание заради подигравката, ако разбереше, че съм се преструвал. Но при всички случаи законът повеляваше, че днес, 26 юни 1936 г., трябва да изляза от изолатора на Сен Жозеф. След четири месеца щях да навърша тридесет години.
Осем часът. Бях изял целия хляб. По-късно щях да ям навън. Вратата се отвори. Пред мен стояха вторият комендант и двама надзиратели.
— Шариер, наказанието ви изтече. Днес е 26 юни 1936 г. Последвайте ни.
Излязох. На двора слънцето блестеше толкова силно, че ме заслепи. Почувствах как отмалявам. Краката ми омекнаха и пред очите ми заиграха черни петна. А не бях извървял и петдесетина метра, от които само тридесет на слънце.
Стигнах до сградата на администрацията. Матюрет и Клузио вече бяха там. Матюрет приличаше на истински скелет — с хлътнали страни и очи. Клузио лежеше на носилка. Лицето му беше призрачно бледо и над него вече витаеше смъртта. Помислих: „Хич не изглеждат добре моите мили другари. Дали и аз съм в същото състояние?“ Мечтаех да се погледна в огледало. Казах:
— Е, как сме?
Двамата мълчаха. Повторих:
— Как сте?
— Добре — прошепна Матюрет.
Искаше ми се да му кажа, че наказанието ни в изолатора е свършило и вече имаме право да говорим. Целунах Клузио по бузата. Той ме погледна с трескавите си очи и се усмихна:
— Сбогом, Папийон.
— Моля те, не казвай това!
— Така е, с мен е свършено.
Няколко дни по-късно той умря в болницата на Роаял. Беше на тридесет и две години и имаше двадесетгодишна присъда заради кражба на велосипед, която при това не бе извършвал. Пристигна комендантът:
— Да влязат. Вие, Матюрет, и вие, Клузио, спазвахте примерно поведение. Затова ще запиша в досиетата ви: „Добро поведение“. Но тъй като вие, Шариер, направихте тежко нарушение срещу правилника, ще впиша това, което сте заслужил: „Лошо поведение“.
— Простете, господин комендант, но каква грешка съм допуснал?
— Наистина ли не си спомняте за кокосовия орех и цигарите, които открихме?
— Честна дума, не.
— А на какъв режим сте от четири месеца насам?
— В какъв смисъл — от гледна точка на храната ли? Такъв, какъвто си е бил винаги.
— Това вече е върхът! Какво ядохте снощи?
— Това, което ми дадоха, както обикновено. Де да знам? Не си спомням съвсем точно. Фасул ли беше, ориз ли, или може би някакъв друг зарзават?
— Значи снощи ядохте?
— Ами да, естествено! Да не мислите, че си изхвърлям канчето?
— Не, не това исках да кажа. Добре, отказвам се. Махам „лошо поведение“. Подгответе нова справка за досието на господина. Ще напиша „примерно поведение“. Така става ли?
— Така е справедливо. Всичко съм направил, за да го заслужа.
И с тези думи излязохме от кабинета.
Голямата порта на изолатора се отвори, за да минем. Придружавани от един-единствен надзирател, бавно поехме по пътя към лагера. Пред очите ни се разстилаше морето с бляскавите си отблясъци от сребристата пяна на вълните. Отсреща се издигаше покритият със зеленина Роаял с червените покривчета. Дяволският остров бе все така суров и див. Помолих надзирателя за разрешение да приседнем за няколко минути. Той се съгласи. Седнахме от двете страни на Клузио и без да усетим, се хванахме за ръце. Допирът ни развълнува и без да промълвим нито дума, се целунахме. Надзирателят се обади: „Хайде, момчета, трябва да вървим.“
И бавно, много бавно тръгнахме надолу към лагера. Влязохме в него по същия начин — ние с Матюрет вървяхме отпред и се държахме за ръце, а зад нас двама души носеха агонизиращия ни приятел.
Животът на Роаял
Едва що прекрачихме в двора на лагера и се оказахме заобиколени от доброжелателното внимание на всички каторжници. Тук видях отново Лудия Пиеро, Жан Сарту, Колондини, Чисилия. Надзирателят ни изпрати и тримата в лазарета. Тръгнахме натам, съпровождани от двадесетина души. Само за няколко минути ние с Матюрет получихме дузина пакети с цигари и тютюн, горещо кафе и мляко, шоколад от чисто какао. Всеки искаше да ни подари по нещо. Клузио беше инжектиран с камфорово масло и адреналин заради сърцето. Един кльощав негър каза: „Санитар, дай му моите витамини, той има по-голяма нужда от тях.“ Тези
